Ейприл Легаси
Душевен огън (6)

Глава 6
Застинал за секунда

Насочихме се навън; следвайки останалите ученици към място, което изглеждаше като построено от сержант. Джет ни чакаше до стената, която се издигаше право нагоре. Потреперих; упражненията никога не са били моята сила.

— Така, сега, когато всички сте подредени и организирани — започна нетърпеливо, — реших да се погрижа за здравето ви. Всяко ядене, което ви се дава в Академията е специално предназначено да ви осигури максимума протеини и енергия.

Той започна да ни раздава тениски, които да носим в часа му. Когато взех моята, последна както винаги, реших да го попитам нещо, за което си мислех.

— Джет, кой плаща нашето обучение?

Той подаде последните няколко тениски и се обърна.

— Засега Академията. След като напуснете, след три години, вие ще се навлезете в магическият свят и ще си намерите работа. Магьосниците са търсени лечители и подобни. Веднага, след като си намерите достатъчно добре платена работа, Академията ще започне да си връща парите за обучение, но в малки количества.

— О, добре. — Погледнах към обикновената черна риза, която все още държах. — Къде мога да се преоблека?

Последвах останалите момичета към малките съблекални, в края на тренировъчното игрище. Когато излязохме, момчетата вече се бяха наредили на първия ред. Джет им позволяваше да се разделят по двойки и аз гледах, докато изненадващ брой от тях не успяваха да изкачат стената. Накрая стигнахме до момичетата.

— Скай и… съжалявам, как ти беше името?

Обърнах се и сърцето ми застина. Младата руса жена, местна магьосница, си проправяше път да застане до мен.

— Елеонора — отговори тя.

— Елеонора, добре. Готови ли сте? Не забравяйте, това не е състезание. Просто опитайте да завършите.

Но в секундата, в която наду свирката и тръгнахме, беше много ясно за нас — всички нас — че това със сигурност беше състезание.

Стигнах до ниската телена мрежа секунда по-рано от нея. Паднах по корем и запълзях в калта под нея. Зад мен чух Елеонора да си поема рязко въздух от болка и аз загубих секунда, чудейки се защо. Тогава лакътят ми се закачи за мрежата и рязък тремор премина през тялото ми. Почти забих нос в калта. Но продължих.

Стигнахме края на мрежите по едно и също време, протягайки се с облекчение. Следваше висящото въже, което щеше да ни помогне да преминем над калния участък с вода. Въздъхнах, когато го наближихме, защото беше очевидно, че не е достатъчно дълго — щеше да се наложи да плуваме.

Елеонора сега беше пред мен, хващайки въжето и отблъсквайки се от дигата. Направих същото, като внимавах да се отблъсна с всичка сила. Елеонора пусна въжето си, и за част от секундата се развълнувах — беше паднала прекалено рано!

Дробовете ми горяха, вече изтощена, изчаках въжето да достигне своя максимум и се пуснах, приземявайки се в калната вода, цели четири метра от другия магьосник. Въздъхнах тежко, когато ледената вода ме обгърна, но студа ме освежи и аз се протегнах, плувайки напред. Бях добър, силен плувец; мама се беше погрижила за това.

Излязох на брега мокра, измръзнала и изтощена. Изправих се на крака, точно когато Елеонора се измъкна от водата. Довлачих се до последното препятствие, вертикалната стена. Избрах си едно от въжетата висящи там и се опитах да се покатеря.

Нищо не се случи. Всичката сила, която имах в горната част на тялото, сега беше изчезнала. Гърдите ми се надигаха, вода капеше от опашката ми и аз знаех, че съм до там.

Елеонора стигна до стената и без да поглежда в моята посока се набра на въжето и започна да се катери. Аз се облегнах на него, абсолютно победена.

— Всичко е наред Скай, справи се отлично с всичко друго. — Джет протегна ръка, за да ми помогне да се изправя. Игнорирах я, изправяйки се, а краката ми трепереха. — Стената е най-трудната част от курса.

Върнах се при групата, напълно съкрушена, точно когато Дина и червенокосото момиче започваха курса.

Отказвала съм се от много неща, но поради някакви причини това ме ужили най-много.

— Добре ли сте, г-це?

— Изтощена — успях да промърморя през ръцете си.

Беше вечерта и Ларни тъкмо ми беше донесъл подноса с храна. В момента се бях опряла на масата, сложила глава на кръстосаните си ръце.

— Не се притеснявайте, госпожице, курса изглежда ужасно труден.

— Другото момиче успя. Елеонора. — Потрих лице с ръце, твърдо решена да не се изчервявам от срам.

Никога не се бях възприемала като негодна. Беше доста засрамващо да разкрият този факт пред съучениците, с които щях да уча в следващите три години.

— Най-вероятно е тренирала за това. — Ларни махна капака на подноса и започна да ми слага от яденето в чинията. — Тя е израснала в този свят. Трябва да го запомните. Тренирала е за Академията, откакто е проходила.

Започнах да ям, прегладняла от днес.

— Освен тренирането, как мина денят Ви? — Ларни беше намерила четка и сега я прокарваше през сплъстената ми коса.

— Беше добре — отговорих, разделих хлебчето на две и й предложих, но тя отказа. — Открих, че моята магия е зелена.

Четката спря за секунда, след това продължи да се движи.

— Зелена като какво? — попита тя, и аз забелязах нещо различно в гласа й.

— Като това. — Щракнах с пръсти, визуализирайки пламъка в ума си отново. Малък зелен пламък изригна от върха на пръстите ми като запалка.

Четката спря напълно.

— Схванали сте го бързо, госпожице — каза тя тихо.

Изгасих пламъка и се върнах към яденето.

— Предполагам, че най-накрая намерих нещо, в което съм добра — отвърнах щастливо.