Ейприл Легаси
Душевен огън (9)

Глава 9
География и роби

Камбанката не можа да звънне и един път, преди да стана от леглото. Веднага щом стъпалата ми докоснаха пода, пъхнах краката си под рамката на леглото, кръстосах ръце над гърдите и започнах да правя колкото мога коремни преси. Ларни влезе в стаята, точно когато започнах да правя лицеви опори.

— Какво правиш? — попита тя, оставяйки подноса със закуската ми на масата.

— Следващият път, когато участвам в състезанието, няма да се отказвам — казах й, изправяйки се и избърсвайки лицето си в ръкава на пижамата си. — Въпреки че може да отнеме време да се върна във форма; най-тежкото нещо, което съм вдигала напоследък е чантата ми за библиотеката.

— Тук има библиотека — каза ми Ларни, оставяйки униформата. — Студентите имат право да я използват.

— Наистина ли? — Ободрих се веднага.

— Разбира се. Мога да те разведа през уикенда.

— Ще го направиш ли?

Тя ме погледна объркано.

— Дали ще направя какво?

— Ще си вземеш почивка за събота и неделя?

Тя започна да гризе устната си и седна срещу мен.

— Всяка втора неделя си взимам почивка, за да се видя със семейството си — каза спокойно. — Но през останалото време съм тук в Академията.

— Всяка втора неделя? — повторих. Изведнъж се сетих нещо. — Ларни, плащат ли ти?

Възцари се мълчание между нас.

— Достатъчно заплащане е, че Академията ме храни и ме подслонява — каза накрая.

Хванах ръката й, когато се изправи, за да си тръгне.

— Ларни — отказа да срещне погледа ми. — Плащат ли ти да работиш тук?

Тя се откъсна от хватката ми, тръгвайки към вратата. Беше на половината разстояние, когато проговори.

— Не.

Профучах по стълбите, все още сплитайки плитката си. Чантата ми се люлееше силно и почти се спънах, но продължих равнодушно.

Преди да започне часът, имах да уредя някои големи сметки с Академията.

— Джет — казах рязко, като го забелязах да излиза през вратата. Той започна и погледна нагоре, когато го доближих.

— Добро утро — започна любезно, но аз го срязах.

— Защо не се плаща на служителите? — Вдигнах ръце, когато опита да отговори. — Не, не служителите. Робите. — Изплюх думата към него, сякаш беше киселина.

— Скай, слушай.

— Не! Това е варварско! Какво извинение ще се опиташ да ми пробуташ?

— Слушай, нямам нищо общо с това как процедира Академията.

— Не ми пробутвай тези глупости — казах, отстъпвайки от него. — От колко време си тук?

Той стисна зъби.

— Една година — каза накрая.

— Защо не си направил нищо по въпроса?

Огледа се бегло, преди да заговори отново.

— Виж. Има неща за Академията, които никога няма да разбереш. Остави го както си е, ясно?

— Не, не е ясно. — Не можех да повярвам какво чувам. — Това е отвратително. Не ми пука от каква страна си, това е робски труд.

Звънецът на Академията звънна.

— Върви в час — каза Джет, вече отдалечавайки се от мен.

— Това не е краят на разговора ни! — извиках след него, но той не се обърна.

Последвах съучениците си навън, все още кипях. Забелязах Дина сред тях и тръгнах към нея, решена да й кажа истината за нашите придружители.

— Скай! — Усмихна се като ме видя. — Запознай се със сродната ми душа.

Червенокосото момиче до нея също се усмихна, макар и по-резервирано от сърдечната усмивка на Дина.

— Скай, Тереза. Тереза, Скай.

— Здравей — казах, кимвайки бързо. — Дина, може ли да поговорим?

— Можеш да говориш — каза Тереза. — Всичко, което кажеш на Дина, тя ще го каже на мен.

Не беше толкова срамежлива, колкото си мислех.

Преди да заговоря, Джет профуча покрай нас.

— Насам, моля! — каза той, твърдо решен да избягва зрителния контакт с мен.

Той ни заведе на една поляна в покрайнините на Академията. В далечината можех да видя сгради и дим, и знаех, че за първи път виждам селото, от което беше Ларни.

— За тези магьосници от човешкия свят, ще откриете, че нашият начин за превозване е доста различен от това, с което сте свикнали, — върнах се в часа и изпъшках. Джет продължи.

— Ето, можете да яздите навсякъде.

Той държеше юздите на най-красивият кон, който някога съм виждала. Зад него, още няколко от гладките създания пасяха спокойно, забравили за зяпащия ги клас.

— На всеки от вас ще бъде даден кон, със съдействието на Академията, и цената ще бъде добавена към обучението ви. Вашият кон е ваш, за да се грижите за него. Елате и се срещнете.

Всички доближиха стадото, конете вдигнаха уши с интерес. Някои тръгнаха право към учениците, докато останалите се отдръпнаха назад. Стоях накрая на групата, гледайки една красива червеникавокафява кобила, стояща на края на стадото. Доближих я предпазливо. Протегнах ръка, когато бях по-близо и тя направи последните няколко стъпки, за да премахне разстоянието между нас. Усмихнах се, докато кадифеният й нос се триеше в дланта ми.

— Съжалявам — казах й. — Ако знаех, че ще идвам, щях да ти донеса нещо.

Тя изпръхтя към мен и аз направих същото към нея. Бях ходила на няколко урока по езда, като по-малка и ми липсваше приятелството.

Погалих гладкия й врат, докато тя ме проучваше внимателно, големите й кафяви очи гледаха в моите.

— Конете нямат имена — казваше Джет. Огледах се, забелязвайки, че всички бяха намерили своите коне. Забелязах, че Феникс говори тихо на един черен кон и се мръщи; вече беше казал повече думи на коня си, отколкото на мен. — Обаче може да имат нещо за казване по въпроса.

Объркана, погледнах към кобилата, която хапеше ризата ми.

— Добре тогава. — Помилвах носа й. — Как се казваш?

Лекият бриз разроши гривите на конете и тревата около нас. Носейки се по вятъра, като шепот, дочух един глас. Затворих очи, все още милвайки кобилата.

Ехо.

Ясно като бял ден чух една дума.

— Ехо — казах и кобилата ме побутна с носа си. — Моето име е Скай.

Вятърът подухна отново край нас. Беше приятно; бях чула правилно.

Джет ни научи как да оседлаваме конете си и ни показа отделенията в голямата конюшня, която беше предназначена за нашите коне. До тогава беше станало време да отиваме в следващия час, но не исках да я оставям.

— Ще се върна довечера — обещах.

Следващият ни час беше интересен; Магическа битка, воден от най-ужасяващият магьосник, който някога съм виждала.

— Казвам се професор Ю — каза ни той отсечено, стоейки пред нас с ръце, сключени зад гърба. Ние стояхме на голям килим, който подскачаше леко с всяка стъпка. — В този час ще бъдете научени на всичко за магията и материята, ръкопашен бой.

Подскочих нетърпеливо, заставайки до Тереза и Дина; Феникс щеше да ме признае днес.

— Първи урок; как да падам.

По-късно тази нощ, куцуках към стаята си. Верен на думата си, Ю ме убеди, че знаеше как да пада.

Тази нощ, не ядох в стаята си. За първи път откакто пристигнах, Ларни ме заведе в друга зала, която изглеждаше като…

— Това е кафенето — каза тя, без да среща погледа ми. — Това е мястото, в което ще закусваш, обядваш и вечеряш.

— Ще те виждам ли? — попитах разтревожено.

Тя кимна.

— Все още те обслужвам — каза тя и после си тръгна.

Сърцето ми се сви болезнено, докато я гледах как си отива. Беше твърде смутена, за да ме погледне сега.

Сграбчих подноса и последвах Тереза до мястото за обслужване.

— Мога ли да седна с теб? — попитах.

— Разбира се — отвърна тя, объркана, че дори питам. — Дина нямаше да го направи в никакъв случай.

Последвах я на масата, където седеше Дина с четирима души.

— Скай, това е Ясмин и нейната сродна душа Питър, Рейн и нейната сродна душа… — Дина присви очи. — Съжалявам, забравила съм името ти.

— Испин — отвърна младежът, усмихвайки се широко. — Не се тревожи, аз все още го забравям понякога.

Засмяхме се и аз седнах до Ясмин.

— Луд ден — започна Рейн, сплитайки кафявата си коса. — Сега имаме коне.

— Винаги съм имал кон — каза Питър, вече нахвърляйки се върху картофеното пюре в чинията си. — Казваше се Кобалт.

— Нима? — Предизвиках го. — Е, аз имах кола.

— Количка?

— Не, кола. С двигател.

Питър примигна срещу мен, напълно загубен. Ясмин се засмя.

— Питър, кола беше това, което използваме, за да пътуваме в човешкия свят. Има четири колела и може да се движи много бързо — каза тя.

— Е, Кобалт беше най-бързият кон в селото ми — каза ни гордо той, жестикулирайки с едно малко парче картоф на вилицата си. — Спечелих много пари с него.

Ухилих се заедно с останалите, докато не се сетих за събитията от сутринта.

— Слушайте — казах, облягайки се назад. — Кои от вас са от този свят?

Питър вдигна ръка, напълно ненужно, също и Испин и Рейн.

— Знаехте ли, че на служителите в Академията не се плаща? — попитах, следейки внимателно за реакциите им. Дина въздъхна, докато Питър просто сви рамене.

— Разбира се, че не им се плаща. Взех Джетфилд с мен от града.

Стомахът ми изглежда се сви, докато гледах към него.

— Знаел си? — попитах недоверчиво. — Защо това не е незаконно?

— Обикновено те са от семейства на магьосници — обясни Рейн. — Много магьосници предават подаръка на децата си, но когато не го направят, те могат да ги предложат на децата на богатите семейства или на магическите институции.

— Това е отвратително — каза рязко Тереза.

— Това е нашият начин на живот — каза Испин. — Децата нямат против; те са добре гледани като служители.

— Не ги наричай така — казах им. — Наричай ги роби, защото това са те всъщност.

Възцари тишина на масата ни. Захванах се с храната си, но после я отблъснах.

— Е, Скай — Ясмин се опита да завърже разговор. — Коя е твоята сродна душа?

— Той е ето там — казах, забелязвайки Феникс на една маса сам. — Не ми е проговорил от церемонията, а дори тогава каза само една дума.

— Figures.

Обърнах се обратно и погледнах към Питър.

— Моля?

Питър вдигна поглед от вечерята си.

— Казах figures. Той е от планината Шейди.

— И какво е това? — попитах, мръщейки се.

Питър остави вилицата си.

— Само няколко селяни идват от Севера, и когато го направят, не е често срещано да постигнат нещо забележително. Имал е труден живот, опитвайки се да свързва двата края сред скали и лед. Това е всичко там, в Планините.

Завъртях се, за да погледна към Феникс отново.

— Къде са тези планини? — попитах.

Питър плъзна чинията си към мен.

— Бърз урок по география. Това тук — той бутна един картоф напред, — е Академията. Точно до Академията, откъдето много от… служителите… идват, е селото Кийс. — Бутна едно снежно грахче напред, докато го гледах свирепо. — На юг от тук е град Кастор, столицата на Лотерия.

Хвърлих бегъл поглед към бучката морков, изпълняваща ролята на града.

— Какво е Лотерия?

— Лотерия е континентът, на който се намираме. Уоу, те трябва наистина да те научат на това основно нещо. Както и да е, това — бутна парче риба тон, която беше поставил най-далеч в чинията си, далеч от картофа, снежното грахче и моркова, — е планината Шейди Рендж, високо в Ортандрел. Вали сняг през цялата година и живеят в почти постоянна тъмнина. Най-големият шок в живота му вероятно е бил, когато слънцето изгря през първата сутрин тук.

— Не позволяват на много от магьосниците им да идват тук, за да бъдат обучавани, — каза Рейн спокойно. — Дори Неталия и Иън не са сигурни колко необучени магьосници живеят на север.

— Тогава, кой щат е това? — попита Тереза.

— Това е щатът на Стантор. Аз съм от Абдор — обясни Питър. — От град Ривърдор.

— Аз съм от Гоуар — обади се Испин.

— А аз съм от тук — каза Рейн. — От Кастор.

— Толкова много за наваксване — каза тихо Ясмин, подпирайки с ръка бузата си, наблюдавайки зеленчуковата карта. — Е, какво правите тук?

Тримата погледнаха към нея, объркани.

— Какво имаш предвид? — Питър попита сродната си душа.

— Какво правите? За забавление, имам предвид.

— Ами, аз ходех до Лунния залив и острова на Лапите през цялото време — каза Рейн, усмихвайки се. — С майка ми, баща ми и по-малката ми сестра. Тя ще постъпи в Академията, когато аз завърша.

— Лунния залив и острова на Лапите? — попитах. — Къде се намират?

Питър посочи една точка на изток от Кастор.

— Защо се наричат острова на Лапите? — Попита Тереза.

— Защото са четири острова във формата на лапи, — обясни Испин. — А Лунният залив е във формата на полумесец.

— Бели пясъци се простират на километри, — каза Рейн със затворени очи, унесена в мисли, за място на хиляди километри от тук. — Водата е толкова чиста, че можеш да видиш дъното на океана. И острова на Лапите има най-великолепната дива природа.

Тя беше прекъсната от звънеца.

— Предполагам, че това значи, че вечерята приключи — каза Дина, изправяйки се. — Благодаря ви за разговора. Всичко това е нещо ново.

Кимнах в съгласие.

— Удоволствието беше наше — каза Питър. — Ще се видим утре в клас.

— Ще отида до конюшните — казах на Дина и Тереза. — Искате ли да дойдете с мен?

Оказа се, че искаха да отидат до библиотеката, която аз вече бях проучила и се отправих към конюшните сама. Те светеха, когато стигнах, мека светлина проблясваше без видим източник.

Ехо ме очакваше, сякаш си спомняше обещанието ми. Ушите й потрепнаха напред, когато ме видя, и когато показах двата моркова, които бях откраднала от кафенето, тя посегна да ги вдигне внимателно от разтворената ми длан. Докато ги схрускваше, влязох в нейното отделение, сваляйки качулката си и с пръсти разресах косата си. Радвах се, че Ларни ми беше намерила пелерина; нощта беше хладна, със склонност към замръзване.

Приключила с морковите, Ехо започна да ме проверява, за да види дали не крия още нещо. Изкикотих се, докато тя разроши косата ми, гризвайки част от нея.

Звукът от отварящата се и затварящата се врата на конюшнята ме накара да се отдръпна от Ехо. Снижих се до нея, любопитна кой беше посетителят.

Беше Феникс.

По някаква необяснима причина, се скрих. Тъй като бяхме сродни души, отделението на коня му беше до това на Ехо. Чух го да минава покрай нас, на сантиметри от глава ми. Ехо изпръхтя към него, докато той минаваше.

— Валидъс — промърмори той, а аз се намръщих за секунда, докато осъзная, че това беше името, с което беше нарекъл коня си. — Беше странен ден.

Конят му изцвили в отговор. Чух вратата на отделението да се отваря и затваря, и погледнах уплашено. Между всяко отделение имаше решетки от ковано желязо; можех да видя Феникс, стоящ до коня си. Ако погледнеше надолу и ме видеше…

Можех просто да се изправя и да обявя присъствието си, помислих. Но това беше странно, защото се бях скрила. Реших, че ще е най-добре да остана в сламата. Ехо сниши главата си, за да ме подуши любопитно.

Феникс стоя там около час, шепнейки на Валидъс, понякога на английски, а понякога на език, който не разбирах. Свих се в сламата, покривайки се с пелерината. До мен, Ехо беше започнала да заспива, отегчена от мен. Усетих, че клепачите ми натежават и след известно време открих, че съм сама в конюшнята, в компанията на спящи коне.