Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Георги Коновски

Заглавие: Чистилище, ад, рай и други

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11866

История

  1. — Добавяне

8.

И видяхме…

Доста обикаляхме из Ада. Не, не мога да обясня как успяхме да го обиколим. Краката ни като че се движеха, но и околностите се движеха. Някак си тръгвахме и се озовавахме на търсеното от Бога място…

Да, и Адът е огромен — навремето великият Данте е направил великолепно, поразяващо и много далечно от реалността описание. Макар думата „реалност“ тук да не е на място…

— Чел си „Ад“ — констатира Бог…

— Да… Беше ми интересно. Другите две части не можах — минах някак си по тях, не ме привлякоха. Но „Ад“… Поразяваща книга е… Макар че виждам — не е точна…

Господ се засмя:

— Нима смяташ Ада за туристически обект, а Дантевото съчинение за лекция на екскурзовод? Разбира се, че не е така… Всъщност, той е описал не толкова Ада, какъвто беше по неговото време, а отражението му върху душата на човека…

— Какъвто е бил по неговото време?… Господи, нима наистина Данте е посетил това място?

— А защо не?

Замислих се. Наистина — майсторът описва подземните ужасии поразяващо, силно въздействащо, но… Аз мислех за фантазията му…

— Смятах, че е измислица. Като онези прочути средновековни разкази за ходенето на Богородица, които съм изучавал…

— Данте сам споменава за сън. Именно сънят е начинът човек да бъде навред — да се върне там, където е бил, да се появи там, където може би ще отиде, да отлети в несъществуващи места… Сънят е малка смърт, както са го наричали някои мислители.

Сънят те откъсва от реалността и те води в друга реалност…

— Реалност?

— Всичко, което съществува нейде, е реалност. За теб. Или за другите. В главата на този, когото определяте като луд, има негова реалност. Реалност, в която вие никога няма да проникнете. И няма да разберете живота там… Реалността е в сънищата — и понякога в другия ви свят. Материалния…

— И Данте…

— Да, беше тук… Видя Ада такъв, какъвто смята, че е. Неговият Ад… Това и описа…

— А самият Данте…

Бог се засмя:

— Данте е в Рая. Еднолично. Няма друг Данте… А и няма за какво да бъде наказван. Грешил е — затова е човек. Но не е извършвал грехове… Което е важното… И не само той е в Рая…

Замълчах. Очаквах да ме заведе в Рая, беше ми интересно да го видя, да разбера как се живее там… И не исках да оставам в мястото на щастието…

Разбирате ли, някак си…

Някак си щеше да ми е самотно… Имах приятели в земния живот — смъртта ни раздели. Намерих приятели и близки в Чистилището. Там, където беше трудно и неприятно, потискащо и зловещо… Но не ми се разделяше с тях… Ако някога стигнех до Рая — щях да намеря приятели. Обаче… Надали тези, сегашните. Може би по-добри — но не тези.

И Юлина…

Срещата в Чистилището можеше да се предскаже — и тя нямаше грехове, и тя чакаше Божието решение, и тя не беше извършила някакъв духовен подвиг…

Трудните дни в порутената кооперация, ежедневието, потискащата атмосфера на поражение и безнадеждност… Всичко това някак си оставаше встрани, когато тя беше край мен. Не изчезваше — оставаше встрани… И можеше да го подминеш с поглед…

— Няма ли да попиташ за някой твой познат от Чистилището? — попита Бог…

Замълчах. Знаех, че е наясно с мислите ми — та той е всемогъщ. И разговорът води с мен от учтивост. Добре разбира какво мисля, познава ме, усеща настроенията ми…

— Е? Големият Иван…

Да, добър другар. Не бяхме много близки — той повече се веселеше с Ади. Малкият Иван ми беше симпатичен и не разбирах защо млад човек като него толкова е привлечен от едрия, смръщен, прегърбен алкохолик…

— Да, Иван… Малко странен ми е, но не съм се и питал що за човек е. Нито кой е бил…

— Бил е владетел на голяма страна. Силен, проницателен, смачкан от властта до подозрителен и жесток господар. Та веднъж дори в пристъп на гняв ударил с все сила наследника си по главата със скиптъра. Младежът не умрял. Живял още, обаче го покосила невярна болест. И веднага враговете на Иван го обвинили в убийството на сина му…

— Иван Грозни? — възкликнах. — Но…

— Да?

— Някак си… Господи, знаеш — учил съм история. И не бях убеден в това убийство. Едно, че врагове на Иван Грозни са станали западноевропейците — той си позволил да води войни за разширяване на царството на запад. Навлизал в територии, които те смятали за свои… Второ — той е бил много религиозен. Много! Но не е записал името на сина си в Псалтира, където е вписвал тези, за чиято смърт се смятал виновен. И никъде не е записано да е поръчвал молитви за опрощение…

— Така, така…

— Още повече че — поне според мен — цар Иван е бил несправедливо обвинен. От съвременниците си и от потомците. По политически причини. Някъде зърнах, че по негови присъди са убити няколко хиляди човека. А през управлението на съвременничката му Елизабет са осъдени на смърт в Англия няколко десетки хиляди…

— Учил си… И помниш… А младият Иван…

Усещах го. Логично беше. И напълно в духа на Чистилището…

— „Убитият“ от него син?

Бог кимна. Замислих се…

— А сега — ела да ти покажа още нещо — каза Той и пак околността се понесе край нас…