Робин Йънг
Бунт (40)

37

Есента на 1295 година започна с тъмно небе, изпълнено с буреносни облаци, и с биенето на барабани. Вещаещи гибел и разорение знамения — идващи от дете, родено с две глави, до рибар, който твърдеше, че видял духа на крал Александър да витае над скалите близо до Кингхорн и да сочи с призрачната си ръка към Единбург.

Из градовете и селата на Шотландия бързо се разпространи вестта, че Джон Балиол е заменен от новия Съвет на дванадесетте. Хората разговаряха разтревожени и се питаха какво ще стане. Някои бяха доволни от промяната, тъй като обвиняваха краля, че слабостта му е станала причина за предаването на свободите на Шотландия в ръцете на крал Едуард, и вярваха, че създаденият Съвет ще възстанови правата им. Много повече хора обаче се тревожеха заради кървавото завладяване на Уелс от Едуард. Носеха се слухове, че дванадесетте изпратили делегация до крал Филип, която да се опита да сключи военен съюз с врага на Англия, и всички със затаен дъх чакаха наближаването на новата година.

В тези тревожни дни вниманието на Робърт, чието завръщане в Шотландия беше ознаменувано със звън на сватбена камбана, беше обсебено най-вече от скръбта за загубата на дядо му и с опитите да се примири с пристигането на баща си. Но дори и той не можеше да не чува засилващия се тътен на приближаващия конфликт. Празникът Вси светии дойде със силни морски бури, които връхлетяха източното крайбрежие и събориха новата стена на катедралата „Свети Андрю“, убивайки петима зидари. На следващия ден дойде новината, че шотландската делегация сключила военен съюз с крал Филип срещу Едуард. Хората говореха, че войната със сигурност скоро ще започне. Робърт, чиято млада жена беше бременна, очакваше английският крал да постигне някакво споразумение със Съвета на дванадесетте. Той знаеше колко много беше струвала на Едуард победата в Уелс и се съмняваше, че кралят или бароните му имат желание за нов конфликт, особено когато английските войници продължаваха да са ангажирани в Гаскония. Отговорът на Едуард го изненада.

След като научи за съюза, кралят поиска да му бъдат предадени три крепости в Шотландия и забрани французи да навлизат в шотландска територия. Там, където Балиол би отстъпил, Съветът прояви твърдост и воден от Комън, отказа да предаде трите крепости. В отговор Едуард конфискува английските земи и имуществото на тези мъже и нареди на шерифите си да арестуват всеки шотландец, заварен в кралството му. Скоро стана ясно, че това са последните действия преди неизбежното. Надигащото се по време на преговорите напрежение можеше само да експлодира.

Преди Коледа в Лохмейбън пристигнаха заповеди с печата на крал Джон, но подписани от Джон Комън от името на дванадесетте. В тях се нареждаше лордът на Анандейл и синът му да се подготвят за оръжейна инспекция през новата година. Изборът беше ясен — или да се бият за крал, когото ненавиждат и да загубят английските си имения, или да предадат кралството си и да загубят шотландските си земи. Робърт се почувства разкъсан между шотландското си наследство и клетвата си пред Рицарите на Дракона и крал Едуард. Обаче за баща му изборът изглеждаше ясен. Той се разгневи и каза на кралските пратеници, че по-скоро би загубил земите и живота си, отколкото да вдигне меча си в подкрепа на претендента за трона. Разтревожен от бунтарското настроение на баща си, Робърт не знаеше, че лордът вече беше установил контакт със своя стар съюзник крал Едуард. Скоро след това Брус напусна със семейството си и хората си Анандейл. Взели със себе си всичко, което можеха да носят — съпругата на Робърт, Изобел, беше бременна в петия месец, — те се отправиха през границата към Карлайл, където баща му беше назначен за губернатор на града от името на крал Едуард.

През следващите седмици до тях достигнаха откъслечни съобщения, но никое не беше така недвусмислено като писмото на самия крал Джон, в което той уведомяваше Робърт и баща му, че земите им в Карик и Анандейл са били конфискувани и поставени под опеката на братовчеда на Джон Комън, графа на Бъчан, оглавяващ клана на Черните Комъни. Благородниците от клана Брус не бяха единствените в Шотландия, претърпели подобни загуби. Техният стар приятел и член на съюза в Търнбери граф Патрик от Дънбар също отказа да се бие за Балиол, както направи и граф Ангъс. След като предпочетоха да останат верни на Едуард, и двамата бяха лишени от имотите си. Обаче от това загубата на земите на Робърт в Карик не стана по-поносима. Той се беше родил там и там беше получил правото върху Карик от дядо си. След като февруарските снегове отминаха и ледът, сковал земята, се превърна в киша от мартенските дъждове, през Англия на север започнаха да се точат каруци с жито и бурета с бира, следвани покрай крайбрежието от кораби, натоварени с камъни и греди за обсадни машини. Те бяха последвани от рицарски роти и пехотни части. Всички трябваше да се съединят при Нюкасъл — сборния пункт за новия военен поход.

Скоро войната щеше да започне.

Робърт яздеше из тъмните улици на Карлайл, а копитата на Хънтър се плъзгаха от време на време в калта. Отпред в далечината се виждаше крепостта, кацнала върху ниския хълм. Червените й стени изглеждаха като кървави на светлината на факлите. Покрай пълната жълта луна, която осветяваше с призрачната си светлина локвите по земята, се гонеха облаци. Над града продължаваше да се чува камбанен звън.

Заедно с Робърт яздеше брат му Едуард, посветен за рицар в набързо състояла се церемония в началото на годината. С тях бяха двама рицари от Карик и двама от васалите на баща им. По улиците горяха огньове и осветяваха групи хора, скупчили се под къщните стрехи, от които непрекъснато капеше вода. По лицата на мъжете и жените се четяха уплаха и несигурност, а тези на децата бяха сънливи и недоумяващи. Много от хората бутаха ръчни колички, натоварени с чували и одеяла, сечива, гърнета и по някой и друг сребърен поднос или свещник, които не им бяха толкова необходими, но с които сърце не им даваше да се разделят при бягството им под закрилата на градските каменни стени. Кръчмите, църквите и конюшните бяха препълнени с бежанците от околните земи. Онези, които бяха пристигнали последни в града, се принудиха да спят по улиците.

— Направете път! — провикна се Едуард, яздейки по осветената от огньовете широка улица до пазарния площад. — Направете път за графа на Карик! Направете път за хората на губернатора!

Стигнаха пазара, гъмжащ от домашни животни, и свиха по улицата, която водеше към североизточните стени. Там, над пътя за Шотландия, се извисяваше кулата на портата. Сега нестройният звън на камбаната й се чуваше по-силно. Когато наближиха, Робърт забеляза няколко мъже да разтоварват от една каруца кошове със стрели и чували с пясък. Той спря Хънтър и слезе от него, оставяйки го на рицарите. Квадратната кула се издигаше над коридор между два сводести отвора. Портите в дъното на коридора бяха затворени и там имаше струпани хора, които заковаваха греди напреки на портата. Робърт, следван от брат си, влезе сред шума от ударите на чуковете, които отекваха в тясното пространство. Двамата минаха бързо покрай караулното помещение на приземния етаж и се отправиха нагоре по неравните стъпала към втория, където един отвор водеше към градските стени.

На пътеката имаше трима мъже, чиито дрехи се развяваха от вятъра. Обърнаха се при появата на Робърт и Едуард. Една димяща факла осветяваше тревожните им лица.

— Слава на Бога! — поздрави ги един от тях, който беше капитанът, и се приближи до Робърт. Под туниката си носеше ризница, а в ръката държеше шлем. Силният акцент на английския му наподобяваше много този на хората от Анандейл, който се намираше на по-малко от десет мили отвъд рушащата се римска стена и измамните кални равнини при Солуей Фърт. Монотонният звън на камбаната принуди капитана да повиши глас:

— Тъкмо се канех да изпратя един от хората си в крепостта.

— Чухме тревогата от английската порта — каза Робърт. — Какво има?

— Том го видя пръв — каза капитанът и кимна към един от стражите, чието мрачно лице едва се виждаше под шлема с формата на шапка.

Том посочи през един отвор за изстрелване на стрели.

— Ето там, сър. Вижте сам.

Робърт прекоси пътеката и застана до него, за да погледне. Усети в дъха на стража мирис на варено месо.

Далече долу, във водата в рова, ограждащ града, се отразяваха светлините на факлите по крепостните стени. По-нататък над земята се спускаше мрак. Робърт различи призрачната река Идън и очертанията на далечните хълмове — само толкова.

— Нищо не мога да видя.

— Погледнете по на север — настоя стражът и се намръщи, като забеляза, че бързо носещите се облаци закриват луната.

Робърт усети, че една песъчинка от стената му влезе в окото, докато се взираше на север. Над него звънът на камбаната продължаваше да отеква в нощта. Дълго време не забеляза нищо, но после луната изплува отново иззад облаците. Когато бледата й светлина освети земите наоколо, Робърт забеляза нещо, което приличаше на дълга, тясна река, която блести в далечината. Обаче той знаеше, че там, накъдето гледа, няма река. Не беше вода, отразяваща лунната светлина, а метал — върхове на пики и шлемове, щитове и брони. Усети как стомахът го присви. При вида на настъпващата войска онази частица от него, която през цялата тревожна есен и през зимата, а дори и през бурните последни месеци се беше надявала, че тази работа би могла да намери разрешение, изчезна.

— Ела — обърна се рязко към Едуард, — трябва да кажем на татко.

— Какви са заповедите на губернатора? — попита английският капитан зад него.

— Ще ти се каже, както и на останалите — отвърна Робърт и закрачи бързо по алеята.

— Това не може да бъде! — рече Едуард и хвана ръката на Робърт, когато излязоха от кулата и се отправиха към конете. — Граф Доналд? И Атъл?

— Току-що видяхме истината с очите си — отсече Робърт.

— Твоят свекър идва, за да изравни този град със земята! — Едуард посочи замъка, който се червенееше в далечината. — Дъщеря му носи детето ти в утробата си! Как се стигна до това?

— Знаеш как. Причината са Комъните.

— Тези хора не са само наши съотечественици. Те са ни роднини. Би трябвало да се бием рамо до рамо с тях.

Робърт срещна погледа на брат си. Знаеше как се чувства Едуард. Усещането да си разкъсван на две му беше познато. Обаче те бяха взели решението си в навечерието на тази война, колкото и непоносимо да беше, и сега трябваше да се изправят лице в лице пред последиците.

— Ти чу същите съобщения, каквито чух и аз — каза рязко той на брат си. — Онези мъже там, между които са свекърът ми и Джон от Атъл, изпепелиха земите ни. Вече не са ни нито другари, нито роднини. Те са наши врагове. Би ли застанал до тях сега?

Едуард не отговори. Погледна небето, където облаците продължаваха да се гонят в мрака.

— Дядо ни нямаше да позволи това да стане. Щеше да намери друг път. Път, който нямаше да означава, че сме предали страната си.

— Дядо ни е мъртъв. А ние сме обещали да защитаваме града. — Робърт мина покрай брат си и закрачи към рицарите на баща си, които чакаха с конете.

Едуард извика след него, но след като Робърт се метна на коня, не му остана нищо друго, освен да го последва.

Докато яздеха, към камбаната на североизточната кула се присъединиха и други. Нестройният им звън отекна през целия град и накара гражданите да отворят капаците на прозорците и да излязат все още сънени и уплашени пред вратите на къщите си. Няколко души викнаха на шестимата рицари, докато те се носеха в лек галоп по улицата към крепостта, но никой не отговори на тревожните им запитвания. Насочиха се бързо към моста над градския ров, а оттам през овощните гради до втори мост над рова под стените на замъка.

След като минаха през двете силно охранявани порти, където капитаните на стражите издаваха на висок глас заповеди, братята навлязоха във вътрешния двор, който беше пълен с хора. Някои носеха червения орнамент с герба на Карик върху туниките и кожените си ризници и бяха под командата на Робърт, но повечето бяха с герба на баща им. Синият лъв, древният символ на лорда на Анандейл, предпочитан от дядо им, не се виждаше никъде. Сега рицарите носеха отличителния знак на новия си лорд: червен кръст на жълт фон. Някои мъкнеха към складовете чували със зърно, свалени от каруците. Повечето бяха въоръжени. Робърт слезе от коня сред бъркотията. Предположи, че баща му вече знае за опасността, но въпреки това трябваше да получи заповеди от него.

След като научи от един от рицарите, че губернаторът е с командирите си в централната зала на замъка, Робърт започна да си проправя път през тълпата. Забеляза една млада жена да се промъква през множеството към него. Беше Катрин, слугинята на Изобел. Лицето й беше възбудено, а бузите — зачервени.

— Сър Робърт! — отекна гласът й сред глъчката, вдигана от войниците.

Разтревожен, Робърт отиде при нея.

— Случило ли се е нещо? Къде е Изобел? — Погледна покрай Катрин към прозореца на стаята, в която се беше нанесъл с жена си миналата седмица, когато съгледвачите бяха забелязали дим отвъд границата. Зад пердетата се виждаше светлина на факли.

— Тя ражда, сър. Помоли ме да ви намеря.

— До раждането на детето има най-малко още месец!

— Акушерката е на мнение, че от притесненията за баща й е започнало по-рано.

— Братко! — викна Едуард, който идваше зад него.

Робърт се обърна и видя брат му да кима към вратите на залата, от които излезе баща им с трима командири.

Величествен в блестящата си броня, подарена му от неговия нов зет, краля на Норвегия, лордът на Анандейл се изправи на стъпалата на залата и огледа претъпкания двор. Туниката му, разделена в червено и жълто с кръст откъм сърцето, беше пристегната в широката му талия с колан, на който висеше голям меч. Лордът заговори и гласът му отекна над войниците в подножието на стълбите, които притихнаха, за да го чуят. Мъжете, които разтоварваха каруцата, оставиха настрана чувалите със зърно.

— Всички тук платихме висока цена за честта си. Аз повече от другите си давам сметка за голямата жертва, направена в знак на преданост през последните месеци.

Робърт усети стягане в гърдите при тези думи на баща си. Голямата жертва? — помисли си с горчивина той. Баща му все още дължеше богатите си земи в Есекс и Йоркшър на това, че продължава да е верен на крал Едуард. Той самият беше останал без нищо.

— Съгледвачите ме уведомиха, че войската на Комъните е превърнала в пустош земите ми. Всички тук загубихме скъпи за нас неща. Всички тук имаме причина да мразим хората, които сега идват към нас в тъмното като страхливи синове на курви, каквито са всъщност!

Някои от войниците в двора нададоха одобрителни викове.

— Анандейл е в пламъци и Черните Комъни и тяхната рода ще строят там свои замъци върху пепелта. Ако им позволим. Обаче аз мисля да им се опълчим! Мисля да се изправим срещу тези седем графове и техния фалшив крал! Мисля да им покажем от какво са направени мъжете на Анандейл и Карик!

Мъжете нададоха одобрителен рев и в двора се вдигна страхотна врява.

— Крал Едуард чака на изток от нас в Нюкасъл с английската войска. Ние сме стръвта и докато копелетата клъвнат, ще ги нападнем там, където са най-уязвими. Стойте с мен и земите ви ще бъдат върнати. Стойте с мен и ще бъдете възнаградени! — Лордът на Анандейл изтегли меча си и го вдигна.

Войниците извадиха мечовете си от ножниците и започнаха да удрят с плоската страна по щитовете си.

Робърт се обърна към Катрин. Слугинята беше запушила ушите си с ръце.

— Погрижи се жена ми да има всичко, от което се нуждае! — извика той, докато думкането на мечовете продължаваше да цепи въздуха. — Ще дойда, когато мога.