Ейприл Легаси
Душевен огън (17)

Глава 17
Енигма

Когато се събудих на следващата сутрин, той беше изчезнал. Излязох на сечището и го намерих свит до огъня, разбърквайки нещо в чайника върху въглищата. Малка група от огнени кукли седеше около чайника, гледайки любопитно.

— Добро утро, — казах весело.

— Добро утро — отвърна той и веднага забелязах нещо различно в гласа му.

Сърцето ми натежа. Това ли беше денят ни на примирие и дружба? Само за един ден ли беше?

— Има ли нещо? — попитах, борейки се да задържа гласа си спокоен.

— Ами… всъщност. — Той се облегна на дънера и аз настаних до него. — Реших да приключа нещата с Елеанора.

Отклоних погледа си от него, сърцето ми биеше като лудо от радост.

— Е, какво ще правиш? — попитах тихо, опитвайки се да не показвам щастието си.

— Мисля, че ще видя как ще потръгнат нещата първите дни.

Двамата седяхме замислени. Изведнъж всичко ми изглеждаше по-ярко, по-щастливо, в контраст с мрачното настроение на Феникс. Той искрено я харесваше, осъзнах изведнъж, и щастието ми изглеждаше егоистично.

— Може би трябва да поговориш с нея? — попитах много тихо. — Освен ако цялото това нещо не е било начин да ме държиш далеч от себе си.

— Не — каза той също толкова тихо. — Не беше. Наистина я харесвам.

Изправих се рязко и тръгнах надолу към потока. Седнах тежко на скалата си и започнах да ровя с пръсти в калта, чудейки се дали мога да създам кукла от кал. Тъкмо когато имах малка армия от кукли от кал и клонки, осъзнах, че Феникс стои зад мен.

— С един ден напред сме от графика, — каза той. — Искаш ли да се упражняваме?

— Да се упражняваме? — попитах.

— Ръкопашен бой, магическа битка и т.н. Тук можеш да разкриеш истинската си сила без страх.

— Какво знаеш за силата ми? — попитах аз.

Беше вярно, че винаги се сдържах в час. Веднъж успях да съборя Ю със силата на магическия си удар и на следващия ден Неталия беше в часа ни. Тя твърдеше, че присъства, за да наблюдава прогреса ни, но не откъсваше поглед от мен.

— Знам, че си способна на много повече, отколкото си показвала на някой. — Очите му бяха неразгадаеми. — Отне ми месеци да овладея тези огнени кукли, а миналата вечер ти създаде твоите за секунди. И тези кални човечета… — Кимна към армията ми от кукли от кал, които се огледаха една друга и после се прилепиха към ботуша ми. — Тези не са кукли. Те са живи.

Коленичих в калта, без да ме е грижа, че бях нацапала панталоните си. Калните хора се струпаха около ръката, която бях протегнала към тях, оставяйки кални ивици там, където бяха хващали пръстите ми.

— Мили Боже — въздъхнах, когато едно от тях се покатери в ръката ми. Вдигнах го до лицето си. — Те са живи.

Калното човече ме погледна с очите си, направени от малки камъчета.

Определено беше в съзнание, дори по-лошо, беше интелигентно.

— Защо ме остави да ги създам? — попитах почти разплакана.

— Не съм. Ти ги създаде сама. Огнените кукли бяха само пепел и жарава, но тези същества. — Феникс коленичи в калта, гледайки ме. Протегна ръка към хората от кал и едно човече се покатери в нея. — Това са съзнателни същества, Скай. Ти създаде нов живот.

— Но защо мога да го направя? — попитах тихо. — Никой друг не може.

Феникс вдигна човечето на нивото на очите си.

— Все още не съм сигурен. — Човечето протегна малката си ръчичка и докосна носа му. — Но не трябва да казваш за това на никого.

— Разбира се. — Свалих обратно на земята човечето, което държах. То скочи от ръката ми и избяга обратно при останалите. Феникс направи същото с това, което държеше той. — Какво да направя за тях?

— Направи достатъчно. Те са достатъчно интелигентни, за да останат живи. — И наистина, хората от кал вече се придвижваха нагоре по потока. — Бих казал, че ще си построят малки заслони и ще си намерят някаква храна. Един ден може да има цели села от тях.

Гледахме как се отдалечаваха, някои от тях събираха съчки по пътя.

— Ти си загадка, Скай — каза Феникс. — Тъкмо когато реша, че съм те поопознал, ти правиш нещо като това.

— Не съм го искала.

— Знам, че не си.

Калените човечета се изкачиха толкова нагоре по потока, че повече не можех да ги видя.

— Е, практиката, за която говореше? — попитах, стараейки се да сменя темата.

Върнахме се при лагера ни, огънят гореше ниско. Феникс застана от другата му страна.

— Добре, нека опитаме да не се нараняваме взаимно — започна той, люлеейки ръцете си, за да отпусне мускулите си.

— Не мисля, че можех да те нараня, — казах, правейки същото.

Феникс повдигна вежда.

— Ти просто сътвори една изцяло нова цивилизация. Мисля, че можеше да ме нараниш, ако искаше.

— Но не искам.

Той се усмихна.

— Продължи. Само запомни това, моля те.

Феникс почисти огнището с един замах на ръката си, жаравата се движеше сякаш беше подхваната от силен вятър. Умря мигновено и се превърна в студени камъни в момента, в който достигна края на сечището.

— Моля те, бъди нежна с мен — напомни ми той и после се хвърли към мен.

Отстъпих и направих движение с лявата си ръка пред гърдите. Когато се приближи достатъчно, аз го придърпах срещу гърдите си, хващайки го през врата. Докато той се клатушкаше, му подложих крак. Падна като камък и аз го последвах на земята. Той се приземи на една страна и аз бързо го обърнах по корем. Коленичила до гърба му, дръпнах ръцете му отзад. Хванах китките му в едната си ръка, а другата поставих на врата му, с палец и показалец върху слабото място, знаех, че ще го нарани, ако стегна захвата си.

— Казах да си нежна. Ох.

— О, да. Извинявай.

Пуснах го. Той се изправи бързо, твърде бързо, за да е невинен. Спрях първото му олюляване и стъпи на краката си, понесе се напред с идеята да ме събори, както го бях повалила аз. Извих се на една страна, въртейки ръката си така, че все още да го блокирам. Ръката му се забоде в мен. Замахна към мен с крак и аз го сграбчих, стоварвайки го по лице отново. Пуснах го, щом падна.

— Добра си — каза одобрително той.

— Извинявай, ако те нараних.

— Ще е нужно малко повече от това, за да съм наранен — каза и си спомних белезите, които бележеха тялото му.

Той се изправи и отново заехме отбранителни позиции.

Завъртя ръката си към мен, за да копира движението, с което го бях повалила. Блокирах го и стъпих върху крака му, който се опитваше да увие около глезените ми. Хващайки ръката, която бях блокирала, сграбчих рамото му високо и се завъртях така, че да съм с гръб към него. Изръмжах от усилието, но успях да го прехвърля над главата си, използвайки хватката на ръката му.

Той се приземи чисто на крака и се завъртя внезапно, нападайки с ритник, насочен към главата ми. Наведох се, но се оказа преструвка. Той бързо застана на два крака, като се опита да ме ритне. Сграбчих глезена му и се изправих бързо, хвърляйки го във въздуха.

Стовари се по гръб в калта, силно и изхриптя нещо към мен. Усетих нещо да се стяга около гърлото ми и се закашлях. Значи сега използвахме магия, така ли? Вдигнах щита си и задушаването спря.

Отново свалих щита, хвърлих към него магията, която се превърна във въжета във въздуха. Те се надиплиха и по моя команда се спуснаха в праха под него.

Застанах пред Феникс, дишайки тежко.

— Доволен? — попитах.

— Да — изрече задъхано той. — Не трябва да се тревожа за теб толкова, колкото мислех. Предполагах, че се сдържаше в часовете, но не знаех колко точно. Как научи толкова много?

Повдигнах рамене.

— Случи се инстинктивно. — Вдигнах ръка, давайки команда на въжетата да се върнат при мен. Той се изправи на крака и застана, гледайки ме за секунда, с очи пълни с възхищение.

— Ти си невероятна — каза той и побързах да се обърна, преди да види как се изчервявам.

— О, я стига, ти дори не се опита наистина — казах, вървейки към палатката, за да я прибера.

— Не, така е, не опитах. — Той заобиколи палатката и ми помогна да я свия обратно.

Изведнъж нещо, което беше казал ми направи впечатление отново.

— Почакай — казах, спирайки прибирането на платнищата. — Ти каза, че не е трябвало да се тревожиш за мен толкова, колкото си мислел. Защо го каза?

Той не отговори и изражението му беше неразгадаемо.

— Феникс. Защо трябва да се тревожиш за мен?

— Това е просто предчувствие — каза той грубо, продължавайки да прибира палатката ни. — Не е нещо, за което да се тревожиш, аз наистина…

— Феникс — прекъснах го и той спря.

— Няма нищо, наистина. Просто… получавах писма всяка седмица от моя последен приемен баща в Планините. — Спрях да работя, бях смаяна. — И сега, от три седмици няма нито едно писмо.

— И това е причината за тревогата ти? — попитах го, а той сви рамене.

— Не знам. Не искам да е така.

— Каза, че нямаш семейство — казах, опитвайки се да не звуча укорително.

— Последният ми приемен баща имаше различни идеи за света. Опита се да ми ги вмени и тогава дойдох в Академията. Писмата бяха допълнителни апели да ги разбера.

— Оу.

— Но не е нищо — повтори, гледайки към мен. — Нищо, за което да се тревожиш, кълна се.