Ейприл Легаси
Душевен огън (3)

Глава 3
Блестящата река

— Трябваше да сменя противопожарната аларма.

— Мамо…

— Не. Трябваше да я сменя.

Бяхме на задната веранда, полирана толкова пъти. Кухнята ни вонеше на дим и пропита от нафталин. Все едно, черпех се с KFC и още една бира.

— Как го потуши? Пожарната казаха, че бил изгасен, когато дошли.

— Взех кофата за чистене. — Свих рамене, без да съм сигурна, защо лъжех. — За щастие не беше голям огън; пожарогасителят също не бе сменен.

— И чия е вината?

Добре, технически беше моя. Бях го използвала на пресата си за коса, когато започна да разтапя шкафчето в банята.

Слънцето залязваше, като изчезваше зад хълмовете. Това бе красотата на летните вечери.

— Отваря се място за стажант на рецепцията в болницата — каза мама, като си открадна парченце чипс. — Мислех си да те сложа там. Сега, когато свърши всички изпити за тази година, можеш да бъдеш на не пълно работно време, ако искаш.

Дъвчех замислено чипса, пазейки кутията далеч от обсега й. Наистина нямах представа какво щях да правя след училище, но квалификациите определено нямаше да навредят.

— Заплащането ще бъде мизерно — каза мама. — Но е опит за теб, който от друга страна трябва да се плати.

— Добре — казах. — Защо не?

 

 

Тази нощ не можах да спя. Не знаех дали от огъня или от мъжа, който спаси къщата ми от изгаряне. Накрая реших, че будуването ми бе от постоянните мисли за края на училището и плановете ми за бъдещето. Когато най-накрая заспах дори не забелязах.

Стоях до реката, на място, което ми изглеждаше много познато. Водата не се движеше; напротив бе спокойна и блестяща.

— Запозната ли си с теорията за паралелните реалности, Роуз?

Моят преследвач пристъпи до мен, за да погледне във водата.

— Само това, което съм чела в научната фантастика — отговорих, като изучавах отражението му.

Беше по-възрастен, отколкото си мислех, около възрастта на майка ми. Имаше къса черна коса и очи, като въглени. Белези опасваха китките и ръцете му. Този мъж водеше труден живот.

— Защо?

— Това, което търсиш в тях е портал — ми каза той. — Можеш да го прескочиш точно сега, ако искаш.

— Къде ще ме заведе?

Той се усмихна.

— Вкъщи.

Алармата ми писна в ухото, почти ме изплаши да падна от леглото. Изправих се, избутах завивките, преди да мога да победя дрямката.

— Ами, това беше зловещо — мърморех на будилника и незабавно забравих за всичко това.

 

 

— Роуз — обади се господин Бъргъс. — Един момент, моля.

Всички се изнизаха от стаята, като ме оставиха с учителя ми по Английски. Забелязах, че изпита ми бе на бюрото пред него.

— Провалих ли се? — попитах спокойно.

Спокойна, колкото майка ми можеше да бъде, тя не приемаше добре слабите оценки. Господин Бъргъс гледаше през прозореца и не отговори.

— Господин Бъргъс?

— Не, Роуз, не се провали. — Плъзна изпита към мен. — Всъщност си в първите пет процента на класа.

Наместих презрамките на раницата на рамото си.

— Това лошо ли е?

— Не, не е лошо. Просто… — Господин Бъргъс прокара ръка през изтъняващата си коса. — Не мога да разбера, как можеш да се справиш толкова добре на изпита, но не и в класните задачи.

— Ами, сър, бях под напрежение, че в класните задачи не можех да сметна бала, но за изпитите можех.

Настъпи тишина между нас.

— Технически си права, Роуз, но бих оценил малко повече усилие в час. Иначе не бих могъл да ти напиша много добра препоръка, когато завършваш училище.

— О, ъм, всъщност, започвам стаж в болницата скоро — казах му, необичайно горда от този факт. — Така че ще се занимавам само с училище пред другото време.

— О, ами отлично. — Той се изправи, за да отиде в другия си час. — Трябва и да отбележа, че си в първите три процента на щата.

Едва го слушах. Забелязах преследвача си да стои отново при дърветата.

— Ъм, да, това е страхотно, господин Би.

Той въздъхна и взе чантата си на рамо.

— Успех, госпожице Деметри.

Последвах го навън и погледнах право към линията на дърветата.

— Беше в съня ми — казах силно, знаейки, че може да ме чуе.

— Знам — отговори той, накланяйки се към стъблото. — А ти не ме удари с тенджера този път.

— Можеш ли да ме виниш?

Стоях далеч от него, достатъчно близо до откритата площ, за да мога да избягам, ако се опита да направи нещо неприлично.

Той въздъхна и измърмори:

— Винаги ми дават трудните.

— Моля? — Свих ръце. — Мисля, че имам право да бъда трудна. Също така съм по-скоро любопитна, кои са „те“?

— Ако дойдеш с мен, ще разбереш — отговори той, повдигайки вежда.

— О, разбира се — казах саркастично. — Просто ще последвам човек, който ме преследва в горите далеч от хора.

— Ученици.

— Свидетели — отвърнах.

Изсмя се от яд на себе си.

— Предполагам, че не мога да те виня, нали?

Звънецът би зад мен, сигнализиращ следващия час. Без повече думи, измарширувах през дърветата и го оставих назад.

 

 

До края на учебния ден, почти бях забравила за неочакваната среща в горите. Всъщност крачех по посока на реката към обичайното си място. Имах новата книга на Клаудия Грей в раницата и бях нетърпелива да започна да й чета.

Отбих на паркинга, който гледаше към реката. Тогава забелязах, колко ми е познато мястото. Не бе учудващо, като се има предвид, че присъства в странния ми сън предишната вечер.

Вместо да си взема раницата с мен, заключих вратата на колата и слязох до реката. Беше гладка, отразяваше небето; точно както в съня ми от предната нощ.

Чакай малко. Днес бе облачно. Защо реката отразяваше слънцето?

Вгледах се във водата, като се държах за кората на близкото дърво и поех дъх от изненада.

Нямах отражение.

Почти веднага, когато го осъзнах, ръката ми се изпусна от стъблото на дървото. Извиках, само веднъж и се опитах да сграбча един клон.

Но мятащите ми се ръце не уловиха нищо. Паднах в блестящата река и потънах.