Георги Коновски
Чистилище (13)

1.

Обърнах се. Двама. Високи, здрави, в черни сюртуци, с леденото изражение на инспектор Жавер — като излезли от филм по „Клетниците“… Безизразни очи, пълно игнориране на света наоколо…

Който също така ги игнорираше. Имаше много минувачи — и всички гледаха някъде настрани. Към небето, към прозорците на къщите, към калта под краката — но не в двамината и жертвата им…

Жертвата бях аз…

Е, време беше да се плаща…

Такъв е светът — възможно е всичко да постигнеш, но в един момент плащаш. Най-вече със себе си…

И обикновено узнаваш, че това, което уж си купил… Просто не си е струвало… Но — винаги късно…

Поисках да кажа думата си в мрачния свят, където царуваше мълчанието. Пожелах да бъда оригинален там, където унификацията е начин за оцеляване. Струваше ми се, че мога да дам нови идеи и мисли — каквито в ледения мрак на примирението не можеха да разцъфнат. Просто смятах, че съм по-добър в някои области от другите и ето — доказваха ми, че е вредно за съществуването да се опитваш да живееш…

Да, и в ОНЯ свят имаше и някои хора с подобна насока на вижданията за личността и свободата. Обаче — някои… И само с насока… При това готови да следват някого. Но не и сами да мислят…

А, разбира се — налице бяха тези, които веднага са отишли да докладват, където трябва за това как аз не правя туй, което е задължително…

И, естествено за човека — огромното мнозинство примирили се със статуквото. Тези, които едно време са смятали робството за нормално и законно. Тези, които са разбирали живота като начин да отнемаш чуждия, да заграбваш, да вървиш нагоре с насилие. Тези, които бяха в калта и протягаха ръце да натопят в нея всеки, опитващ се да се изправи…

Погледнах двамата и попитах:

— Накъде?

Те едновременно посочиха с ръка към появилия се от нищото автобус. Точно копие на заминалия с Пламен. Ожулен, оплескан, ръждясал…

Предната врата се отвори и влязох. Даже не попитах за посоката. Беше ми безразлично. Имах възможност да съм в Чистилището, пренебрегнах я. Защото ТУК ми липсваха неща, които бяха излишни за нормалните хора — свобода, оригиналност, мислене, култура…

Нормалните хора оставаха и щяха да си живеят нормално и без мен. Дори по-добре без мен. Нямаше никой да разбърква понятията, да им показва други пътища. Имаше един път — с табелки, утъпкан, оформен, охраняван. Посоката — накъдето води…

Няма нужда от обмисляне, от анализ, от изводи, от решения…

И най-важното — от поемане на отговорност…

Ето — аз измислих нещо ново, поех отговорността и сега щях да си плащам…

Мъчно ми беше за Юлина. Тя пък защо? Толкова точно отговаряше на стандартите, обаче… Без късмет. Паднах й се аз и ето…

Вратата се захлопна. Чак тогава се огледах. Зад волана седеше фигура — абсолютно копие на двамата арестували ме. Старият автобус не се отличаваше по нищо от пътуващите понякога по градските линии. Седалки, които отдавна са демоде — с железни облегалки, пробити основи от изкуствена кожа, висящи ръкохватки от релсите горе, мътни стъкла…

Двигателят забръмча като охтичав хамалин, заглъхна, после кихна и разтресе автобуса. Потеглихме…

Замислих се…

Към Ада? Няма да се учудя…

Непокорните винаги са били премахвани от масите. Като вредни. Като опасни за създаваното от някого аморфно вещество, наричано общество… Тъй като е общо — средноаритметично, добре омесено, без отличаващи се съставки…

А различните… Убивали са ги, поробвали са, затваряли са…

Важното е хем да им се попречи да променят средата, хем да се даде пример — предпазна мярка срещу появата на рискови умове…

Умове… Водачите на бунтове и въстания са нещо нормално в историята. Ако победят — вземат властта и управляват, повтаряйки в общи линии миналото. С няколко мазки по външния вид на властта. Промяна на терминологията, на въздействията, на общата картина… Без да се изменя основата…

А тези, които виждат и търсят нов свят, нови правила, нови хора… Те са истински опасните… Не се знае какво ще постигнат — анархия, фашизъм, комунизъм… Обаче… Опасен нов свят, в който няма място за досегашните господари…

И тези господари, скоро унищожили стария свят, се страхуват от новото — унищожавайки възможните му причинители… Защото тяхното ново вече е станало старо и е част от статуквото. Поради което вече някъде в дълбините му зреят нови идеи, нови виждания за промяна… Омагьосан кръг…

Много или малко, бях си позволил да се отклоня от пътя. И да потърся — само потърсих, не намерих — друг път…

Мислех си тези неща аз, гледайки втренчено в краката си. Нямаше какво да гледам наоколо — охранителите ми не бяха хора, прозорците бяха мътни, картината отвън до болка позната…

Но… Момент! Как така подът вече не беше опърпан и на дупки, а покрит с килим? И гърбът на седалката пред мен беше станал гладък, лъскав, с красиви шарки?

Вдигнах глава…

Не бяхме вече в мизерния автобус. Седях сам в голяма кола, с хубав салон, в който имаше няколко кресла, както и диван под светлите, красиви прозорци. Отдясно имаше малко барче — отворено, с виждащи се лъскави бутилки, до него хладилник. От другата страна — голям екран, върху който се вихреха старите ми любимци от немите комедии…

Огледах се…

Като че бях на авторевю и разглеждах луксозен автобус, специално изграден по прищевките на супермилионер…

А през стъклата се виждаше асфалтиран път, с красиви горички и полянки край него, стада диви животни — от всички континенти, реки, езера, работещи или разхождащи се хора…

И всички усмихнати…

Къде бях? Къде ме караха?

Като че в отговор на въпросите ми, автобусът спря. Шофьорът, когото не виждах в специалното му гнездо, отвори вратата. Вече не със скърцане и жален вой, а тихо, безшумно, тя се изтегли встрани, на мястото й се спусна лека ажурна стълба…

Подадох глава и се огледах…

Бяхме спрели пред замък…

Не, не какъв да е замък. А познат ми замък — този, който като малък често виждах в съзнанието. И мечтаех някой ден да си намеря. Неголям, с висока кула, три етажа със светли прозорци, голямо стълбище, широка площадка отпред…

Слязох…

Никой не ме посрещна. Но вратата на замъка се отвори широко и гостоприемно. Тръгнах натам, а в главата ми мислите бяха застинали…

Що за дяволска работа…

В огромната зала също беше тихо и пусто. Но от двете високи врати вляво и дясно, едната беше отворена. Дясната. Там, където в моите представи трябваше да е приемният салон на замъка. Без да се учудвам, тръгнах към нея…

И влязох…

Нали ви казвам — вече очаквах Ада, така че нищо не можеше да ме изненада…

Или поне така смятах…

И се оказа, че съм се лъгал…

В приемната зала гореше грамадна камина. Наоколо — шкафове с книги, висяха прекрасни картини, подредени бяха неголеми скулптури, до прозорците от красиви вази се виеха цветя…

И едното от двете кресла пред камината се завъртя към мен…

— Добре дошъл!

В елегантни дрехи нейде от по-миналия век, с изящно цвете на бутониерата, разпуснал дълга коса…

Пламен…