Ейприл Легаси
Душевен огън (20)

Глава 20
Драскотини от тъга

— Облегни се на стената, — наредих аз, изтегляйки мечовете лесно, след месеците практика.

Опряхме се срещу стената и големия прозорец, който пропускаше светлина в коридора. На долния етаж можехме да чуем оживения глас на Иън и виковете на свирепите отвън.

Сърцето ми барабанеше в гърдите. Зад себе си чух Феникс да вади своя меч.

— Защо искаха да знаем, че идват? — попитах разярено, без да местя поглед от върха на стълбите. — Освен ако…

Прозорецът зад мен се разби от една грайферна кука, закачайки се за вътрешната част на прозореца. Феникс се наведе през прозореца и после бързо се дръпна, когато една стрела почти не отнесе главата му.

— Очевидно ме искат жив или мъртъв — каза той иронично.

Прибрах единия меч в ножницата и изтичах до прозореца, също поглеждайки през него. Трима свирепи се катереха по веригата със сянката на смъртта в очите.

— Време е за малко магия, — казах си и сграбчих куката. — Изненада, кучки.

Изпратих един магически импулс по веригата като мълния. Свирепите изреваха, когато тласъкът ги събори от веригата и се строполиха на земята.

— Отърви се от това — казах на Феникс, сочейки куката.

Не осъзнавах, че съм поела командването. Извадих втория си меч от ножницата. Можех да чуя звуците от борбата на долния етаж, а изглежда сърцето ми сякаш беше заключено в ледената гробница на тревогата. Всичките ни приятели бяха там долу…

— Трябва да отидем при тях — каза Феникс с мъка в очите. — Скай, те може би умират…

— Беше ни казано да останем тук — отвърнах, въпреки че решимостта ми отекна като писък нагоре по стълбите. — Феникс, не можем да мърдаме от тук.

Чакахме битката да свърши, нервите ми бяха опънати като тетива на лък. Увих мечовете си в примки, поддържайки мускулите си загрети; готови за всичко, което може да се появи от стълбището.

Една ракета в дъното на стълбите внезапно ме отърси от унеса ми. Сърцето ми се сви, биейки по-силно от всякога. Зад мен Феникс се раздвижи неспокойно.

Шестима свирепи се появиха на стълбите, всички с явни белези от битката долу. Този най-отпред, огромен субект с дълга, кестенява коса, вързана отзад, имаше огромен разрез, който почти разполовяваше лицето му наполовина. Кървеше свободно, а кръвта струеше бавно в наболата му брада.

— Алойзиъс — чух да прошепва Феникс зад ме и осъзнах, че той беше изплашен.

Аз бях ужасена.

— Диего — изръмжа Алойзиъс и разбрах, че това беше името на Феникс. — Тук сме, за да те върнем у дома.

— Само през трупа ми — озъбих се аз, повтаряйки коментара си от офиса на Иън и Нетъл.

Алойзиъс повдигна вежда, усмихвайки се леко.

— А кой е това? — попита той. Няколко от свирепите се заспяха, а аз стиснах зъби толкова силно, че те изпукаха. — Сродната ти душа ли, Диего?

— Да — тихо отвърна той.

Алойзисъс повдигна лицето ми към него, преди да успея да отстъпя назад. Изглеждаше така, сякаш търсеше нещо.

— А, зелените очи — каза той, след като се отскубнах от хватката му. — Разбира се.

— Това е хубав начин да загубиш някой пръст — озъбих се аз. — Опитай отново, ако смееш.

— Зелени очи. Но това значи… ах — Алойзиъс се усмихна с малка тайна усмивчица. — Трябва да те поздравя, че най-накрая намери някой, когото можеш да обичаш, нали Диего? — Останалите свирепи се засмяха заедно с него.

Изведнъж един от тях започна да крещи паникьосано. Той беше атакуван от малко вързопче с пера и нокти. Друг от свирепите изстреля една стрела към птицата, но пропусна, удряйки каменната стена с тропот.

Подсвирнах на Мори и протегнах ръката си. Птицата изписка и полетя над свирепите, за да кацне на ръката ми.

Експлозия от долния етаж сякаш разтърси Академията из основи. Всички се олюляхме.

— Така, достатъчно побъбрихме — сопна се Алойзиъс. — Мястото е на път да се разпадне. Диего, време е да тръгваме.

— Няма да дойда с вас — каза Феникс и аз бях облекчена да чуя, че предишната сила сякаш се завръщаше в гласа му. — Знаеш защо дойдох в Академията. Тази причина все още я има!

— Хубаво — каза Алойзиъс опасно, изваждайки меча си. — Е, ако не дойдеш с нас доброволно, ще те отведем насила!

Блокирах първия му удар с един от мечовете си, Мори се хвърли в лицето на един от свирепите.

Алойзиъс се измъкна, отстъпвайки назад. Държах мечовете си в отбранителна позиция. Можех да усетя как нервите ми бучаха, но адреналинът, бушуващ във вените ми, ги правеше незначими. Алойзисъс свали пелерината си, за да освободи крайниците си.

Със смъртоносна скорост той замахна с меча си, целейки се в рамото ми. Отбих удара с левия си меч. Чувствах ръката си така, сякаш всеки миг щеше да се счупи; той беше изключително силен. Докато беше фокусиран върху меча в лявата ми ръка, аз се завъртях изпод него, издърпвайки меча в дясната ми ръка, опитвайки се да направя разрез на страната му. Той се хвърли чевръсто и пропуснах.

Настаних се в това, което Джет нарече „Скорпионът“. Левият ми меч беше насочен смъртоносно пред мен, а десният се изви над главата ми. От тази позиция можех да се завъртя точно в един от моите смъртоносни торнадо танци. Алойзиъс сграбчи късия си меч с две ръце.

— Откажи се, момиче — каза рязко. — Няма да го понесеш.

Игнорирах го.

Дойде към мен с такава бързина, че успях само да избегна меча. Усетих как разряза въздуха до гърлото ми. Преди той да успее да се съвземе, аз замахнах с десния си меч и му отвърнах. Разрязах туниката му. С лявото си острие блокирах неговия меч, когато тръгна да отвръща на удара.

На езика на битката бяхме гладко свързани. Единственото ми притеснение беше, че той можеше да започне да използва магия; знаех, че силите му бяха двойно повече от моите.

Сякаш прочел мислите ми, той ме посочи и прошепна нещо. Усетих силата да напуска крайниците ми и се почувствах така, сякаш не бях спала от години. Борейки се да задържа очите си отворени, го видях да се навежда откъм лявата ми страна. Всичко се случваше на забавен каданс.

Видях до да се носи към мен, да вдига меча си. С цялата си сила успях да вдигна меча с лявата си ръка, в опит да блокирам атаката му. Усетих удара, разбиващ китката ми, извиках от болка. Паднах на земята, сграбчвайки китката си и изпускайки и двата меча, вдигайки поглед на време, за да видя, че той се навежда към мен. Изтърколих се от него, все още притискайки китката си.

Времето започна да тече нормално, когато стиснах зъби от болка. Придържайки ранената си китка близо до гърдите си, се претърколих от пътя на следващата му атака, но не достатъчно далеч, че да отскубна меча от захвата му, което се опитах да направя. Не го държеше здраво, не очакваше да направя нещо.

Зад нас чух Феникс да се бие с другите свирепи, петима срещу един. Мори все още кряскаше и от време на време чувах някой да вика.

Алойзиъс се хвърли в свиреп ритник. Отместих се, за да го избегна и се оттласнах от земята със същото движение. Той сниши юмрука си, опитвайки се да удари счупената ми китка. Избегнах го и се усуках около страната му, ритайки задната част на коляното му. Кракът му поддаде и изведнъж той се оказа коленичил на земята.

Тъкмо бях започнала да си мисля, че можехме да се справим сами, когато някой ме удари силно по гърба. Пламъците започнаха да пращят на долния етаж и димът прииждаше в коридора, правейки трудно да се вижда и диша.

Ударих земята силно, падайки върху китката си. Светът се завъртя, докато се борех с болката, черно оцветяваше перифериите на зрението ми. Нямаше, не можех да попадна в утехата на безсъзнанието.

Някой, Алойзиъс, ме преобърна, държейки острието на сабята си на гърлото ми.

— Би се добре — каза той сърдито. — Но това не е достатъчно, за да те спаси.

— Има пожар долу — чух се да казвам слабо.

— Да, има. — Сабята му проблесна застрашително. — Какво от това? Скоро ще си тръгнем.

— Не използваш обстановката като предимство, — казах, тъмнината започваше да се отдръпва от зрението ми. — Но аз — да.

Множества от огнени кукли се качиха по стълбите, родени от огъня на долния етаж. Техните братовчеди в дима се движеха спираловидно към нас, потулвайки очите на свирепите, кашляха и забиваха ноктите си в лицата си.

— Какви са те? — попита Алойзиъс със загатване на паника. Острието натисна гърлото ми.

Исках да кажа нещо остроумно, но димът караше гърлото ми да се стяга. Огнените кукли се изкачваха по краката на свирепите, изгаряйки ги, където ги докоснеха.

Алойзиъс извика, когато една от куклите сграбчи глезена му. В гняв и болка, той поднесе дръжката на меча си към главата ми.

Зрението ми се замъгли, клепачите ми затрепкаха. Огнените кукли се строполиха в малки купчинки пепел, димните кукли изчезнаха във въздуха.

— Спри! — Успях да остана в съзнание, когато чух гласът на Феникс. — Спри, просто… Ще дойда с теб, ако ги оставиш на мира.

Не, Феникс! Опитах се да кажа, но не можех да издам и звук. Моля те, не отивай с тях!

Успях да отворя очите си напълно точно когато Феникс се наведе, за да постави ръка на бузата ми.

— Феникс — промърморих, светът все още плуваше пред очите ми. — Не отивай, моля те… каза, че това не е краят.

— Не е, обещавам, — прошепна той. — Можеш ли да се изправиш?

Притиснах се здраво към ръката му и залитайки успях да се изправя, облягайки се на стената за опора. Видях мечовете си да лежат в краката на Алойзиъс.

— Дори не си го помисляй — изръмжа той. — Вържете я.

Ръцете и краката ми се сковаха и въздъхнах с болка, когато нещо се затегна около счупената ми китка. Очите ми плувнаха в сълзи.

— Съжалявам, Скай, наистина. Не ме търси, чули?

— Каза, че това не е краят — повторих, сълзите започнаха да преливат.

Той ме целуна, устните ни се срещнаха за един кратък момент. В този момент почувствах копнежът, съжалението и тъгата му толкова дълбоко, че не можех дори да проумея колко дълбоко се простираха. Тогава той се отдръпна.

— Излъгах — каза той, другите свирепи се приготвяха да тръгват.

Точно когато изскочи през прозореца със свирепите, зърнах пленителните му оранжеви очи. След това вече го нямаше.