Ейприл Легаси
Душевен огън (19)

Глава 19
Изгарящ пясък и целувки

Следващите няколко дни минаха като в мъгла. Чувствах се сякаш съм под водата за много неща; някой ще ми говори и аз ще чувам само мърморене. Спях много и рядко ядях, което много бързо разтревожи Ларни; тя беше виждала колко много мога да изям.

Когато Неталия свика спешно събрание с всички магове и персонал, сърцето ми сякаш се сви и се превърна в камъче в гърдите ми.

Това беше, мислех си, докато влачех крака към Главната зала заедно с останалите съученици. Сега щях да бъда прогонена.

Изведнъж Академията изглеждаше като най-прекрасното място на планетата. Като усещах, че може да ми бъде отнета, магията пееше във вените ми, изостряйки всяко сетиво. Когато вече пристъпихме пред вратите на Залата, бях готова да се пробвам да отплавам в друга страна, ако това означаваше, че мога да остана в това царство.

Настанихме се на столовете, които бяха разположени в редици и зачакахме Иън да заговори.

— Вярвам, че всички сте работили много в училище — започна Иън. Той изглеждаше странно размъкнат, сякаш беше стоял буден цяла нощ. — За съжаление, тази среща не е по-добър повод или пожелания. Разбрахме, че Академията ще бъде нападната скоро.

— Моля? — казах изумено. Залата се оживи. — Кой ще ни атакува? — попитах Дина, която поклати глава.

— Група магове от Север…

— Знаех си — изръмжа Питър от ляво, но го игнорирах.

— … изказаха ясно исканията си. Казвам ви това, за да бъдете нащрек. През това време. — Той погледна към Феникс, който стоеше отпред. — Ако може да дойдеш с мен.

Изправих се, когато Феникс го направи.

— Скай, седни долу — каза притеснено Дина, дърпайки ме за блузата.

— Ако Феникс отива, аз също отивам — казах й и започнах да се промъквам през нашия ред. Хората мърмореха един на друг, докато минавах, но ги игнорирах и настигнах Феникс, точно като излизаше с Неталия и Иън.

— Скай, какво правиш? — попита той изненадано.

— Идвам с теб. Ти си моята сродна душа — напомних му.

— Тя може да дойде — каза Неталия. — Насам.

Те ни поведоха по стълбите към офиса, който предполагах, че е на Иън.

Вътре беше учудващо голо, освен обикновената мебелировка за офис, меч в ножница, облегнат на бюрото и стъклен бар на стената зад бюрото, пълен със зелени камъчета. Докато ги гледах, няколко от тях помръднаха, сякаш трябваше да го направят, но бара остана напълно неподвижен.

— Феникс, маговете, които изказаха исканията си са от Ортандрел — каза Иън, без да губи време. — Всъщност те имат едно искане.

— Какво е то? — попита Феникс, и аз бях единствената, която видя ръката му да трепери.

— Те искат да им предадем един ученик.

— Кой ученик? — попита Феникс, но аз вече знаех отговора.

— Теб — каза Иън точно като се намесих.

— Не, няма да стане — изсъсках, пристъпвайки по-близо до Феникс. — Не смятате да отговорите на искането, нали?

— Разбира се, че не — каза Иън като свъси вежди, докато ме гледаше. — Когато Феникс дойде в тази Академия, той влезе под нашата протекция. Нямаме никакво намерение да отговорим на искането.

— Какво ще стане тогава? — попитах. Феникс изглежда се бореше с нещо.

— Те казаха много ясно, че ще дойдат в Академията и ще го вземат със сила.

— Само през трупа ми — изсъсках яростно. — Защо него, защо Феникс?

— Защото е баща ми — промърмори Феникс. — Нали?

Иън кимна, а Неталия каза „да“.

— Последният ти приемен баща. — Въздъхнах аз. — Писмата…

— Той спря да ги изпраща, защото се отказа. Ще дойде да ме вземе обратно в Планината.

— Алоизиъс е изключително могъщ маг — каза Иън, облягайки се на бюрото и кръстосвайки ръце. — Имали сме вземане-даване с него в миналото.

— Какво иска? — попитах, местейки поглед от Иън към Феникс. — Какво е толкова ужасно…

— Той иска магическото царство да бъде само за тези, с магическа кръв — намеси се Феникс, срещайки погледа ми за първи път. — Той смята, че хората въобще не е трябвало да бъдат доведени тук.

— Затова си напуснал — прошепнах. — Затова дойде тук.

— Да. Не съм съгласен с него.

— Очевидно — казах, усмихвайки се леко и той ми отговори.

— Но, не мога да оставя Академията да бъде нападната заради мен — каза Феникс, поглеждайки към Иън и Неталия. — Ще тръгна с него.

— Не! — запротестирах аз, сграбчвайки ръката му. — Феникс, не можеш…

— Мога — отговори, отмествайки пръстите ми от ръката си. Имаше нещо предупредително в очите му. Пуснах го и отстъпих. — Иън, това е мой избор.

— Не — намеси се Неталия. — Когато те приехме в Академията, ти обещахме, че ще те предпазим от него и твоя вид. Ще уважим това споразумение.

— Феникс — казах умолително и го погледнах. — Моля те.

Той ми хвърли продължителен поглед и тогава най-накрая омекна.

— Съжалявам — беше всичко, което каза.

— Ще се справим с това — каза Иън, изправяйки се. — Вече изпратих съобщение до Гоуар и Абдор; те ще са нащрек, но имам чувството, че Алоизиъс ще бъде подготвен за тях.

— Той ще плава покрай брега — поясни Неталия за мен.

— И така, маговете от тези региони ще се присъединят към нас тук. — Иън погледна през прозореца, все едно вече ги очакваше. — Този замък е построен да издържи на много повече; ще ги посрещнем.

— Ами нашите приятели? — попитах, посочвайки вратата. — Другите студенти?

— Те може да се бият, ако желаят — каза Иън, задържайки погледа ми. Потръпнах и погледна встрани; чувствах се сякаш някой четеше мислите ми. — Но няма да ги молим за това.

— Ще го направят във всеки случай — казах, знаейки колко възмутени биха били Тереза и Ясмин, ако изпуснат всякакъв вид конфронтация.

— Трябва да се върнем долу — каза Неталия. — Моля, върнете се в стаите си.

Те напуснаха, оставяйки ни сами в офиса на Иън. Въпреки по-добрата ми преценка (все пак стояхме в бърлогата на врага, все пак), полетях към Феникс и зарових лице в рамото му. Той ме прегърна силно, облягайки брадичка на косата ми.

— Не е честно — промърморих в ризата му. — Тъкмо те опознах…

— Това няма да е краят, Скай. Не може да бъде. — Вдигнах глава и погледите ни се срещнаха. Прокарах пръсти през косата му.

— Косата ти е станала по-дълга от първия път, когато дойдохме тук — казах тихо, прибирайки няколко кичура зад ухото му. Той ме наблюдаваше внимателно и когато свърших, срещна погледа ми.

Изведнъж осъзнах колко близо стояхме един до друг. Носовете ни почти се докосваха и ако се надигнех на пръсти…

— Ти ще си смъртта за мен — каза той, отстъпвайки назад. — Скай, трябва да сме внимателни.

— Знам — каза, а сърцето ми биеше лудо. Бяхме толкова близо. — Но защо, Феникс? Не искам да звуча безчувствено, но ти ли си единственият маг в селото ти? Няма други, които той може… да обучи?

— Разбира се — каза, като ми обърна гръб и прокара пръсти през косата си. — Но по някаква причина той се е втренчил в мен. Затова напуснах селото и дойдох тук; той никога нямаше да ме пусне.

— Затова той идва тук — промърморих, гледайки през прозореца.

— Скай, не можете да ги победите. Той ще доведе няколко от приятелите си тук и те са готови на всичко, за да ме върнат в Планината.

— Ще бъда до теб всяка една секунда от този ден — каза твърдо. — Само се опитай да се отървеш от мен.

Маговете от Гоуар и Абдор пристигнаха рано сутринта на по-следващият ден. Гледах ги заедно с другите ученици как идват от Кийс, яздейки най-удивителните коне, които някога съм виждала. Носеха дълги, широки наметала. Огледаха Академията, когато се приближиха. Осъзнах, че всички от тях трябва да са учили тук. Няколко ученика като Испин и Елеанора, изтичаха към тези, които познаха, а те слязоха от конете, за да ги прегърнат.

Иън и Неталия излязоха да ги посрещнат, а техните снежнобели палта бяха развявани от есенния бриз. Стоях до Дина и Рейн, докато ги наблюдаваме как се отправят към конюшните.

— Толкова много — каза Тереза зад нас. — Защо това ме изнервя още повече?

Верен на думата си, Иън беше предложил защита на учениците, ако не искаха да се бият. Никой не прие предложението му.

Въпреки това, той пропусна да им каже, че Феникс е обект на желанията им. Вместо това ни каза да се държим заедно.

— Ще ви държим на горните нива. Останалите ще са долу, за да ги посрещнем, ако се опитат да влязат — каза той. — Стойте близо един до друг.

Феникс очевидно беше отказал убежище в катакомбите под Академията. Той беше твърдо решен да се бори, и ако се стигне до това, да се изправи лице в лице с чудовището, което беше приемният му баща.

Денят, в който пристигнаха останалите магове, Академията се превърна в кошер от дейности. Днес, както всеки друг ден, започнахме с тренировка с оръжия. Когато нощта започна да пада, очаквахме занятията да приключат. Вместо това, Джет измисли някаква измишльотина, която включваше шест пясъчни торби, висящи от тавана.

— Добре. Тези магове са страхливци. — Джет кимна в знак на извинение към Феникс, който го прие с леко свиване на рамене. — Шестима ще атакуват един маг. Това ще ви научи да се справяте с няколко едновременно.

В следващите двадесет минути гледах как другите ученици се опитваха да отблъснат торбите. Джет ги контролираше с магия, карайки въжетата да се скъсяват така, че да се люлеят по-високо и по-бързо, или да се спускат по-ниско, за да превърнат торбите в бавни, но смъртоносни. Гледах как Дъстин ги отблъсна за около две минути, използвайки косата, която беше взел. Точно започваше да се изморява, когато Джет изпрати всичките шест към него. Той беше нокаутиран.

— И те ще направят точно това — обясни Джет, докато Елеанора го свестяваше с магия. — Когато видят, че се изморявате, ще ви атакуват със сила. Това е много опасно.

Феникс беше следващ. Използваше малки кинжали, за да раздели въжетата, държащи торбите. Свали три преди останалите три да са го приближили, едната от тях го удари по тила и го запрати към другата, която го нокаутира. Трепнах.

Останалите свършиха с подобни резултати. Елеанора удържа най-дълго от всички, използвайки стрелите си, за да скъса въжетата. Накрая беше победена от една, за която беше забравила. Удари я в тила и тя падна на пода най-силно от всички. Бях последна и вече нямах търпение да пробвам.

— Добре, Скай — извика Джет, посочвайки ми да заема мястото си. Той поправи въжетата и сега всички торби чакаха заплашително.

— Може ли да използвам мечовете? — попитах колебливо. Учениците се спогледаха; спомниха си гнева на Неталия, когато ги използвах.

Джет бавно кимна и ги свали от стената. Поставих ги на гърба си. Теглото им ми беше толкова познато.

Стъпих в центъра на кръга и си поех дълбоко дъх. Първата торба се залюля към мен и аз се отместих от пътя й, усещайки как мечовете се врязват в плешките ми, но не ги извадих. Чаках подходящ момент.

Друга торба дойде към мен от дясно, люлеейки се ниско. Направих предно салто. Със светкавично движение използвах дясната си ръка да извадя левият меч, когато торбата отмина, и срязах въжето. Тя се строполи на земята. Знаех, че трябва да премахна възможно най-много, преди да се изморя. Две се залюляха към мен, от различни посоки, точно като други две идваха отзад.

Неспособна да се претърколя, в която и да е посока, паднах по корем на пода, а бриза от люлеенето им над мен, развя косата ми. Двете от дясно бяха най-голямата ми тревога; когато стигнаха крайната си точка, се залюляха назад. Прибрах мечовете и извадих двата кинжала, които висяха на колана ми. Извадих късмет; те срязаха въжетата на двете торби. Две паднаха, остават три.

Всичките останали три се стрелнаха към мен. Изплъзнах се от едната, отивайки точно на пътя на другата. Трябваше да взема светкавично решение. Извадих десния меч и имитирайки атаката, която използвах при Феникс, извих меча пред гърдите си. Прокарах го през въжето и торбата се строполи на пода. Сега щеше да бъде изключително лесно да се справя и с останалите две торби. Докато бавно набираха скорост, аз извадих и двата си меча.

Пренебрегвайки изблиците на останалите ученици, се втренчих в торбата и преценявайки перфектната точка за това, което имах на ум и бързо застанах в позиция, която научих толкова отдавна. С едно светкавично движение, призовах огнена топка от зелен пламък, насочвайки я към торбата. Огънят напълно заличи торбата с пясък, оставяйки само овъгленото въже да се люлее безобидно и оставя изгорели песъчинки.

— Е, добре, че беше последна, Скай — каза Джет, смеейки се на зашеметения клас. Те напълно бяха забравили, че може да използват магията си.

Ядохме и се запътихме към стаите си. Взех мечовете с мен, съгласно инструкциите на Иън, всеки да бъде въоръжен през цялото време. Точно затворих вратата, когато някой почука.

Без да чака отговор, Феникс влезе бързо вътре преди някой да го е видял.

— Къде е Ларни? — попита той, облегнал гръб на вратата.

— Иън изпрати всички служители на Академията в Кийс, защо? — каза озадачено.

Получих отговор, когато той прекоси стаята на две крачки и ме придърпа към себе си. Прегърна ме силно и притисна устни към косата ми.

— Феникс — промърморих аз, облягайки глава на гърдите му. — Това не е краят.

— Знам. Знам — прошепна той. — Но… просто… Знам на какво е способен Алоизиъс. И тези негови приятели не са мои приятели.

— Затова всички тези магове са тук. Да ни помогнат — каза, опитвайки се да го успокоя.

— Да, и той ще е готов за тях. — Феникс ме пусна и започна да се разхожда из стаята. — Не знам на какво разчита Иън. С такава сила, противника може без проблем да обяви война на Ортандрел!

— Не ние го започнахме! — Бях напълно ужасена от това споменаване на война.

— Те няма да го видят по този начин. — Феникс върза косата си на къса опашка. — И повярвай ми, Скай, те разполагат с необходимите средства да го завършат.

Гледах го как марширува наоколо. След известно време зададох въпроса, който ме тормозеше.

— Защо Ортандрел е позволил да се събере толкова голяма сила?

— Кой щеше да ги спре? Иън и Неталия? — той изсумтя. — Те са двама срещу две хиляди. Дори и да искаха да се присъединят към северните щати, нямаше. Практически тяхното мото е всеки за себе си.

— Освен, когато става дума за нас — казах горчиво и той кимна в знак на съгласие.

Някой почука на вратата и двамата подскочихме. Сърцето ми заби лудо в гърдите, отворих вратата, подавайки главата си навън. Бях посрещната от доста неодобрителния поглед на Джет.

— Знам, че Феникс е вътре — каза той и аз го пуснах в стаята. — Вие двамата не сте много ловки.

— Малко е трудно — казах аз и седнах на леглото, кръстосвайки крака. — Може скоро да се разделим завинаги.

— Ако Иън и Неталия открият нещо, ще се разделите завинаги — изсъска Джет. — Помни какво ти казах, Скай.

Той си тръгна също толкова бързо, колкото и дойде. Феникс го проследи с поглед и след това въздъхна тежко.

— Той е прав. По-добре да си вървя.

Изправих се и го изпратих до вратата. Преди да я отвори, той се приведе и ме целуна по челото, точно между очите.

Легнах си, мислейки си за войни и изгарящи целувки.

На следващата сутрин зората беше кървавочервена, сякаш предвиждайки предстоящите събития. Облякох се с треперещи пръсти и ядох с другите в кафенето. Другите магове бяха там, говорейки си тихо.

— Мислех, че всички слуги са си тръгнали? — попита Ясмин и Тереза се усмихна.

— Готвачката отказаха да си тръгнат. Бог да е на помощ на маговете, ако я срещнат.

Денят мина изключително бързо. Навсякъде хората говореха по ъглите. Оръжейната беше пълна с хора, които точеха оръжията си. Точно когато си помислих, че ще получим още един ден в пълен мир, в далечината се чу рог, и Академията сякаш застина.

— Какво беше това? — попита боязливо Дина.

Испин и Питър изтичаха до най-близкия прозорец и аз ги приближих. Всички погледнахме навън.

Пребледнях. Малка армия от магове, облечени в кафяво и черно, напредваха, идвайки от запад, както предсказа Иън. Докато ги гледахме, те отново надуха рога.

— Какво правят? — попитах недоумяващо. — Искат да знаем, че идват или какво?

Тереза ме хвана за рамото и дръпна Испин от прозореца.

— Да слезем долу при останалите. Ти и Феникс стойте тук, както каза Иън.

Гледах ги как отиват, вцепенена до кости. Феникс и аз бяхме оставени сами, стоящи в коридора, втренчени един в друг.

Навън звучеше рога на Академията.

Атаката беше започнала.