Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Георги Коновски

Заглавие: Чистилище, ад, рай и други

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11866

История

  1. — Добавяне

10.

В кръчмето се беше събрала почти цялата компания. Представих им Пламен, който ги заинтересува. Рядко в метрополиса се появяваше някой от Ада. Още повече човек…

Но всички се оказаха достатъчно сдържани, за да започнат да го разпитват. На разпит щях да бъда подложен аз — след като гостенинът си замине…

Минахме покрай тезгяха, взех по две порции от храната. Днес имаше няколко вида ястия, от които избрах две — розови желирани кубчета и леко препечени питки.

— Какво е това? — попита Пламен шепнешком.

— По-добре не питай. И не се мъчи да познаеш, че може и да успееш и ще ти отиде апетитът…

Явно спря да се интересува от съдържанието на храната — лапаше, та чак — както казваше навремето баба ми, ушите му плющяха. Аз също не задълбах по въпроса какво именно има в чинията. Хапвах, слушах разговорите, очаквах да се намеся…

Но… Закъснях…

Най-напред се скараха Хенри и Томас. Заспориха по някакъв въпрос. Не чух какво — може да беше нещо за устройството на Чистилището, може да беше за съдържанието на розовите кубчета. Спорът беше разпален, с ръкомахания, викове, стигна се до теглене на ризите…

Хенри се изправи ядосан и изрева:

— Няма ли кой да ме отърве от тоя човек?

Но нямаше. Всички бяха заети със своите обедни дела. Особено Ади, който гълташе шотче след шотче. Не зная отде намираше пари за пиене, но винаги беше полупийнал. Което означаваше — в добро настроение, изпълнен с обич към целия свят и най-вече към своята Сара. В паузите разказваше някакви истории, които явно смяташе за весели, та се смееше почти непрекъснато. Дали бяха и колко бяха смешни — не разбирахме. Пречеха цигарата, вечно висяща от устата му, и гъгнивият му глас…

Иван, обаче, беше пийнал някъде преди обяда и гледаше мрачно. За времето, през което го познавах, бях научил — в него се насъбира агресия и трябва да очаквам буря. Затова и бях готов за намеса — приемаха ме нещо като арбитър и се съгласяваха с мнението ми. Невинаги…

Както и сега…

По едно време Иван се изправи и изрева към Ади:

— Хайде млъкни най-после…

Мисля, че и адресатът не го чу. Или поне не го разбра. По обяд в кръчмето е пълно с народ. Някои вземаха храна в мазни хартии и излизаха навън — по сенките, в оплешивялата близка градинка, по струпаните наоколо камари дъски от насрещния склад. Други се хранехме вътре — масите и столовете бяха по-удобни. Ако, разбира се, недочуваш или си се научил да се изключваш от околните…

Но — не всички бяха така. Ади, например, не беше. Той не чуваше какво му крещи Иван, обаче разбираше кому са предназначени крясъците — по погледа, по жестовете, по размаханата тенекиена кана с вино в ръцете на опонента…

Натам всичко се разви по правилата на хаоса и кръчмарския бой. Ади хвърли по Иван опразнената си паница, Иван се наведе, паницата, разбира се, улучи седящ на съседната маса невинен в случая човек, който автоматично отговори с някаква съдина и, по законите на световната гадост, удари някакъв зад Ади, а той…

С две думи — след секунди в кръчмето кипеше бой в стил неандерталци срещу кроманьонци. Демек — без правила, без деление на групи, без тактика…

Не бях в настроение за битка. А и смятах да не лежа тая вечер с превързана глава, както след предното сражение. Имах намерение да пиша — да направя нов брой на вестника. В който важно място щеше да заеме кръчмарското сбиване. И проблемът — защо? Какъв е смисълът на подобни „забави“? Защо сме готови да излеем върху някого нашия гняв срещу невидимите, които ни командват? Докога тия преливания на долни емоции ще намаляват напрежението?

Пламен размахваше крак от стол и с весели викове отбиваше ударите на някакви непознати, доскоро кротко хапващи си нейде в далечния ъгъл на кръчмето. Хванах го за крака, той ловко се издърпа и прицели, после ме разпозна и седна…

— Мирясай! Ако те приберат за боя — дали няма да ти спрат отпуската? И кой ще рисува довечера за новия брой?

Той ме погледна смаяно, после взе да осъзнава какво му говоря…

— Ама ти…

В тоя момент видях как около Иван се образува голям кръг — никому не се искаше да попадне под ударите на размахваната от него пейка. Но от тълпата млатещи се видяхме да се откъсва тънка сянка и младият Иван се опита да го спре. Големият изохка от напрежение, извъртя се и с всичка сила стовари пейката в гърба на младежа. Който рухна по очи на пода…

Големият Иван мигновено изтрезня. Метна пейката настрани, падна на колене, взе младия Иван на ръце, приведе се над бледото му лице… Познато, познато, познато… Но — отде…

Боят мигновено затихна. Почти всички се изнесоха навън и се пръснаха към работните си места. Само Хенри и Томас останаха до вратата — надничаха плахо, подпиращи кофите за боклук.

Ади и Сара застинаха до стената, аз и Пламен се изправихме бавно…

А Иван седеше и държеше като Пиета фигурата на младежа…

После младият Иван се размърда. И кихна. Големият направо се разплака. Сара донесе смачкана кана с вода, поля младежа, той отвори очи…

— Господи, — каза хлипайки Големият Иван — няма! Повече няма да се гневя! Няма… Като си помисля какво щеше да стане…

Но нищо не стана…

Не се появи някой да види защо е станало сбиването. Не излезе никой от обслужващия персонал. За надзорници, полицаи, контрольори — да не говорим…

Дори Всевиждащото око не се мярна…

Напуснахме заличката. Най-отпред Иван, прегърнал през рамо младежа, после Ади и Сара, накрая ние. Отново се огледах. Никой…

А на улицата животът си вървеше — както всеки ден…