Ейприл Легаси
Душевен огън (8)

Глава 8
Изгаряне в синхрон

Изкъпах се бързо, избягвайки, доколкото е възможно другите момичета. След малко си спомних, че се предполагаше някой да дойде да ме вземе, и излязох бързо от банята, обличайки гамаши и туника за пътуването обратно до стаята ми. Когато се върнах забелязах, че някой е оставил бяла кутия на леглото ми. Вдигнах я и я развързах.

— Шегуваш се.

Чисто бяла рокля висеше на дървената закачалка. Бях огорчена. Никога не съм си се представяла в рокля, поне аз самата. Исках да я хвърля обратно на леглото, но реших да се подчиня на инструкциите си — засега.

Потрепвайки, облякох роклята и я закопчах. Имаше дълго огледало до гардероба и го доближих предпазливо. Отражението ми ме очарова. След банята, кожата ми блестеше и зелените ми очи бяха подчертани от кремавия цвят на кожата ми. Дългата ми кафява коса висеше хлабаво от плитката, добавяйки контраст към ослепителната чисто бяла рокля, която беше без ръкави, с корсаж и диплеща се пола, която стигаше до коленете ми. Потърсих обувки, но не намерих никакви, най-накрая стигнах до заключението, че трябваше да ходя боса.

Имаше тихо почукване по вратата и аз отворих. Джет стоеше там и виждайки ме в роклята, на лицето му се появи огромна усмивка.

— Не съм си представял, че си от онези, които носят рокли, Скай.

— Не съм, но ми се струва, че трябва да нося тази, — отвърнах. — Кажи ми повече за тези сродни души.

— Всички магьосници имат сродни души. Не нещо романтично, просто като най-добри приятели. Тя са твоят партньор в живота; нищо не може да възпре една сродна душа. Това ще стане с времето, но за да ускорим нещата имаме церемония, която да помогне на сродните души да се намерят.

— Как така? — попитах, ужасявайки се от отговора.

Той се усмихна отново, доказвайки, че опасението ми е на място.

— Танцувайки — отвърна той.

— Не — казах, наполовина невярваща и наполовина отказваща да го направя.

— Да. Не ти ли харесва традицията? — Подсмихна се той.

— Не особено. Е, какво става? — Бях започнала да влача краката си, неохотно както винаги. Беше същото като да трябва да отидеш на доктор, за да ти бие инжекция; знаеш, че трябва, но всъщност не го искаш.

— Ще има кратка реч и после музика за танците. — Видя ме да потръпвам. — Нещата се случват нормално, не се тревожи. Ще бъдеш притеглена подсъзнателно към твоята сродна душа и ще завършите като двойка. Сродните души могат да бъдат всеки двама души, без значение от възрастта, пола или расата. Има само едно нещо, което не бива да правиш.

— Кое е то?

Джет ми хвърли бегъл поглед, сетне погледна настрани.

— Никога не се влюбвай в тях.

— Какво? Но ти каза, че няма нищо романтично.

— Понякога хората са склонни да нарушават традицията. Повярвай ми, последиците не си струват.

Вървяхме мълчаливи няколко секунди. Оставих информацията да потъне и погледнах Джет, крачейки по коридора. Аз на практика тичах, за да вървя с него, нетърпелива да продължа разговора, но не и да достигнем целта ни.

— Кой е твоята сродна душа?

Джет се засмя, но прозвуча тъжно.

— Не те познавам толкова добре… оттук.

Разтвори едни двойни врати и пристъпи напред. Аз се придвижих бързо след него.

Това беше същата зала, в която бяхме тествани предишната сутрин, изпълнена със съучениците ми. Докато отивах към Дина, забелязах тъмнокосо момче да стои настрана от другите, облегнато на стената, ръкавите му бяха навити до лактите. Ръцете му бяха скръстени, но погледът му беше насочен право към мен. Отклоних поглед и продължих да вървя. Стаята притихна, когато Иън тръгна към средата на залата.

— Добре дошли на церемонията на душата. Вашият придружител трябва да ви е казал какво е това, затова няма да губя повече време.

Той закрачи из залата и вдигна ръце. Ръцете ми започнаха да изтръпват, когато осъзнах, че използва магия. Докато той бавно сваляше ръцете си, атмосферата в стаята се надигна, факлите угаснаха и единствено звук от флейта звучеше през цялата зала. Въздухът беше зареден с напрежение и красивата музика проникваше от незнайно къде. Флейти, чела и една акустична китара се надигнаха и се сляха в магическа хармония.

Тъкмо когато щях да започна да мисля, че това не беше толкова лошо, една превръзка се плъзна над очите ми.

— Съжалявам, — прошепна в ухото ми Джет. — Душите са слепи, ти също.

Той се отдръпна и чух, че прошепна същото и на Дина.

Сега, много разочарована, стоях неподвижно и държах ръцете си, за да не ударя някого.

Чух другите да се отдалечават от мен. Пръстите ми намериха превръзката, музиката продължаваше да свири, но възелът не се разхлабваше и аз отпуснах ръце.

Трябваше да играя по техните правила, но нямаше, не можех, да танцувам.

Вместо това започнах да вървя. Из залата, през съучениците ми. Трябва да съм била предпазвана от другите, но минах през тях безпрепятствено.

Можех да усетя, че някой правеше съвсем същото, вървейки право към мен. Оказа се, че сродната ми душа правеше същото.

Протегнах се, преплитайки пръсти с неговите. За един шантав момент си помислих, че беше Дина, докато не осъзнах колко груби бяха ръцете, които държах.

Музиката спря и Иън заговори отново.

— Магьосници, вие открихте сродните си души… Поздравления.

Превръзката около очите ми се развърза и падна на земята. Примигнах, дезориентирана от внезапната светлина в стаята и осъзнах, че държах ръката на тъмнокосото момче с огнените очи.

За части от секундата, нещо проблесна в очите му, докато гледаше към мен, но той пусна ръката ми и знаех, че си го бях представила.

— Двойки, наредете си — продължи Иън.

Всички останали, забелязах сега, се бяха събрали по двойки. Елеанора беше в двойка с млад мъж с кафява коса, който очевидно тя познаваше.

Неталия им говореше тихо и после се премести на следващата двойка; Дина и червенокосото момиче, което беше водило курса вчера. Всички други двойки сродни души стояха близо една до друга, но моята стоеше далеч от мен.

Неталия стигна до нас и изведнъж осъзнах, че щях да науча името му. Докато тя гледаше към нас, стоящи близо, очите й се разшириха малко, и имах усещането, че тя и Иън комуникираха. След няколко секунди тя погледна обратно към нас и се усмихна нервно.

— Феникс и Скай, поздравления за това, че се намерихте един друг.

— Феникс? — казах, проговаряйки за пръв път, откакто превръзката беше свалена. Той едва ме погледна. — Легендарната птица от пламъци е доста готин съименник.

— Може би — просто отвърна той.

Намръщих се и се отказах да завързвам разговор. Сърцето ми биеше бързо и леко ми се гадеше, но беше свършило, танците бяха свършили и можех да си отдъхна.

Навън слънцето беше започнало да залязва, окъпвайки залата в розови оттенъци. Случайно погледнах към Феникс и забелязах, че очите му бяха точно същият цвят като жаркото слънце на хоризонта.

И осъзнах, че собственото ми сърце гореше в синхрон с двамата.