Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георги Коновски
Заглавие: Чистилище, ад, рай и други
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: сборник разкази
Националност: българска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11866
История
- — Добавяне
10.
Красота…
Спокойствие…
Уют…
Всичко наведнъж. В неочаквана, ненатрапчива, тиха смес, заливаща душата на човека и караща го да се чувства като птица в полет…
Раят беше огромен…
Пред мен се виждаше огряна от топло слънце равнина, заобиколена от хълмове и планини, някъде напред светеха искрящи снегове, нейде встрани виждах лек дъжд, който тихо се сипеше към земята…
— Това не може да бъде, нали? — попитах…
— Защо не?
— Та аз едновременно виждам и надалеч, и наблизо, и снежните натрупвания, и пустинни пясъци…
— Ти си в Рая… И тук не важат физическите закони, познати от предишния живот…
Кимнах. Трябваше да се досетя. Обърнах внимание на златния покрив на храма вдясно от нас…
— Християнски ли е Раят?
— Раят е на всички и за всички. Които са го заслужили. Тук са християните. Хей натам — и посочи нейде наляво, а очите ми бързо се пригодиха и се втренчих в екзотичната картина — е мюсюлманският Рай… Има и за останалите хора…
— Но това… Някак си трябва да има граници, нещо предпазно, разделение, защото тая близост дава възможности за конфликти…
— И защо? Първо, Аз съм тук! И, второ — в Рая са не тези, които религиозните водачи са определили, а тези, които са заслужили. Критериите са прости — да не си правил зло, да си бил добър. Изборът на човека го е довел тук, не изпълнението на някакви исторически, понякога жестоки и човеконенавистни постулати…
— Тогава… Великите завоеватели, пълководците…
— Завоевателите — сам разбираш. Пълководците — според избора им. Да воюват, за да помогнат на околните… Или да се сражават, за да побеждават и грабят…
— Не е сложно…
— Не е — аз ти казах…
— Но историята поставя сложни задачи при тоя избор. Ей го Александър Велики. Завоювал е Персия, но след смъртта му знанията на Изтока се сливат със знанията на Елада… Нима това не е заслуга?
— Чия? Александър е в Ада. Целта на живота си той беше определил сам — да завоюва света. Даже не планираше какво ще прави сетне. Искаше битки, победи, готов беше и себе си да жертва. Само името му да остане. Плюс това, той не ценеше хората. За него те бяха материал за славата му… И сега е там — заедно с другите завоеватели. Не съм убеден, че ще разберат причината. И засега не Раят — Чистилището не ги очаква…
Бях съгласен. Слава… И Херострат е известен. Но — защо? Не попитах за Атила, за Баязид, за Наполеон, за останалите, направили грешен избор в живота си…
— Но ти си оставил Хитлер в Чистилището…
— И в Ада… А в Чистилището е за едно само — стремежът му към изкуството. Доста профански, но… Поне е имал такъв. А Наполеон, Атила и останалите от малки едно са искали и са постигали… Разруха…
— Разбирам…
Минавахме по широка улица, по която срещахме или ни задминаваха колесници и карети, файтони и омнибуси…
— Старичък транспорт — подметнах с любопитство…
— Стар — спрямо кое? Това е Рай — тук нямат място вашите унищожаващи двигатели с вътрешно горене. Но не е и за пешеходство само. Макар повечето хора тук да не обикалят много — много…
— Да, разбрах — намират си занимания…
— Почти всички предпочитат връщане на живота назад — във времена, когато липсва вашата забързаност, вашето желание да произвеждате и печелите. Тук човек се научава да живее заради живота. И заради себе си. Книги — много книги. Всички творби, писани в историята на човечеството са тук. Всички скулптури, всички картини, всички рисунки дори. Макети на всички строежи, модели на битова техника…
— Имате музеи?
— Може и така да го наречеш. Решава някой човек, че дадена тема го интересува, заема се с нея, намира съмишленици, строят, създават…
— Това отнема много време и енергия…
— А ние сме в Рая…
Наистина, времето тук тече различно. И има място за действена енергия. А и хората са по-особени — ония, ненормалните…
Посочих към голям квартал, очертаващ се покрай широката река вдясно:
— Хубаво място…
Бог се засмя:
— Нищо ново. Пак познах…
— Кое?
Поведе ме по къса, но широка уличка. От двете страни се издигаха къщи — различни, едноетажни, двуетажни, даже…
Странно — позната сграда. Два етажа, куличка до тях, на последния й етаж остъкляване отвред, площадка отгоре… Домът, който като момче си мечтаех да имам…
— Позна ли го?
Преглътнах…
— Да…
— Ами — да влезем…
Отпред жив плет, малка ливадка, висока площадка пред вратата — с тераса, на която имаше маса и няколко стола. И цветя — в саксии и сандъчета…
Влязохме. Вътре беше тихо. И празно…
Вляво отворена врата водеше към кухня и трапезария, вдясно имаше голяма всекидневна. По стълбата се изкачихме на втория етаж. Аз мълчах и гледах, Той ми показваше… Да, това, което се надявах да е…
— Три спални, три бани — целия етаж. А по стълбата нагоре — към кулата. На първите й два етажа има библиотека, на третия е кабинетът. С изглед на 360 градуса…
Мълчах…
— Е?
— Не разбирам…
— Разбираш… Твоят дом е… Погледни през задната врата…
Хубав малък двор — с беседка, цветни алеи… И през ниската ограда — позната къща. Помнех я — строена малко преди да се родя, рухнала за половин век. В дворчето пред нея младолик възрастен човек копаеше, а жена нещо ровеше по лехи със зеленчук… Къщата на дядо и баба… Споменът…
— И натам — посочи Той встрани…
Друга къща. Също позната. Бащината… И пред нея…
— Те са тук? — обърнах се смаян към Него…
— Заслужили са… И ето — заедно сте. Наблизо има и други твои познати…
— Наблизо…
— Да, да… Вече знаеш. Това е твоят дом…
— Юлина…
О, забравих да ти кажа. Тя не ни чу, когато влязохме. Спи си в голямата спалня горе… И те чака…
Но аз вече тичах назад към стълбището…