Георги Коновски
Чистилище (8)

8.

— Ти си ненормален…

Погледнах я. Юлина беше не само сериозна, а и едновременно гневна и уплашена…

— Ти си ненормален… Сега какво ще стане…

Вестниците бяха готови. Нейде около стотина броя — всичките по четири страници. С големи заглавия (много място имаше, а мислите не стигаха), с интересни рисунки (черно-бели), подредени като истински медийни издания…

Само дето всичко беше написано от мен. По-точно — отпечатано. Защото нямах време, а и намерения, за чернови, белови, редакторствания, оглаждания…

Писах за света около мен и за мен в средата му. Описвах това, което виждах. И това, което разбирах. За метрополиса, за чиновниците, за улиците, за транспорта…

Накрая — голяма статия с продължение (поне го бях обещал) за нас. За хората от Чистилището, за надеждите и страховете ни…

— Какво да стане?

Тя ме гледаше като възрастна бавачка малко неразумно дете, опитващо се да бръкне с вилица в контакта, та да види какво ще се случи…

— Нали още първият, който го отвори, веднага ще отиде да докладва?

— Къде? — запитах изненадано. И тя спря за миг. Наистина — тук нямаше полиция, нямаше агенти, нямаше доноси…

Но имаше Всевиждащото око… За което се сетихме едновременно…

— Да, да — знам… — прекъснах я бързо. — Но той вече трябва да е видял какво направих. Още при първия брой. Досега нищо не се случва… Защо?

— Не знам, не ме интересува, омръзна ми да се занимавам с теб, искам спокойствие, искам нормален живот… — затрака картечницата в гласа й…

Изчаках и попитах:

— Какво нормално искаш?

Настъпи тишина. Пламен седеше на продънения фотьойл до прозореца и отново дъвчеше. Гледаше ни и мълчеше. От какво да го е страх? Чака го цялата Вечност в Ада…

А Юлина щеше да е в Чистилището…

— Това ли наричаш живот?

Тя се поотърси като куче след баня и мълчаливо заби глава във възглавницата. Не я виждах в лицето, но усещах, че тихо плаче…

— Живеем ли тук? Кажи — какво правихме миналата седмица? Какво помниш от рождения ми ден? Май наскоро имаше нещо такова? Какво ти подарих за твоя рожден ден? А за Нова година? Празнувахме ли я, кога, с кои…

Думите ми се забиваха като нож в тишината. Пламен дъвчеше и гледаше, Юлина лежеше на леглото и дишаше през възглавницата…

— Това ли е животът ни? Тук, в Чистилището? Кои сме ние? Ти коя си? Аз кой съм?

Въпроси, които се бяха натрупали в мен отдавна. Защото не бях нормален човек — наистина. Нормални бяха хората от компанията ни. Събуждаха се, отиваха на работа — който, където беше изпратен, не търсеха нещо по-различно от общоприетото, радваха се на сребърниците, хранеха се, когато и с каквото успеят, пийваха, спяха и… Пак отначало… Всеки както всички… Неписаният закон на Чистилището…

Но имаше и някои ненормални. Преди известно време Марин ми пошепна, че се освободил апартамент в съседния вход. Пребиваващият там намерил някаква коруба на Малкия пазар, попаднали му струни и… си направил музикален инструмент…

Не ги опънал на балкона — за да простира прането, а започнал да ги нагласява, да търси синхрон и мелодичност… Прибрали го бързичко. През нощта. Хораили приличащи на хора, увити в черни наметки, с маски, с широкополи шапки…

И… Апартаментът бил веднага зает от изпратен там нормален човек…

Така беше изчезнала готвачка от кръчмето. Време ли имала, желание ли — но започнала да пече хлябовете във вид на фигурки. Де животни, де птици, де хора. Непозволено разхищение на време и труд. Правилата бяха строги — само това, което е необходимо, е разрешено. И е разрешено само това, което носи пряка полза. Конкретна — за хранене, за облекло, за сън…

Понякога по улиците опъваха неща, които — според компанията на Марин — бяха изкуство. Оранжеви паважи, обвити в плат павилиони, разпънати чадъри. Почти всички с табели, на които пишеше, че това е авангардното изкуство на някой си…

Полезно изкуство — вършещо определена работа. А не губещо времето на хората с желанието да се вглеждат, да мислят, да съпреживяват… Поне така ми обясняваше един от работниците там, опаковчик, някой си Кристо…

А аз усещах, че не съм нормален…

Най-напред по желанието да питам…

Опасно желание — който пита, може да намери отговор. А от отговора да възникне нов въпрос. След което въпросите ставаха гора… И нормалният човек се губеше в нея…

Наистина, в Чистилището нямаха нужда от подобен хаос, в който нормалният човек да се изгуби. Или да намери нещо различно от нужното, важното и разрешеното…

Поради което от много време се опитвах да съм мълчалив. По-добре мълчалив, вместо изчезнал — мислех си… Пък и какво щеше да прави Юлина без мен? А аз без нея?

И — извън Чистилището…