Ейприл Легаси
Душевен огън (5)

Глава 5
Часовете

На следващата сутрин бях събудена от малка камбанка. Когато отворих очи, разбрах, че кръжи точно над главата ми. Тя звънна само веднъж, сякаш за да измери реакцията ми.

— Красива си — прошепнах, за да не я изплаша.

Беше малка, с размерите на дланта ми. Позлатеното й тяло блестеше на сутрешното слънце. Не бях виждала нещо по-деликатно от това.

Това беше преди да започне да звъни силно.

— Тихо! Будна съм, будна съм. Виж!

Измъкнах се от леглото си, но камбанката продължаваше оглушителното си нападение. С ръце на ушите си, грабнах чаша за чай от таблата със закуска, която някой — предполагам Ларни — беше оставил на масата. Сложих я над камбанката и я затиснах към пода. Чашата заподскача лудо, докато камбанката се опитваше да се освободи, но не беше достатъчно силна, за да я повдигне. Въпреки че звъненето беше приглушено, пак беше достатъчно силно, за да ме раздразни.

Точно когато обмислях да я настъпя, на вратата се почука и Ларни се промъкна, без да чака отговор. Тя погледна към разиграващата се сценка: аз, стояща по пижама, чаена чаша, звъняща силно и подскачаща по пода, и прикри усмивката си с ръка.

— Как да я изключа? — попитах отчаяно.

Тя плесна с ръце и чашата спря да се движи, а шумът заглъхна.

— Съжалявам, госпожице. Изглежда сте получили една от енергичните. По принцип те спират, когато „клиентът“ им стане от леглото.

Тя носеше купчина дрехи, които внимателно постави на леглото ми.

— Ето, госпожице. Взех униформата ви за деня. Ще намерите ботуши в гардероба.

Благодарих й, като повдигнах ризата, която беше абсолютно същата като на останалите ученици.

— Изяжте закуската си, преди да е изстинала и слушайте звънеца. — Ларни ме гледаш настойчиво с големите си кафяви очи.

— Когато го чуете, слезте по стълбите и намерете останалите ученици.

— Благодаря.

Тя напусна и аз се облякох в тишина.

На таблата открих яйца и препечен хляб, които погълнах; бях адски нервна, което означаваше, че умирам от глад. Намерих ботушите, за които ми каза Ларни и ги обух. Някой знаеше точните ми размери — нещо, за което не се радвах особено — и всичко ми пасна точно.

Звънецът иззвъня точно когато сплетох косата си на плитка. Вързах я, ръцете ми трепереха, и се погледнах в огледалото. Изглеждах спретната, в униформа и респектираща, три думи, които никога не важаха за живота ми.

Игнорирайки пеперудите, които заплашваха да пробият стените на стомаха ми, се насочих към стълбите с другите момичета. Когато стигнахме долу, Джет вече ни чакаше.

— Добро утро, ученици. — Той изглеждаше толкова свеж, че сигурно беше от онези, които нямаха проблем със ставането сутрин. — Насам. Само няколко изследвания преди часовете.

Сякаш се нуждаех от още причини, за да се чувствам нервна. Изпитания? Дали щяха да са физически? Или психически?

Нито едно от двете не ми допадаше.

Той ни поведе по друг коридор и аз умишлено изостанах. Изглежда, че всички други се бяха сприятелили през нощта, но вече бях приела факта, че отново ще бъда самотна.

Но всичко беше наред. Имах изцяло нов свят за изследване и сила под кожата си, за която нямах търпение да разбера повече.

Бяхме въведени в зала, с големината на физкултурния салон в бившето ми училище, с изключение на това, че беше направена от камък, с факли, които горяха закачени по стените между огромните прозорци. Иън и Неталия ни чакаха в другия край зад огромни кожени чанти.

— Добро утро, студенти — започна Иън. — Днес започва тригодишното ви магическо обучение. За да започнем, трябва да тестваме магията ви.

Неталия ни подреди в два реда, с голямо разстояние помежду ни. При споменаването на тестване на магията, сърцето ми се качи в гърлото. Помислих си за слабата искра, която беше единствената магия, която успях да направя. Избърсах потните си длани в панталоните.

— Ти си първа, мила. — Неталия посочи едно от момичетата отпред.

То пристъпи напред, изглеждаше толкова ужасена, колкото се чувствах аз. Имаше черна къдрава коса, която се бореше да върже, а зад очилата, очите й блестяха притеснено.

— Какво трябва да направя? — Чух я да шепти.

— Коя е водещата ти ръка? — попита Неталия.

Момичето вдигна дясната си ръка в отговор.

— Много добре. Сега, можеш ли да почувстваш трептенето във въздуха?

Всъщност аз можех, сякаш някой беше включил телевизор, който не мога да видя, а само да почувствам.

Очевидно момичето също можеше да го усети, защото кимна.

— Добре, сега се опитай да събереш чувството в дланта си.

Момичето сви пръсти, а останалите проточихме шии, за да гледаме.

Изведнъж сини пламъци пламнаха от дланта й в малко огнено кълбо. Момичето подскочи изненадано, изпускайки огъня, който изгасна веднага.

— Много добре — каза Неталия, с първа нотка на вълнение, което виждам откакто я срещнахме.

Иън кимаше, въпреки че не се усмихваше. Не мисля, че някога го правеше.

— Как се казваше?

— С-Дина — заекна тя и аз осъзнах, че за секунда забрави магическото си име.

Не можах да се сдържа, да не се усмихна. Беше успокояващо да знам, че с някой друг сме в една и съща лодка.

— Ела тук, Дина. Нека изберем туника.

Заведоха Дина до кожената чанта, откъдето Неталия избра туника в абсолютно същия син цвят. Тя я нахлузи през главата си, а след това сложи кожен колан около кръста си. На лицето й се беше появила срамежлива усмивка, но можех да кажа, че се гордее със себе си. Не можех да я съдя; справи се добре под напрежение.

Бавно, Неталия си проправи път през групата. Докато гледах, осъзнах, че няма две магии с еднакъв цвят. Тъмнокосото момче, което забелязах вчера имаше абсолютно същия цвят като огъня. Когато за първи път създаде огнена топка в ръката си, успях да го объркам с истински огън. Когато се върна в групата, след като избра туниката си, видях, че очите му бяха в абсолютно същия цвят; те горяха.

Най-накрая аз бях извикана. Бях последната, която да избере туниката си и честно казано се чувствах гола.

Когато пристъпих напред към Неталия и останалите ученици ме гледаха, забелязах интереса на Иън. Това беше учудващо, след като той изглеждаше толкова отегчен от другите.

Протегнах дясната си ръка преди Неталия да ме е подканила.

— Събери трептенето и действай като проводник — инструктира ме тя.

Затворих очи, обръщайки се към чувството във въздуха. Кожата ми настръхна, сякаш я бодяха хиляди бодлички.

— Понякога да си представиш кибритена клечка помага — каза ми тя и аз го направих.

Когато клечката в ума ми се отърка в кибритената кутия и се запали, чух рязкото поемане на дъх от съучениците ми.

Притеснена, отворих очи и се огледах.

Вместо да се възпламени върху отворената ми длан, магията беше решила да ме превърне в човешка факла. Пламъците се виеха около тялото, но единственото, което усещах беше гъделичкане. Погледнах към Неталия, очаквайки да бъда порицана. Със сигурност не беше разочарована.

— Много впечатляващо, Скай — каза тя, а устните й се изкривиха в единия край. — Реши да направиш малък спектакъл, а?

— Оставете я намира — подхвана Джет, който стоеше до Иън. — Тя е неопитна, знаете това.

Не погледнах към Джет, а вместо това приковах поглед в Неталия.

— Ела и си вземи туниката, тогава — промърмори тя, като вече се отдалечаваше. Последвах я неохотно. Тя извади туника с абсолютно същия нюанс на зеленото като магията и очите ми. Сложих си я и приех колана, който ми предлагаше.

— Сега — каза Иън, заставайки отпред и скръствайки ръце. — Към учебните часове.

Часовете в Академията нямаха нищо общо с часовете ми в Ар Сина. Първия ми час беше теория на магията, която се преподаваше от малка, крехка възрастна дама на име:

— Уат — произнесе тя, застанала пред черната дъска.

Всички ученици се спогледаха.

— Никой… не е казал нищо — каза русото момиче отпред.

— Какво?

— Какво, какво? — попита червенокосия млад мъж, а на лицето му се появи усмивка.

Тя го погледна с малките си очи. Червенокоското се огледа и се усмихна на ученика до него. Преди някой от нас да помръдне, Уат щракна с пръсти и малка светкавица разцепи въздуха, като уцели Червенокоско в ръката. Косата му щръкна, но изражението му беше по-смешно. Засмях се и не бях единствената.

— Добре дошли в часа по теория на магията — каза тя високо, обърна се към дъската и взе малък тебешир. — В този час вие ще се научите как да контролирате магията, с която тъкмо сте се запознали. За някои от вас, това ще е нещо познато, но моля, все пак внимавайте.

Русокосото момиче, което преди беше проговорило, се усмихна, докато изследваше ноктите си.

Разпознах я от групата кикотещи се момичета, за които Ларни ми каза, че са от града и са израснали с това. Присвих очи.

Час по-късно бяхме в коридора. Бях се облегнала на стената, опитвайки се да натъпча няколко листа в чантата, която Джет ми подаде, когато напусках залата. Изведнъж някой се блъсна в мен и всичките листа се разпиляха по каменните плочки.

— Съжалявам! — Дина се наведе, за да събере листата. — Правех същото като теб… Предполагам, че не съм те видяла.

— Всичко е наред — казах, взимайки листата, които ми подаде. — Малко е напрегнато, а?

Тя кимна, оправяйки очилата си на носа.

— Аз съм от човешкия свят — каза. — Нищо не може да ми е по… чуждо.

— На мен също — отговорих, облекчена, че не беше една от тукашните магьосници. — Няма обхват…

Тя вдигна вежди.

— Донесла си си телефон?

— Да. — Извадих го от джоба си, където го държах като някаква сигурност. — Намокри се, когато паднах в реката, но след като изсъхна и се оправи.

Дина ме погледна учудено.

— Каква река?

— Реката портал. Ти как дойде тук?

— Дойдох през огледало — отговори. — Една сутрин, преди няколко дни, се оглеждах в огледалото и вместо да видя отражението си, видях това място. Когато се протегнах към него, бях всмукана тук.

Мушнах обратно телефона в джоба си.

Благодаря, Джет, помислих ядосано.

— Какво имаме след това? — попита Дина.

— Ъм. — Проверих графика, който ни бяха дали. — Фитнес. Ауч. Дали това означава трениране?

Със сигурност.