Георги Коновски
Чистилище (6)

6.

Пламен е едно от странните проявления в съществуването ми ТУК. Спомен от миналото. Защо помня него, а нямам понятие коя е била жена ми, кои са били родителите ми — не знам, не питайте. Понякога ТУК даряваха човек със спомени, понякога всичко отнемаха, понякога в съзнанието беше като на градско бунище — има всичко, няма го нужното, намираш безполезни неща, които се оказва, че много са ти липсвали…

С него ни свърза телефонът. Една нощ — тъкмо бяхме заспали (нали помните закона за световната гадост!) — телефонът иззвъня. Ама така, че съседите отляво и отдясно затропаха по стените. И аз не бях очаквал от стария, спукан на няколко места, облепван, за да се държи някак си, апарат такъв звук…

— Аз съм…

— Кой, бе? Кой си ти? — опитвах се хем да говоря тихо, хем да ме чуе оня на другия край. Поне това усещах по едва чуващия се глас…

— Пламен…

— Кой Пламен? — взех да се ядосвам.

— Пламен… Кумът ти… Художникът…

Останах като гръмнат…

— Ало… Ало… — чувах тихия глас в слушалката.

— Ти! Ама ти ли си? — зададох неадекватен въпрос. — Къде си? Да дойда да те взема?

Отсреща се разнесе типичният му, леко хихикащ смях. После заговори бавно, а звукът изведнъж се усили:

— По-добре не идвай ТУК…

— Къде си?

— В Ада, разбира се…

— Ама защо… — после се сепнах. Глупаво питане, безсмислен разговор. — Намери ме. И сега?

— Нищо… Дадоха ми телефона, казаха ми, че мога да ти се обадя и ето…

— Как я… — започнах плахо и се сепнах.

— Как я карам ли? Ами — като в Ада. Не съм при тежките режими. Не съм и при вечно наказаните. Не е хубаво — ако мерим с нашите мерки. Но — оцелява се…

— Колко е… — пак се спрях сам.

— Присъдата? Не зная… Казват, че не е цялата Вечност. Но никой никому нищо не обяснява… Просто работим и…

В този момент телефонът прищрака. И затихна. Имах вече доста опит, затова не виках в слушалката, не търсих телефонисти. Примирено затворих…

— Кой беше? — попита Юлина.

— Някогашният ми кум. В Ада е. Надявам се — нейде на по-леко място, щом му дават да се обажда. Но какво по-леко място в Ада…

Сетне Пламен се обади още няколко пъти. Така и не разбирах кой му позволява и — най-важното — защо?

Важното е, че са му дали малко… Отпуска? Отпуска от Ада? Странно звучи, нали… Но пристигаше. Според часовника върху сивата сграда на пощата в Тъмно — след половин час. А можеше след час. Или след десет минути…

Точно в десет часа — според часовника, отдалеч чух кихане, кашляне и скърцане. Типичният автобус. Спря, задушавайки всички чакащи с облаци сив дим, от предната врата слезе кондукторът и се качи върху покрива му. Където беше багажникът — куфари, пакети, бохчи, вързопи, бали… Всичките стегнати с голямо въже отгоре…

А аз гледах към вратата. Един, втори… Не, не разпознавах Пламен… Някакви жени, дете, после… Познах го. Пълничък, с обтегнати бузи, захилен…

Прегърнахме се инстинктивно. После се отдръпнахме. Не бяхме се виждали… Доста години, меко казано…

— Напълнял си…

Той ме погледна леко учуден:

— Нима забрави отде идвам? Там може да си всякакъв. Няма нужда от вълшебна пръчка или щракане на палци. Пълен съм… Търговски вид, да не стряскаме публиката…

Оппа… разговорът тръгна накриво… Но той продължи:

— Казват, че на слабия човек му е леко. На мен ми е леко сега — след като на тръгване ме нахраниха до насита. Тежко тяло, тъпкан стомах… Но да знаеш как боли, когато е празен…

— Гладувате ли?

— А нима вие се храните?

Сетих се за подготвяното угощение.

— Разбира се! Как иначе…

— Сигурен ли си? Защото при нас тела няма. Души. И наказанията са за тях. Макар да мислим, че са физически. Нали ти казах — друг свят…

Не бях се замислял. Ние имаме тела, имаме дрехи, имаме жилища, имаме работа, имаме дори любов и секс… А имаме ли ги? Или светът ни в нашето въображение е един, обаче реално…

Но Пламен прекъсна еретичните ми мисли:

— Давай да се махаме, че не зная какво ще стане. Може ей сега да ми съкратят или отнемат отпуската…

Забързахме към близкия ъгъл, свърнахме зад него, после видях мръсножълта кола. Такси!

— Ела…

— Ти… Богаташ ли си? — попита Пламен изпитателно…

— Спечелих оня ден от лотарията — казах му шепнешком, преди да стигнем колата. Подобни работи не се обсъждаха публично. И той го разбираше, затова не каза повече нито дума…

— Само ще минем покрай будката за вестници, че да видя как е заместникът — и поръчах на шофьора накъде да кара…

Заместваше ме младият Мишо — слабичък, тих, послушен. Момче за всичко. И сега седеше мълчалив и мрачен, а зад него се издигаше куп пакети…

— Не си ги продал? — не можах да повярвам на очите си. — Лелееее…

Мишо ми подаде един вестник. По-точно — разгъна пред мен бялата повърхност, върху която нямаше дори буквичка…

— Всички са така… Хората не вземат…

— И как ще се отчетем? — загрижено попитах…

— Пари има — той отвори чекмеджето, където блестяха купища монети. — Всеки поглежда, слага парата и си тръгва. Без вестник. Знаят, че са длъжни да купят — и плащат. А хартията остава. Само твоите приятели Хенри и Томас взеха по няколко парчета. Щели да чистят прозорци…

— Вземи и ти малко — внезапно каза Пламен. — Вземи, моля те. И, ако намерим някъде боички… Не съм рисувал, откак съм там…

Присветна ми. И взех два пакета. А на Пламен дадох други два…

— Приятелят ми е художник — обясних на Мишо. — Ще рисува, докато е тук. Даже мисля да оставим още няколко пакета. Три дни ще е на гости, нека се забавлява…

Пакетите не бяха леки, но живеех наблизо. Срещнахме, разбира се, Марин. Но за него това бяха вестници — служебно мое задължение. И не разпитва много-много…

Пламен се спусна към масата. Бях заредил вече трапезата, но не можах да го спра, за да седнем нормално, със салтанатите и приказките. Яде, яде, яде… После се катурна назад и заспа…

А аз извадих накупеното от Малкия пазар. И се залових за реализацията на идеята…