Георги Коновски
Чистилище (11)

11.

Вечерта изкарахме у дома. Юлина беше донесла нещо, купено от магазина, хапнахме, дори пийнахме — без Пламен, който въобще не харесваше алкохола. Сетне аз разпрострях малката печатница по мърлявия мокет, Пламен извади моливите и започнахме. Юлина седя зад гърбовете ни известно време, дори се опита да се включи с мърморенията си, после се отказа, дневната умора надделя и тя заспа…

Ние работихме до късно…

Вече бях схванал системата — набирах текста на една от страниците, оглеждах го, нагласявах рисунките, а сетне въртях дръжката на малката печатница. След което минавах на другата страница. Лесно е да се каже, но такова напрежение…

Важното е, че в ъгъла се струпаха пак над двеста броя. Които свързахме в няколко пакета. И се спогледахме…

От умора не можех да склопя очи. И Пламен зяпаше като омагьосан…

— Лягаме?

Той поклати глава:

— Нещо не ми се спи…

— А там… Спите ли?

Пламен се засмя:

— Човекът е оцелял при динозаврите, при лъвовете и мечките, при самия човек. На всичко се научаваш — само да си на зор и го преминаваш…

Засмях се и аз, макар подобен извод да не ми се струваше смешен. А страшен…

— Тук може да спиш, когато си искаш. Стига само да имаш време и да не си на работа…

— На работа? Чорбаджиите изглежда са много строги…

— Не зная… — и отговорих на въпросителния му поглед. — Моя съм го виждал два или три пъти. Почти не се появява. И приятелчетата не се срещат често с босовете си. Някак си…

Пламен се изтегна върху килнатия фотьойл, аз се облегнах на шкафа.

— Чистилището е странно място…

— По-странно от Ада? — попита той…

— Много по-странно. При вас нещата са ясни — мъчения, наказания, дяволи, сам Сатаната, казваш, се появявал… И имате ред. Имате закони… Не ваши, но за вас… Изградени върху определена основа — жестока, античовешка, разчитаща на насилието и страха, но — система. Знаеш от кое да се пазиш, за кое да внимаваш, как ще те накажат…

— То така е навсякъде…

— Така БЕШЕ навсякъде в нашия свят. И в нашето време. Както и преди него, а предполагам и след него… Но в Чистилището закони няма…

— Не може да бъде. — Пламен придърпа една възглавница, та си опря главата в нея. — Как ви управляват?

Поклатих глава:

— Точно това е странното и страшното, че не ни управляват. Няма управляващи, няма власт, няма полиция, няма армия… Има само чиновници, които приемат или отхвърлят молбите ни. Без аргументи. Просто отиваш и подаваш молбата на гишето. Той я поглежда. След което или я връща и ти трябва веднага да си тръгнеш, или я слага на една лента, която се вижда от прозорчето. Тая лента изчезва нейде навътре и… Толкова! Чакаш да получиш известие кога какво да правиш…

Пламен подскочи:

— Аха! Имате поща, значи…

— Нямаме… Писмата намираме под вратата. Кога и кой ги е пъхнал — нито знаем, нито сме виждали. Писма без подпис, без печат, но въздействащи…

Помълчах.

— Искахме да си вземем нов шкаф вместо стария. За всяка промяна в жилището, даже в прическата, трябва да се помолиш. Занесох молба, изчаках на опашката — бързо вървеше, така е, след няколко дни намерих тук разрешение. Отидохме до мебелния магазин. Само го показах на дежурния отпред и веднага ми изнесоха тоя шкаф, дето е зад гърба ми. От там нататък — сам го прибрах. А разрешението беше кратко. Пишеше само „ДА!“ — с големи букви, с удивителна, без конкретизация, без получател, без нареждащ…

— Важното е, че има някой…

— Има… Ти усети ли тия дни колко пъти ти говорих за неопределени неща? Така е при нас — местоименията заместват почти всичко. Нещо става, някой каза, някъде отива…

Пламен се размърда. Позатихналият бунтовнически дух в него се посъбуди.

— Тогава? Защо няма недоволства, размирици, революция, ако щеш?

— Срещу кого?

— Срещу… Тия, господарите… Нали все някой подписва…

— Видя ли? И ти каза „все някой“… Не знаем кой е. Не знаем кого да критикуваме или обвиняваме, накъде да насочим удара… А и удар няма… Няма и да има…

— Защо?

— Защото хората са доволни, че няма власт. Да, нещо става, нещо ни заповядват, нещо ни наказват — но не знаем кой е. Не виждаме лицето му, не усещаме видимо насилието… Има недоволни… Които изчезват. Просто изчезват. Не ги убиват, не ги наказват. Едната вечер говори за свобода и нов ред, на сутринта го няма. И все едно не е живял — домът му е празен, околните или не си спомнят за него, или не искат да се сетят…

— Брррр… Невидими, а?

— И невидими не са. Тях може да усетим. А така — все едно някой е минал с безир по платното…

— И тогава щеше да остане следа — каза Пламен…

— Наистина! А тук — следа няма, вместо човека има друг. Или част от пейзажа…

Беше станало доста късно. Но не ни се спеше. И Юлина беше надигнала глава, слушаше мълчаливо, от време на време страхливо оглеждаше тавана и стените. Така и не разбра, че страхът не пази… Поне тук…

— Е, няма ли да лягате? — попита тя и изтегли одеялото до брадичката…

— Сега, сега… — казах аз. — Огладнях нещо…

Пламен съгласен стана. Отидохме в кухничката, извадихме остатъците от вечерята. Ядяхме мълчаливо, само се споглеждахме от време на време. Какво да обсъждаме…

Той внезапно каза:

— Сега разбирам защо Вечността е наистина без край… Само трябва да се започне и после никой да не търси промяна…

— Или да не иска… — сложих край на обсъжданията…