Ейприл Легаси
Душевен огън (13)

Глава 13
Балът на рицарите

Подсуших се и се преоблякох в стаята си. Чувствах се напълно скована и знаех, че не беше заради водата в реката, която беше направила нервите ми безчувствени.

Някой почука на вратата ми и аз отворих.

— Ще се върнеш ли обратно в клас? — попита Дина, гледайки ме внимателно. — Сега имаме стрелба с лък.

— Да — казах с глас, много различен от моя. — Трябва да си взема чантата.

Дина я повдигна, изглежда я беше прибрала от кафенето.

— Хайде — каза тя, а аз се радвах, че не попита къде бях вилняла.

Последвахме останалите ученици извън замъка до малък хангар. В него открихме Джет, стоящ до стойка с лъкове, а на отсрещната стена на хангара висяха стрелници, пълни със стрели.

— Време е да се научите да стреляте, магьосници. Нека видим как ще стане.

Не бях забелязала колко опънати са лъковете и мускулите ме заболяха от опитване да издърпам тетивата назад. Порязах се под ставите на пръстите от тетивата и се прободох с притъпената стрела за упражнение. Другите се справяха доста лесно и в края на урока ние бяхме наредени в редица пред целите и ни беше казано да направим най-трудното.

Дина не можа да сдържи смеха си, когато стрелата просто пада от тетивата на лъка ми, но всички бяха впечатлени, когато стрелата на Феникс се приземи с тъп звук в най-вътрешният кръг на мишената.

Точно когато щяхме да се обърнем, друга стрела уцели мишената. Приземи се сантиметър по-близо до центъра от тази на Феникс, и Елеанора свали лъка си, смеейки се.

— О, победих те.

Феникс й се усмихна, постави друга стрела на тетивата и отпусна. Заби се дори по-близо до центъра от нейната.

— Добре, значи Феникс и Елеанора могат да стрелят по-добре от останалите — намеси се Джет, спирайки ги, преди да е се е превърнало въздушно съревнование. — Опасявам се, че времето свърши.

Закачих лъка си обратно на стената и напуснах стрелбището преди всички. Не можех да понеса да ги гледам да се държат като… двойка.

Дойде вечерта, вечеряхме в кафенето, когато Иън влезе. Веднага всички спряха да разговарят; беше странно да го видим в нашата зала за хранене.

— Добър вечер на всички — каза високо. — Вярвам, че работихте упорито над уроците.

Всички примигнахме към него, но никой не отговори.

— Дойдох да ви съобщя, че след два дни ще направим забава, наречена Бала на рицарите, за да отбележим началото на новия срок и да ви пожелаем успех. Очаква се всеки да има партньор и е задължително да присъствате.

Той излезе и всички започнаха да говорят със сто километра в час. Обърнах се към масата си и всички се спогледахме безизразно.

— Това вероятно ще е забавно — каза Ясмин, но гласът й беше неестествен, докато ме гледаше.

Следващите два дни минаха много по-бързо, отколкото ми се искаше. В деня на бала се качих до стаята си, преди Дина и Тереза да успеят да ме попитат с кой ще отида.

Влязох в стаята си, изненадвайки Ларни, която тъкмо слагаше една кутия на леглото ми. Затворих вратата зад себе си и тя ме погледна.

— Роклята ви за довечера, госпожице — каза, навеждайки поглед.

— Благодаря — казах, мятайки кутията на земята. — Но няма да ходя.

Ларни вдигна очи, интерес заискри в тях за секунда.

— Но всички останали ще отидат — каза тя. — А и е задължително.

Строполих се на леглото, избягвайки кутията.

— Е, и? Бих предпочела да ме задържат отново ако трябва, за да не ми се налага да виждам него с нея.

— Кой? — полюбопитства Ларни.

— Феникс — казах и стомахът ми се преобърна.

— Имаш проблеми с него ли?

Погледнах към нея. Тя ме гледаше, с истинско любопитство.

— Да. Той изобщо не ми говори и дори не съзнава, че съществувам, освен ако не го принудя да говори с мен.

— А, сигурна съм, че ще се оправи с времето, госпожице — каза Ларни, подозрително щастлива от всичко това. — А коя е тази „нея“?

— Елеанора.

— Тази, с която се сби?

Ларни знаеше повече, отколкото й бях казала, но допуснах, че служителите знаят повече за Академията и нейните обитатели, отколкото те им позволяваха.

— Да. Тя — казах тежко.

Тя потупа ръката ми.

— Всичко ще се оправи — повтори и тръгна към вратата. — Все още мисля, че трябва да отидете, госпожице.

Тръгна си, оставяйки ме с натежало сърце и една кутия.

Нощта падна и можех да чуя другите момичета, отиващи към Главната зала. Не отворих вратата, когато Дина почука, нито когато ме повика.

Хвърлих се на масата, приключвайки доклад за професор Уат, когато някой друг почука на вратата ми. Вдигнах очи любопитно; всички момичета вече бяха слезли. Отворих предпазливо.

— О… Здравей, Дъстин — казах, изненадана да го видя.

Той ми се намръщи.

— Няма ли да ходиш?

Погледнах надолу към униформата си, забелязвайки за пръв път, че той носеше черен кадифен костюм със светла вратовръзка. Изглеждаше доста добре.

— Нямах уговорка — казах, усмихвайки се тъжно. — Мислех си, че мога да наваксам с домашното.

— Значи е съвпадение, че аз също нямам. Можеш да предположиш, че Феникс и Елеанора са заедно, затова когато не се появи в началото на вечерта, реших да дойда и да те намеря. — Усмихна се нервно.

— Направи го сега? — попитах, доста доволна.

Той кимна.

— Ще слезеш ли с мен? — попита и протегна ръка.

Обмислих го.

— Дай ми пет минути — казах бързо, затваряйки вратата.

Развързах кутията, която Ларни беше оставила и извадих дълга зелена рокля от нея. Съблякох се и я облякох, някак си успявайки да вдигна ципа на гърба. Беше без презрамки и падаше до пода, шифонените вълни падаха от високата стегната талия. Прокарах ръка по поразителната бродерия, която релефно украсяваше талията, неспособна да повярвам, че нося такава красива дреха.

Събрах косата си в кок, бързо сплитайки косата, която увих около него. Не успях да намеря никакъв грим в стаята си, но намерих чифт дълги зелени обици, който леко докосваха раменете ми. Намерих и зелени обувки с токчета и малки каишки за около глезените в гардероба си и ги обух.

Удовлетворена, че съм готова, отворих вратата, наполовина очакваща да видя, че Дъстин го няма. Но той беше там и се усмихна, когато ме видя в роклята.

— Не казвай нищо — казах предупредително.

— Щях да кажа, че си красива — каза той, нещо в очите му ме накара да се изчервя.

Предложи ми ръката си и аз я поех. Слязохме по стълбите и поехме към Главната зала, говорейки жадно за часовете, хората, Феникс и Елеанора. Пропуснах да му кажа, че Феникс ми беше казал едва дузина думи за две седмици.

Влязохме в залата и застанахме на най-горното стъпало от стълбите, които завършваха на дансинга. Намръщих се; не си спомнях да са били тук. Не и докато не видях Иън, тогава осъзнах, че той беше създал тези стълби; всичко за едно драматично появяване, предположих.

Шушукане се разпростря из тълпата под нас, докато Дъстин и аз слизахме. Можех да видя Елеанора, гледаща към нас, и вдигнах брадичката си по-високо. С крайчеца на окото си видях Феникс, стоящ до нея, изглеждайки невероятно в черния си костюм и оранжева вратовръзка, отиваща на очите му. Въпреки очевидните опити на Елеанора да го накара да изглежда прилично, косата все още падаше разбъркано в очите му.

Защо му се възхищавах? Преглътнах мъчително.

Видях Дина и Тюлип да седят с останалите от групата ми, зяпайки партньора ми за танците. Не можах да сдържа огромната си усмивка, която насочих към тях, но потрепнах, когато осъзнах, че всички все още ни гледаха, когато слязохме. Музиката се процеждаше във въздуха и най-накрая започнаха да говорят и танцуват отново. Дъстин и аз избегнахме Елеанора и Феникс и се отправихме към Дина и останалите.

— Хубава рокля, Скай — каза Питър, смеейки се.

Погледнах го, но после се засмях, докато той се правеше, че се страхува от мен. Представих Дъстин на другите и те го посрещнаха нетърпеливо, особено Питър и Иън; мисля, че се чувстваха леко надвити от жените.

С напредването на нощта Дъстин и аз танцувахме много пъти и реших, че доста се забавлявах. През останалата част от времето седях с групичката ми на нашата маса, шегувайки се и смеейки се с тях. Точно до нас беше огромният съд с пунш, който беше консумиран бавно. След пет чаши от него, осъзнах, че съдържа слаб алкохол и продължих да го пия. Танцувах с всички, включително Питър, Иън и червенокосият мъж, който беше ударен от мълния през първия ден, в който имахме часове.

Музиката свърши към един сутринта и Дъстин ме поведе обратно към стаята ми; бях замаяна от толкова много пунш. Докато вървяхме по затъмнения коридор, осъзнах, че двама души стояха в края на стълбите, слабо осветени от ниско горящите факли.

Сърцето ми се сви, когато осъзнах, че бяха Феникс и Елеанора. Ръцете му бяха около нея и ми отне секунда да разбера, че се целуваха.

Чувствах се така, сякаш щях да повърна. Те се отделиха един от друг и погледнаха към нас, Феникс, избегна погледа ми.

— Дъстин! — каза Елеанора и можех да кажа, че беше смутена. — Ъх, ние просто…

— Да, видяхме — каза Дъстин студено. — Защо не си вземете стая?

Той хвана ръката ми и ме поведе покрай тях. Имах чувството, че сърцето ми беше разбито и сълзите започнаха да пълнят очите ми.

Когато стигнахме вратата ми, той спря, гледайки ме за миг.

— Вечерта беше забавна — казах му, опитвайки се да скрия колко разстроена бях и олюляваща се леко. — Благодаря ти, че ме заведе.

— Удоволствието беше мое — отговори честно той. — Благодаря ти, че ме придружи. Мечтата на всеки мъж е да заведе красива жена на танци.

— Може би в този свят е така — казах, смеейки се, въпреки всичко. — Чакай… мислиш, че съм красива?

— Разбира се — каза той тихо. — Още откакто те видях в Преддверието, когато пристигнахме за първи път. Просто бях твърде нервен, за да те заговоря.

— Трябвало е да го направиш — казах, вдигайки очи към него. — Съжалявам за начина, по който се отнесох с теб, когато ме спаси онзи ден.

— Не се тревожи за това — отвърна той, прибирайки кичур коса зад ухото ми.

Пое дълбоко дъх, сякаш да се стегне и се наведе да ме целуне. Устните му докоснаха моите и аз затворих очи, оставяйки го да ме вземе в обятията си.

Добре, ето каква е истината. Никога преди не се бях целувала.

Можех да помириша афтършейва му и горната му устна беше грапава от наболата брада. Сложи едната си ръка на врата ми, палецът му галеше челюстта ми.

Когато се отделихме, отчаяно исках да продължим. Но после си помислих за Феникс и нещо ме накара да се отдръпна.

— Ще се видим утре — каза Дъстин и взе ръката ми в своята. Докосна леко кокалчетата ми с устните си. — Лека нощ, красавице.

— Лека — казах тихо.