Ейприл Легаси
Душевен огън (11)

Глава 11
Селото Кийс и Втората кралица

Часовете не приключиха наистина след вечеря. Съучениците ми се отправиха към залата за упражнения, за да повторят урока с професор Ю, а аз и Елеанора бяхме изпратени в кухнята.

— Измий тези, — каза ни готвачка с червено лице, посочвайки към олюляващ се куп мръсни чинии. — Измийте ги толкова добре, че да можете да видите отражението си. Аз ще преценя дали са чисти или не. Никаква магия.

Тя се засуети да крещи на някой друг, и Елеанора и аз се заехме да мием чиниите, избягвайки да се поглеждаме. След час, вече не можех повече.

— Наистина ли се мислиш, че си нещо повече от тях? — попитах я тихо, започвайки да суша чинията, която държах.

— Това е начинът, по който сме живели — отвърна тя. — В продължение на хиляди години.

Не се опитах да й проговоря отново. Знаех, че беше безсмислено.

Тъкмо отварях вратата на стаята си, когато чук някой да казва името ми.

— Скай! — Огледах се и видях Дина да подава глава от стаята си. Тя размаха плат, покриващ пакет. — Имам храна!

Усмихнах се и затворих вратата си. След изтощителното двучасово задържане в кухнята, бях изгладняла.

Разтворихме плата на пода в стаята й, който беше точно копие на моя. Вместо да седнем на масата, ние се изтегнахме на килима. Дина запали огън и задъвкахме замислено сирене и хлебчета.

— Как беше задържането? — попита тя, разчупвайки едно хлебче на половина.

— Скучно. Опитах се да убедя Елеанора отново, но тя просто ме игнорира.

— Разбираемо е — каза Дина и аз я изгледах свирепо. Тя въздъхна. — Скай, ако те наистина са живели по този начин хиляди години, няма да променят начина си на мислене за една нощ.

Въздъхнах тежко, отчупвайки малко парче сирене.

— Къде е Тереза? — попитах накрая.

— Спи. Не си пада много по стоенето до късно.

Започнах да строя нещо около сиренето.

— Какво е да имаш сродна душа? — попитах тихо.

— Фантастично е. Някога имала ли си наистина добър приятел, който сякаш знае всичко, което мислиш?

— Не.

— Ами, нещо такова е. Никога не се караме — облегна се на ръцете си. — Страхотно е. Наистина.

Сърцето ми се сви и структурата от сирене пред мен се разпадна. Дина забеляза изражението ми.

— Той се тревожеше за теб днес.

— Да, за едии миг. После се върна към нормалното си отношение.

Дина не отговори, и седяхме мълчаливо, докато не си тръгнах, неспособна да понасям повече тишината.

На следващата сутрин, вместо да седна с Дина и другите, сложих подноса си пред Феникс и седнах.

— Хей, здравей, здрасти — казах, започвайки да ям. — Помниш ли ме? Аз съм сродната ти душа.

Той ме изгледа за няколко мига, а след това се върна към яденето.

— Разбира се, че помня коя си.

Ядохме в неловка тишина за кратко.

— Виж, нещо лошо ли съм направила? — попитах го.

— Не.

— Тогава защо не ми говориш? Едва ми каза дузина думи… изобщо!

Той продължи да яде. Точно когато реших, че нямаше да отговори изобщо, той каза:

— Виж, просто не се сприятелявам много лесно.

— Защо поне не опиташ? — попитах аз, оставяйки всички преструвки, че съм заинтересована от храната си. — Излъчваш много лоша вибрация.

— Остави ме сам, Скай.

Това беше остро. За моя изненада, сълзи запариха в очите ми, изправих се бързо, за да не ги забележи.

— Хубаво. Желанието е изпълнено.

Следващата седмица мина с малка промяна. Феникс все още ме игнорираше, Елеанора оставаше студена и Ларни все още отказваше да ми позволи да говоря с Неталия или Иън за нея.

Продължих да ставам все по-способна и магическите ми способности продължаваха да се подобряват. Изпитах облекчение, когато Иън съобщи, че следващият уикенд ще ни бъде позволено да отидем в Кийс.

— Ще яздите в града и ще прекарате целия ден в изучаване на местната култура. Разбира се, добре дошли сте да останете тук, ако искате.

Много от Лотерианските магьосници правеха това, пътуваха до Кастор и Кийс много пъти през живота си. Дина и другите планираха да отидат, а аз нетърпеливо се присъединих към тях.

На сутринта на пътуването се събудих по-рано от обикновено, правейки дневните си коремни преси и лицеви опори. Ларни ми донесе униформата, но си тръгна преди дори да успея кажа „добро утро“. Както и да е, отидох до конюшнята със сянка, надвиснала над главата ми; липсваше ми приятелството на Ларни.

Тръгнахме преди обяд. Яздех до Ясмин, говорейки си за живота ни в човешкия свят.

— Оставих баща си и по-малката си сестра — каза ми тя тъжно. — Чудя се дали знаят какво става с нас.

Помислих си за майка ми, която сега беше сама. Сянката над мен се превърна в дъждовен облак и яздихме мълчаливо през останалата част от пътуването.

Пейзажът беше красив, нещо точно като от фантастичен роман. Гъсти, тучни гори и бистри потоци с калдъръмени мостове. Като доближихме Кийс, забелязах, че беше доста по-голямо, отколкото мислех първоначално. Завързахме конете си и тръгнахме пеша в града. Бръкнах в джоба на бричовете си, за да се уверя, че малкото портмоне, което Джет ми даде, беше все още там. Все още не бях свикнала да яздя и бях склонна да подскачам много наоколо.

— Първо накъде? — попита Дина, вълнението блестеше в яркосините й очи.

— Да пием по нещо? — попита Питър, кимайки към сграда, която очевидно беше някаква кръчма или таверна.

Вътре открихме, че беше претъпкано с други ученици, задименият интериор контрастираше много силно на чистото, синьо небе навън. Питър настоя да купи напитки на всички и седнахме на една маса отвън, пийвайки сладка лимонада.

— Някой завършил ли е задачата за Уат? — Попита Испин, и всички се впуснаха да се оплакват за голямото количество домашни, което ни беше дала.

Отпих лимонада от халбата си, оглеждайки селото, все още не можех да повярвам, че място като това наистина съществува.

Главната улица минаваше през селото, покрита с калдъръм. Спретнати малки къщи със сламени покриви се простираха по-далеч, отколкото можех да видя, една часовникова кула се извисяваше над всичко. Няколко пилета бяха преследвани от малко момче и по-малката му сестричка.

— Скай?

— А? — Обърнах се и видях, че всички ме гледат.

— Попитах какво гледаш — повтори Питър.

— Всичко — казах, оглеждайки се. — Понякога не мога да повярвам, че съм тук. Това е като малък културен шок.

— Това е просто Кийс — каза Рейн, навеждайки се напред, нетърпеливо. — Изчакай да видиш Кастор, Ривърдор и Турин.

— Имаме много за разглеждане през тези три години тогава — каза Тереза.

— Защо само три години? — попита Испин смутено.

— Защото тогава ще завършим образованието си, — бавно отговори Ясмин.

— Но няма да се приберете вкъщи — каза Питър.

— Няма ли? — попитах.

— Не. Ще останете тук през остатъка от живота си.

Почувствах се сякаш бях пила разтопено олово вместо лимонада.

— Значи… казваш, че… никога няма да се върнем обратно? — тихо попита Дина.

— Точно така — отвърна Рейн, гледайки ни внимателно.

Вдигнах халбата си към лицето си, въпреки че беше празна. Колкото и да ми харесваше тук, можех ли да остана в този свят завинаги? Никога да не видя мама отново?

— Какво ще кажете да отидем на пазар? — Попита Рейн, стараейки се да ни развесели, Дина, Тереза и Ясмин също гледаха разстроено.

Съгласихме се и се заехме да влизаме във всички малки магазинчета. Загубих се в една книжарница и когато вдигнах очи, осъзнах, че са излезли.

Побързах да изляза на улицата, търсейки с поглед цветните им туники, но не можах да ги проследя в тълпата от хора. Обезсърчена, пъхнах ръце в джобовете си и се понесох със селяните. Тъкмо щях да се върна при конете, когато забелязах малка статуя на една витрина. Откъсвайки се от тълпата, предпазливо отворих вратата на магазина и пристъпих вътре. Едно малко звънче иззвъня и един мъж подаде глава над тезгяха.

— Добър ден, госпожице — каза той весело. — Мога ли да помогна с нещо?

— Ъм… — Съзрях статуята, стояща на прашната поставка. — Чудех се кой е това.

Статуята беше на красива жена, облечена с дълга широка роба. Наведох се по-близо и забелязах, че носеше кръг около челото си.

— Това щеше да бъде кралица Фльор. — Собственикът дойде да застане до мен, нагласявайки очилата на носа си. — Кралица от втората епоха.

— Красива е — казах почтително. — Защо изглежда толкова тъжна?

— Не съм много сигурен, ако трябва да съм честен, — каза той. — Втората епоха е била много преди да се родя.

Вдигнах статуйката, забърсвайки леко праха от лицето й с палец.

— Защо няма настояща кралица? — попитах.

— Няма нужда от такава. В страната цари мир.

Приключих купувайки статуята от него, изрисувана с красива жена и нейният тъжен, мистериозен поглед. Тръгнах назад към конете и открих там другите, които ме чакаха.

— Изоставихте ме — казах им нацупено, носейки статуйката в еко чантата й. — Гледах навсякъде.

— Съжалявам! — Дина побърза да дойде при мен и ме прегърна. — Мисля, че те изгубихме в книжарницата.

— Какво имаш? — Попита Ясмих, съзряла вързопчето в ръцете ми.

Развързах върха на торбичката и им показах статуята на нейния плинт.

— Това е кралица Фльор, — каза Испин, обяснявайки. — Последната кралица.

Яздехме обратно към Академията, когато слънцето започна да залязва. Хапнахме в кафенето както обикновено и след това тръгнах към стаята си. Поставих статуята върху гардероба си, където сутрешната светлина щеше да я освети. Бях започнала да си обличам пижамата, когато някой почука на вратата.

— Влез — казах предпазливо. Ларни никога не чукаше.

Вратата се отвори и Джет влезе. Бързо пъхнах другият си крак в крачола на пижамата.

— Добър вечер — каза весело, оглеждайки се. — Дина ми каза, че имаш проблеми с Феникс.

— О, да, ами, да, предполагам. — Седнах тежко на леглото си. — Мисля, че направи грешка с тази церемония за сродните души.

Джет се засмя, издърпвайки стола от чина ми и седна.

— Твоята душа не е направила грешка, Скай; тя знае добре къде е другата й половина.

— Планината Шейди, да, знам.

— Научила си географията; впечатлен съм. Това ще ти бъде от полза за следващата ти Магическа история. Но слушай; за Феникс… продължавай да опитваш. Това е много ново за него.

— Съмнявам се, че може да ме спре. Аз съм от друг свят.

— Това е вярно — каза Джет, тъмните му очи блещукаха. — Но както и да е, просто помни, че…

Не довърши изречението си, гледайки към нещо от лявата ми страна. Обърнах се и видях, че беше видял статуята.

— Откъде взе това? — попита тихо.

— От селото — отговорих, плъзгайки се към нея и взимайки я. — Това е кралицата…

— Фльор, да, знам. — Всякаква топлина от очите или гласа на Джет беше изчезнала. — Не забравяй какво ти казах за Феникс. Ще се видим в клас утре.

Изчезна, преди да имам време да сложа статуята обратно. Като се пъхнах под завивките и ги издърпах до брадичката си, се зачудих защо статуетката ми го беше смутила толкова много, че беше забравил, че утре е неделя.