Георги Коновски
Чистилище (16)

4.

И пак замълчахме. Но мен ме вълнуваше един въпрос — доста важен в момента въпрос:

— А защо дойде като Пламен? Защо при мен? Защо позволи да наруша реда с вестника? Защо…

— Да, да… Зная какво те интересува. И очаквах въпросите ти…

— Бог си.

— Именно… — засмя се. — Ти имаше всички възможности да станеш нормален човек, но не пожела. Не си орисан за нещо извънредно — потомък на нормални хора, с предвидима нормална съдба. Доста след раждането ти забелязах някои отклонения от правилата…

Погледнах го учудено. Да нарушавам правилата не е в характера ми. А пък като малък — хептен…

— Ти четеше…

— Всички четяхме. Такова беше поколението — на книгите…

— Вярно… Но ти четеше не до сюжета и героите. Станалото каквото станало — и почти всички спират до там. Ти продължаваше. Развиваше историите, строеше нова съдба на героите, много често се поставяше не вместо тях, а сред тях — изграждаше нов образ, който променя всичко…

— Но кое дете не си е представяло, че е герой някъде?

— Само че много малко бяха тези, които изграждаха едва ли не нов свят заради себе си. Не добавяше апликация в съзнанието си, а изграждаше подобен, но в същото време различен свят…

— И това ли е?

— Това беше основата… Натам — знаеш живота си. Учение, работа, битови подробности… И друг свят в съзнанието ти. Двоен живот — в два твърде често различни свята. Аз надничах в тях и се учудвах какви фабули изграждаш… И си мислех, че трябва да станеш писател…

— Защо? Всеки може да направи нещо в съзнанието си…

— Там е работата, че не всеки. Почти всички хора — публиката, живеят в определения свят. И се мъчат да направят дребни промени — само в удобствата. В личните най-вече. А ти постъпи другояче — просто напусна тая планета…

— Не съм мислил за това…

— Не е така… Усети го… Неведнъж си разсъждавал върху възможността Земята да е част от квантовите закони. Тоест — да има много, безброй Земи. За всеки човек по една. А където искат хората да са заедно, да са в един център, да имат групово общество — планета за милиони…

— Да, така беше… Но — само мечта…

— А мечтата е реалност… Ти знаеш какво е сънят. Спиш и попадаш къде ли не. Случва ти се какво ли не… Това измислица ли е?

— Май… Да… Сън следа не остава…

— Остава… В теб… И, между другото, помня, че ти веднъж се чудеше кое е реалното — сънят или след него…

— Помниш?

— Нали ти казах, че съм Всемогъщ? Та как няма да помня мислите на един човек — ненормален, но обикновен… И ще отговоря на терзанията ти. И сънят, и след него — всичко е реалност. Мнозина са преминавали от съня в моя свят — къде в Ада, къде в Чистилището, къде дори в Рая… Как смяташ сега — има ли живот след смъртта?

Нямаше нужда да се замислям. Но…

— Точно така… Усещаш… Ние сме в една реалност… От която може да се премине другаде…

— И… — преглътнах, устата ми пресъхна от внезапното разбиране за невъзможността да се обхване Вселената. — И колко такива свята има?

— Аз ти споменах — не зная колко са с мислещи същества. Не зная — АЗ не зная… А ти питаш за световете изобщо…

— Нима има и още някой… Като теб?

— Това също не зная…

Замълчахме. Бях като цапнат от чутото. Трябваше ми време да се освестя…

— И ме наблюдаваше само заради четенето и фантазирането?

— Та нима това е малко? Вашият свят е наистина скучен свят. Е, имате любов и омраза, повърхностно възприемане на красотата, елементарно разбиране за някаква цел в живота… И толкова… Затворени сте в техниките и технологиите. Знанията ви е възможно да се предават и запомнят. Липсва скокът — скокът през видимото. Царува индивидуалното. Не личностното — индивидуалното… В този свят малцина са осмелилите се да разкъсат облаците на материалните правила…

Сетих се за стара рисунка — монах, пробил с глава небето и поразен от чудесата зад небесния параван…

— Аз не съм кръщаван. И не съм вярващ… Май не бях вярващ… Защо мен избра, а не праведниците?

— Че какво от това? Имаш една баня в живота си по-малко… Религиите са в моя чест, но не са мои. Религиите са на правилата си. Събрали се хора, обединили вижданията и вярванията си, написали си някакви свои книги, развили философии… Е, и? Няма да ги накажа за това, нали? Оставям ги — и ги наблюдавам… А истинските хора, ония за Рая, намирам навред. След някои изпитания, след разговори…

Проблесна ми…

— Именно! Нещо такова…

— Но… Жена ми… Приятелите от Чистилището…

— Нима вече не разбра кои са те?

Поклатих глава. Наистина — не знаех…

— Ами… Да се поразходим, а?

Надигнах се от креслото внимателно — да не събудя котето…

И се озовах на улицата пред моята барака за вестници. Почти подпрян на дървото. До мен — Пламен…

А в бараката — пак аз. Подават ми хората пари, аз им пъхам вестниците през гишето, денят си върви нормално… С първия поглед определих — нейде към обяд е. Повечето бяха минали от тук, взели задължителните вестници, заели отдавна работните си места. Както и Хенри и Томас. Единият на левия тротоар, другият на десния. Размахваха методично метлите, събираха купчините боклук, изсипваха лопатите в големите кофи на колелца…

— Познаваш ли ги? — попита Бог…

— Разбира се…

— Не съм убеден…

Впрочем, и аз не бях. Да, познавах Хенри и Томас — тия, с метлите и кофите. Но — другите? Онези — земните?

— Ще ти разкажа една история. Ваша, земна. Неотдавнашна. Няма и хиляда години оттогава. В Англия царувал крал Хенри II Плантагенет. Сложна личност. Със сложна история. Син е на богат френски граф и дъщерята на английския крал. А този крал имал само син и дъщеря. Синът загива при странни обстоятелства. Дъщерята не може да е наследничка на трона — все още законите не го позволяват. И местните аристократи не го желаят. Така на престола стъпва племенникът на краля — по женска линия, но мъж…

— Мисля, че се сещам — казах. — То си е направо като приключенски роман… Дюма…

— По-скоро Уолтър Скот — и, като прихвана учудения ми поглед. — Казах ти — привлече вниманието ми с четенето си. Аз също чета. Да, зная, че искрата, пламваща в някой от вас и превръщаща се в четиво, идва от мен. Но — Аз я давам, а вие я претворявате. Казано направо — книгата я пишем двама. И, ако стане нужната и красивата, заслугата не е само моя…

— А ако…

— И Аз греша… Иначе — защо щяхте да се появите…

Картината напреде ни беше застинала. Не се учудвах. За нас можеше да минат часове, за хората напреде ни мигове — сетне времето се сливаше в един поток. Започнах да свиквам със странните на пръв поглед ситуации…

— Та — за Хенри. Майка му започнала война с новия крал, братовчед си. Битки, коварни схватки, интриги… Накрая се договорили. И след смъртта на краля, престолът бил зает от Хенри… Трябвали му сигурни хора за управлението на държавата. Поради което неговите приближени му предлагали свои верни люде — с определена цел, разбира се. Кентърбърийският архиепископ му предлага млад човек — само 15 години по-възрастен от краля. Който млад човек вече е издигнат за архидякон и се отличава с усърдие, изпълнителност и здрав разум…

 

 

— Томас Бекет…

— Да, за него говорим… Назначен е за канцлер и се отдава на черен труд в полза на краля. Въвежда данъци, търси и намира пари, успява да стане лидер в кралските веселби — съвсем неподходящо за свещенослужител. И тогава архиепископът умира. Кралят решава да подчини църквата, а и да поприбере парите й — имал огромна нужда от тях. Веселби, войни, строежи… Натам — знаеш…

— Зная… Станал архиепископ, Томас Бекет се променя рязко. Изправя се срещу краля и със зъби и нокти засилва позициите на църквата, отправя горещи укори срещу довчерашния си сътрапезник. И кралят се чуди как е станала тая промяна. Веднъж той въздъхва пред група придворни: „Кой ще ме отърве от тоя човек?“. Четирима от тях веднага тръгват и в самата църква убиват Томас Бекет… — и замълчах, сетил се за вика на ядосания Хенри в кръчмата: „Кой ще ме отърве от тоя човек?“…

— Натам е класика… Архиепископът е обявен за светец, кралят публично се разкайва…

Гледах двамата приятели. На вид почти еднакви — тук разликата във възрастта не личеше, всеки беше на неизвестно как определено число години. Високи, слаби, леко брадясали, весели. Много, много весели. И почти неразделни. Живееха нейде близо до кръчмето ни — Хенри с някаква доста суха, мълчалива, но, както казваше понякога Томас, скандалджийка. И Томас сам в малка стая на партера в същата сграда. Фактически не се деляха през деня, защото вечер Хенри попадаше в лапите на съжителката си и се превръщаше в мечтан за жените послушен мъж…

— Защо ми го разказа?

— Просто пример. За Чистилището, Ада и Рая. Тук малцина са тези, които са били на Земята. Не се променят, а стават такива, каквито са. Там, на Земята, хората са различни. Имате възможности да бъдете каквито искате — дори през смъртта. Но малцина ги избират. Повечето се подчиняват на времето, на околните, на собствените си страсти, страхове, желания…

— Не зная как да попитам…

— За себе си? Всички говорите за другите, но най-напред се интересувате от себе си. Може и за добро да е — зная много случаи, когато хора са се питали дали биха могли да издържат гледката на страдащите около им. И сетне са умирали в стремежа си да помогнат на тия страдащи…

— Егоизмът на страха ли ни спира?

— Ако си войник и те очаква сражение, храна за гладен ли ще тръгнеш да търсиш или оръжието си ще подготвиш? Защото жертвайки времето си да му помогнеш в момента, ти губиш възможността да му помогнеш за бъдещето…

— Сложно е, Господи, много е сложно…

— Такъв е животът — сложен… Дори на еднодневките… И няма как да го опростиш. Да, има хора, които се опитват да живеят колкото се може по-простичко. И аз не ги укорявам. Нормално е. Невъзможно е всички да са свободни личности, да са създатели. Няма как една пирамида да е само връх… Трябва и основа… Но, понеже и те са създадени от мен, понякога се опитвам да им помогна — да материализирам желанията им…

— Мечтите в реалност?

— Не, те нямат мечти. Повечето хора имат желания, които наричат мечти. Богатство, жени, власт… Това не са мечти… Мечтата… Ти я знаеш — и затова си с мен сега… Мечтата не е материална. И най-важното — тя не се сбъдва. Сбъдната мечта — това е материализирано очакване за нещо. А очакване, когато някой е вече при теб, няма… Очакването е във времето — невидимо, усещащо се, изживявано… Срещата е материя. И делник…

— Тогава излиза, че никога нито една мечта не е сбъдната?

— Защо? Сбъдват се… Но не в реалността…

Ох, това пресичане на реално и духовно, това преминаване от едното в другото, което за Бог беше лесно… Но не за мен — човекът…