Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георги Коновски
Заглавие: Чистилище, ад, рай и други
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: сборник разкази
Националност: българска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11866
История
- — Добавяне
8.
И видяхме…
Доста обикаляхме из Ада. Не, не мога да обясня как успяхме да го обиколим. Краката ни като че се движеха, но и околностите се движеха. Някак си тръгвахме и се озовавахме на търсеното от Бога място…
Да, и Адът е огромен — навремето великият Данте е направил великолепно, поразяващо и много далечно от реалността описание. Макар думата „реалност“ тук да не е на място…
— Чел си „Ад“ — констатира Бог…
— Да… Беше ми интересно. Другите две части не можах — минах някак си по тях, не ме привлякоха. Но „Ад“… Поразяваща книга е… Макар че виждам — не е точна…
Господ се засмя:
— Нима смяташ Ада за туристически обект, а Дантевото съчинение за лекция на екскурзовод? Разбира се, че не е така… Всъщност, той е описал не толкова Ада, какъвто беше по неговото време, а отражението му върху душата на човека…
— Какъвто е бил по неговото време?… Господи, нима наистина Данте е посетил това място?
— А защо не?
Замислих се. Наистина — майсторът описва подземните ужасии поразяващо, силно въздействащо, но… Аз мислех за фантазията му…
— Смятах, че е измислица. Като онези прочути средновековни разкази за ходенето на Богородица, които съм изучавал…
— Данте сам споменава за сън. Именно сънят е начинът човек да бъде навред — да се върне там, където е бил, да се появи там, където може би ще отиде, да отлети в несъществуващи места… Сънят е малка смърт, както са го наричали някои мислители.
Сънят те откъсва от реалността и те води в друга реалност…
— Реалност?
— Всичко, което съществува нейде, е реалност. За теб. Или за другите. В главата на този, когото определяте като луд, има негова реалност. Реалност, в която вие никога няма да проникнете. И няма да разберете живота там… Реалността е в сънищата — и понякога в другия ви свят. Материалния…
— И Данте…
— Да, беше тук… Видя Ада такъв, какъвто смята, че е. Неговият Ад… Това и описа…
— А самият Данте…
Бог се засмя:
— Данте е в Рая. Еднолично. Няма друг Данте… А и няма за какво да бъде наказван. Грешил е — затова е човек. Но не е извършвал грехове… Което е важното… И не само той е в Рая…
Замълчах. Очаквах да ме заведе в Рая, беше ми интересно да го видя, да разбера как се живее там… И не исках да оставам в мястото на щастието…
Разбирате ли, някак си…
Някак си щеше да ми е самотно… Имах приятели в земния живот — смъртта ни раздели. Намерих приятели и близки в Чистилището. Там, където беше трудно и неприятно, потискащо и зловещо… Но не ми се разделяше с тях… Ако някога стигнех до Рая — щях да намеря приятели. Обаче… Надали тези, сегашните. Може би по-добри — но не тези.
И Юлина…
Срещата в Чистилището можеше да се предскаже — и тя нямаше грехове, и тя чакаше Божието решение, и тя не беше извършила някакъв духовен подвиг…
Трудните дни в порутената кооперация, ежедневието, потискащата атмосфера на поражение и безнадеждност… Всичко това някак си оставаше встрани, когато тя беше край мен. Не изчезваше — оставаше встрани… И можеше да го подминеш с поглед…
— Няма ли да попиташ за някой твой познат от Чистилището? — попита Бог…
Замълчах. Знаех, че е наясно с мислите ми — та той е всемогъщ. И разговорът води с мен от учтивост. Добре разбира какво мисля, познава ме, усеща настроенията ми…
— Е? Големият Иван…
Да, добър другар. Не бяхме много близки — той повече се веселеше с Ади. Малкият Иван ми беше симпатичен и не разбирах защо млад човек като него толкова е привлечен от едрия, смръщен, прегърбен алкохолик…
— Да, Иван… Малко странен ми е, но не съм се и питал що за човек е. Нито кой е бил…
— Бил е владетел на голяма страна. Силен, проницателен, смачкан от властта до подозрителен и жесток господар. Та веднъж дори в пристъп на гняв ударил с все сила наследника си по главата със скиптъра. Младежът не умрял. Живял още, обаче го покосила невярна болест. И веднага враговете на Иван го обвинили в убийството на сина му…
— Иван Грозни? — възкликнах. — Но…
— Да?
— Някак си… Господи, знаеш — учил съм история. И не бях убеден в това убийство. Едно, че врагове на Иван Грозни са станали западноевропейците — той си позволил да води войни за разширяване на царството на запад. Навлизал в територии, които те смятали за свои… Второ — той е бил много религиозен. Много! Но не е записал името на сина си в Псалтира, където е вписвал тези, за чиято смърт се смятал виновен. И никъде не е записано да е поръчвал молитви за опрощение…
— Така, така…
— Още повече че — поне според мен — цар Иван е бил несправедливо обвинен. От съвременниците си и от потомците. По политически причини. Някъде зърнах, че по негови присъди са убити няколко хиляди човека. А през управлението на съвременничката му Елизабет са осъдени на смърт в Англия няколко десетки хиляди…
— Учил си… И помниш… А младият Иван…
Усещах го. Логично беше. И напълно в духа на Чистилището…
— „Убитият“ от него син?
Бог кимна. Замислих се…
— А сега — ела да ти покажа още нещо — каза Той и пак околността се понесе край нас…