Ейприл Легаси
Душевен огън (16)

Глава 16
Огнени кукли и пламъци

След водопада едва виждах Феникс. Стоеше до Елеанора, сякаш бяха животоподдържащи системи един за друг. Общите хранения в кафенето ставаха по-тихи и по-тихи, докато не попитах Джет дали мога да ям сама; бях уморена от това всички да ме гледат и да шушукат. Забелязах, че шушукането изглежда идваше само от Лотерианските магьосници.

— Не се измъчвай заради това — каза Дина, когато го споменах. — Просто ги игнорирай.

Ставах все по-самотна и по-самотна, единствената ми компания през вечерите беше Ларни, която си тръгваше, когато повдигнех въпроса за способностите й или за начина й на живот.

Една вечер седях на масата си, ядейки неохотно остатъците от вечерята си, когато забелязах внушителен брой птици, накацали по перваза на отворения прозорец. Начупих едно парче хляб и се плъзнах по леглото, предлагайки им го. Повече от тях излетяха, но една черна птица остана и грабна хляба от пръстите ми.

— Прасенце — казах, смеейки се, докато птицата поглъщаше хляба. — Искаш още, нали?

Той изписука силно и му дадох останалото.

— Смел си — казах му, забелязвайки, че малките му крачета бяха от вътрешната страна на перваза. — Или глупав?

Предложих му пръста си почти на шега и никой не беше по-изненадан от мен, когато той изведнъж скочи на борда, малките му нокти се заключиха около пръста ми.

— О, здравей — Усмихнах се широко на странното му поведение. — Трябва ли да ти дам име?

Той изцвърча в отговор.

— Добре тогава… какво ще кажеш за… — Опитах се да мисля за име, което значи нещо за мен. — Мориган?

Мориган беше името на кучето, което имах като дете, едно красиво шотландско, рунтаво, овчарско куче, което обичах.

Птицата наклони глава на една страна, изучавайки ме. След малко изписука и аз го приех като съгласие за името.

— Какво ще кажеш за Мори на кратко?

Това беше положителен отговор. Преди да успея да го спра, Мори се придвижи по ръката ми, докато не се намести на рамото ми. Обърнах се и се огледах в огледалото.

— С теб сме съвършена двойка — казах му.

До огледалото ми беше статуетката на последната кралица. Преместих се внимателно, не исках да отмествам Мори, и взех статуетката. За първи път забелязах, че беше повредена, сякаш нещо или някой се беше опитал да скрие определени неща.

Имаше следи на раменете и гърба й, но кръгът не беше пипан. Поставих я обратно на мястото й; каквото и да й се беше случило, било е преди много време и не се притесних от това. Ако не друго, това просто добавяше очарование.

На следващия ден представих Мори на всички. Тереза избухна в смях, когато го видя, казвайки ми, че приличам на пират с птицата на рамото ми. Заплаших я, че ще направя косата й синя (нещо, което бях правила преди), но дори това не я спря да се кикоти, където и да отидех.

Всичко беше добре, докато не се разминах с Джет в коридора един ден. Той спря по средата на крачката си при вида на Мори.

— Не позволявай Иън или Неталия да те видят с него — посъветва ме той, после профуча край мен.

— Джет… — започнах аз, но той беше изчезнал.

Минаха седмици и докато връзката на Феникс и Елеанора ставаше по-силна, аз ставах по-могъща, от който и да е от другите ученици. Продължихме с ръкопашния бой и скоро можех да бия дори Питър и Дъстин. Теорията предизвикваше лек интерес, докато един следобед Уат не ни научи на нещо, което се заби в ума ми за дълго време. Беше вторник и теорията беше последният урок за деня. Горчиво се чудех какъв голям поднос щях да си взема за вечеря и започнах да обръщам внимание на това, какво казваше.

— Едно е нещото, без което не може да живее един магьосник и това е магията му. Единственият начин да убиеш магьосник е да изцедите магията му. Но магията също може да бъде възвърната от действие на истинска любов.

Много от момчетата в клас изсумтяха, аз също.

— Е, това все още предстои да бъде описано — отстъпи Уат. — Аз все още очаквам да видя магьосник да бъде съживен от любов, но остава фактът, че легендите го казват, а легендите се основават на истина.

Тази нощ бродех тъжно към стаята си, обмисляйки какво беше казала тя. Наистина не значеше много за мен, просто беше последното нещо, което чух и се въртеше в главата ми като песен, пусната да се повтаря. Когато стигнах до празната си стая, смених униформата си и тръгнах към конюшните. Те се бяха превърнали в мой храм, където можех да мечтая и да мисля. След като посетих Ехо се заех да опитвам да намеря библиотеката, но Академията беше огромна. Можех просто да попитам Ларни, но сметнах, че е по-голямо предизвикателство да я намеря сама. Мори беше с мен по цял ден, всеки ден, и ми позволяваше да го погалвам разсеяно, докато си пишех домашното.

Бях влязла в малка рутина, докато Джет не ни задържа в края на Фитнеса.

— Следващата седмица всички ще отидете на тридневен лагер, разчитайки единствено на себе си. Ще си направите план от какво се нуждаете и ще го вземете със себе си.

Кимнах, мислейки си, че това ще бъде добър шанс за бягство.

— На този лагер ще бъдете придружавани от сродните си души.

Вдигнах поглед, емоциите ми бушуваха. Част от мен беше загрижена, другата — абсолютно отказваше да повярва. Не можех да повярвам, че от това пътуване ще излезе нещо добро. Феникс дори не беше осъществил визуален контакт с мен от гневното избухване на Елеанора при водопада.

Началният ден на лагеруването дойде и Феникс и аз взехме екипировката и провизиите, които щяха да ни трябват и тръгнахме. В часовете, през които пътувахме, прекарахме времето в преглеждане на картите и чертаейки маршрута ни около планините, въпреки че го правехме мълчаливо.

— Готова ли си? — попита ме той.

Кимнах бавно.

Елеанора дотича до него и аз им обърнах гръб, докато си „казваха“ довиждане. Дъстин ми помаха малко тъжно. Аз само му се усмихнах в отговор.

Тръгнахме по пътеката, шумовете от съучениците ни чезнеха зад нас. Цял ден вървяхме в мълчание, спирайки единствено да хапнем или пийнем, проверявайки картата, за да сме сигурни, че следваме маршрута. Колкото повече се отдалечавахме от Академията, толкова по-щастлива бях. Беше сякаш от раменете ми се вдигаше тежест с всяка стъпка. Птиците ми пееха и си представях, че можех да чуя как Мори ме вика сред тях. Вървяхме упорито в тишина, докато не започна да се стъмва. Според моето копие на картата, това беше мястото, на което бяхме планирали да нощуваме.

— Феникс — казах и посочих картата си.

Той кимна и свали раницата си. Бързо опънахме палатката и по някаква причина бях смаяна, че само ние имахме една голяма палатка.

— Защо не взехме две палатки? — попитах, реагирайки нормално.

Той вдигна очи.

— Защото беше по-лесно да носим една — отвърна той. — Не се притеснявай, не хъркам.

Влязохме в палатката, когато навън започна да застудява. Почти се стреснах, когато видях, че имаме и само един двойна спална рогозка. Борейки се с инстинкта да избягам, бързо отворих спалния си чувал и легнах, благодарна, че реших да го взема. Докато заспивах част от мен се чудеше, защо реагирах по този начин. Несъмнено нямаше да е толкова лошо да се гушна в него, когато беше студено…

Седнах, сърцето ми биеше силно. Феникс спеше спокойно с гръб към мен. Най-накрая се успокоих и легнах да спя. И нямаше, реших, да си задавам този въпрос отново.

Следващата сутрин започна с Феникс, разтърсващ ме да се събудя. Той вече беше облечен и готов да тръгва. Пъхна студена кифла в ръката ми и ме изкара от палатката, така, че да може да я прибере. Аз гледах, все още наполовина заспала, докато той сгъваше палатката ни.

— Дадох ти тази кифла, за да я изядеш — напомни ми той, натъпквайки колчетата в една чанта.

Погледнах ръцете си, наполовина изненадана да я видя. Гризнах предпазливо и после я погълнах лакомо. Отново тръгнахме по пътеката и аз гледах Феникс да върви пред мен мълчаливо. Знаех, че нещо го притеснява, но не посмях да попитам какво. Бяха минали три месеца откакто с Елеанора бяха заедно. Три месеца на сърдечна болка за мен. Изведнъж спрях. Сърдечна болка? Не, това не беше вярно. Сърцето ми започна да бие като лудо.

Не.

Не.

Някак си винаги съм го знаела.

Знаех, че ще стане така, още щом го видях в Преддверието.

Усетих, че сълзите ми преливат. Не исках да е истина, но знаех, че е.

Скрих емоциите си от него и продължих да вървя, опитвайки се да запълня мислите си с Дъстин и цялото време, което бяхме прекарали заедно, вечеряйки или разхождайки се из градината. Но се отказах след няколко минути; приятното вълнение, което обикновено съпътства тези мисли беше изчезнало и сърцето ми се сви като камък.

Извървяхме още един ден в мълчание и бях благодарна, че не говорехме. Опънахме палатката си заедно на следващото място за нощувка.

— Ще хванеш ли това въже? — попита той.

Направих го, докато той се опитваше да го спре да се размахва. Ръцете ни се докоснаха и се погледнахме. Аз отклоних поглед, изчервявайки се силно. В стомаха ми се появи едно внезапно чувство.

— Сега можеш да го завържеш за гвоздея — промърмори и се изправи, отивайки в другия край на лагера ни.

Завързах въжето за гвоздея и отидох до един поток наблизо. Седнах на един плоска скала и загледах отражението си да се накъдря във водата. Призовах магията във вените си, за да направя малка водна струя, после седнах там, наблюдавайки я, докато събере боклука от дъното и стане по-голяма. Беше около метър висока, когато прокарах ръка над нея, давайки й команда да спре. Сгромоляса се и единственото, което остана бяха разклатени остатъци вода.

— Хубаво е. — Чух забележката на Феникс и вдигнах поглед, за да го видя да стои срещу едно дърво, гледайки ме.

Опитвайки се да се държа сякаш не усещах огромното количество пеперуди в стомаха си, отговорих небрежно.

— Ти можеш да направиш същото.

— Да — каза той, слизайки по брега, за да седне до мен на скалата. — Но все още ми е позволено да кажа, че беше добре.

Усмихнах се, тежестта в стомаха ми малко намаля.

— Добре — казах, обръщайки се към водата.

Седяхме тихо заедно на скалата, гледайки една птица да лапва една риба.

— Как вървят нещата с Елеанора? — попитах тихо.

Той посочи птицата, която тъкмо отлетя.

— Това ли ти напомни за нея?

Усмихнах се накриво. Той въздъхна.

— Не искам да говоря за нея — каза след миг.

Погледнах го, разстроена от това колко близо седяхме.

— Добре — казах бавно. — Мога ли да те попитам нещо тогава?

Взе едно плоско камъче от речното легло, подхвърляйки го между мазолестите си пръсти.

— Добре — каза внимателно.

— Защо ме игнорираше? Ние сме сродни души, Феникс, освен ако нещо не се обърка.

— Нищо не се е объркало — прекъсна ме той. — Ние сме сродни души.

Обърна се към мен, толкова близо, че можех да видя грубата набола брада на челюстта му.

— Ние сме сродни души, — повтори меко, сякаш напомняйки на себе си.

Седяхме, гледайки се един друг, на сантиметри разстояние, за дълго. Не можех да го погледна в очите, вместо това фокусирах погледа си върху ключицата му.

— Нещо не е наред — каза той и знаех, че не питаше.

Кимнах, без да се опитвам да го отрека.

— Какво има?

— Дъстин — казах тежко. — Един вид се виждаме от бала на Рицарите.

— О — беше всичко, което каза и после погледна към реката. — Харесваш ли го?

— Разбира се — отговорих автоматично, но после отстъпих. — Е, поне до вчера.

Феникс отново погледна към мен, в очите му се четеше загриженост.

— Какво се промени?

— Махнахме се от Академията — зарових върховете на ботушите си в калта. — Там се чувствам сякаш винаги съм наблюдавана.

— Ти си — каза, хващайки китката ми. — Скай, нима не виждаш? Затова не можех да говоря с теб. Затова се срещах с Елеанора.

Дъхът ми сякаш спря в гърдите ми.

— Какво… за какво говориш? — попитах.

— Съжалявам за начина, по който се отнасях с теб — каза той и знаех, че го мисли. — През цялото това време исках да говоря с теб… но не можех.

— Защо не? — попитах, започвайки да се ядосвам. — Защо не можеше да говориш с мен, Феникс, какво може да е толкова ужасно, че да не можеш да рискуваш няколко думи, може би усмивка? Защо ме остави сама през тези три месеца?

— Не ме карай да ти кажа — отговори, подражавайки на Джет.

— Хубаво! Просто ме остави в неведение, предполагаща!

— Така трябва да бъде — каза той. — Моля те, Скай, за твое собствено добро е.

Сълзите препълниха очите ми и се разляха, преди да успея да ги спра. Феникс уви ръце около мен и се облегнах на него, плачейки в ризата му. Не бях много сигурна за какво плача, но да е там, за да ме утеши, най-накрая да ме прегърне, много помогна. Борих се с емоциите си, докато отново не бяха под контрол и избърсах лицето си от ръкава.

— Съжалявам — промърморих. — Просто съм толкова объркана.

— И аз съжалявам — каза, все още държейки ме. — Но не трябва никога да научаваш.

Тази вечер седяхме около огъня и той започна да ми разказва за живота си в Ортандрел и планините.

— Студено е през цялата година — каза той, светлината от огъня танцуваше по лицето му, правейки го да изглежда десет години по-стар и по-мъдър. — Също така почти постоянно е тъмно, или има буреносни облаци или нощно небе. — Разбута въглищата в огъня с една дълга пръчка. — Никога не съм имал семейство — призна той. — Винаги съм се местел из селото ни. Затова дойдох в Академията, когато ме повикаха; исках място, което да наричам дом.

Седнах до него на дънера и увих ръце около него, отпускайки глава на рамото му.

— Имаш място, което да наричаш дом — казах му. — И някой, при когото да се върнеш.

Усмихна ми се, но някак малко тъжно.

— Ами ти? — попита и аз вдигнах глава от рамото му.

— Оставих майка си отвъд — започнах тихо. — Не мисля, че знае къде отидох. — Увих ръце около краката си. — Много ми липсва. Мисля за нея всеки ден, откакто дойдох тук.

Прехапах устната си, за да спра треперенето й.

— А баща ми… — Спрях. Никога не съм казвала на никого за баща ми, на никого.

Феникс постави ръка около мен, придърпвайки ме по-близо.

— Баща ми си тръгна, когато бях малка — казах тихо. — Дори не го помня. Но знам, че той и мама никога не са били женени; децата в училище ме дразнеха достатъчно заради това.

— Откъде са знаели?

— Всички в града ми знаеха. Това е място, където не можех да пазиш тайни.

Седяхме заедно в тишина и с натежали сърца.

— Помниш ли този номер, на който Ю ни научи? — Каза Феникс изведнъж, изправяйки се. — Този за използването на средата ти да ти помогне в битка?

Наистина го помнех. Той беше разпънал Испин с увивно растение, защото Испин беше говорил в час.

— Малко го промених — продължи той. — И погледни.

Въглищата в огъня изведнъж се съединиха и един малък човек направен от огън и пепел се надигна. Очите му пламнаха от жаравата и погледна нагоре към нас двамата.

— Жив ли е? — попитах, чудейки се.

— Не, той е просто кукла — каза Феникс, ръката му премина над огъня. — Хайде, опитай.

Протегнах ръка, имитирайки начина, по който Феникс държеше пръстите си. Изпратих импулс от магията във въглищата, представяйки си малкият човек, който Феникс беше сътворил. Друга огнена кукла се надигна от пепелта и ме погледна, но тази имаше дълга коса, направена от пламъци.

— Много са сладки — казах, гледайки ги отблизо.

— Не се приближавай твърде много — предупреди Феникс. — Направени са от огън и ще те изгорят.

Поиграхме малко с куклите, гледайки ги как се преследват над горящите пръчици. Огънят прегоря и ние оставихме куклите да се стопят на пепел. Беше ми тъжно да видя как моята си отива.

— Можем да ги направим винаги, когато има огън — каза ми Феникс. — Не са изчезнали.

Тази вечер, когато легнахме да спим, говорихме през по-голямата част от нощта. Не можех да го видя в тъмното, така че можех да гледам към него толкова много, колкото исках. Чувствата ми от предния ден бяха все още нерешени и това, че беше толкова дружелюбен сега не помогна. Когато най-накрая заспахме, аз сънувах огнените кукли и птиците, ядящи риба.