Георги Коновски
Чистилище (18)

6.

— Не разбирам — казах и се огледах. — Толкова сложно е всичко. Застопоряваш времето, отделяш го за разговори с мен, обясняваш ми много неща, които — поне аз така смятам — не е нужно един толкова обикновен човек да знае…

— А обикновени хора са само онези, които са избрали да са такива. Онези, на които им харесва тази форма и са привели съдържанието на душите си към калъпа. Вярно — повечето са такива. Но — необикновените, ненормалните, са тези, които имат малко поне от мен — и сами строят своя живот и свят…

Поклатих глава скептично:

— Ласкателно, но се познавам…

— Малко се познаваш…

— И това е възможно да е вярно…

Погледна ме бързо и изпитателно:

— Възможно?

Но и аз усетих логическата си грешка…

— Да, зная, зная — за теб всичко е възможно. И точно това ме вълнува. След като можеш всичко, защо не ме направи… Или поне подтикна, подпомогна… Просто да бъда вярващ…

Той се разсмя:

— Какъв вярващ? От коя религия? От коя църква? От коя секта?

— Казах ти, Господи, сложно е. Но аз изобщо не вярвах в теб. И след смъртта си дори не повярвах — въпреки че бях тук, в Чистилището. Някаква сила има — в това бях убеден. Но — каква? Коя?

— Как се наричам са определили някои хора преди много години. Аз име нямам и на име не държа — та нали съм ЕДИН, защо трябва да се различавам и по име? И вярата в мен не е определена — системите, обредите, каноните пак хората сте измислили. Някъде много интересни, другаде скучновати, на трето място особено оригинални и забавни…

Помълчахме. Чудех се как да го запитам. И дали ще ми отговори… Да, ясно е, че ние — хората, сме създали правилата на вярата. Обаче…

— Все пак… Аз не бях вярващ. Конкретно вярващ. Не съм кръщаван, църковна сватба не съм правил, децата не съм кръщавал също…

— Зная…

— Тогава? Защо смяташ, че подобен агностик е по-добър от кръщаван вярващ? Или от повярвал в последния момент?

Бог се позасмя:

— Много ми харесва това вярване, че дори най-лошият човек, покаял се искрено преди смъртта, отива в Рая… Дава някакъв шанс… Стига да беше истина…

— И аз съм се чудел…

— Зная, зная… Слушал съм твои разговори с един земен свещеник. Старият отец Стоян. Който много човешки се мъчеше някак си да те приобщи. А това беше твой аргумент — защо е необходимо непременно да бъдеш класически вярващ: с всички обреди, за да бъдеш приет при добрите хора…

— Та, Господи, и сега не мога да разбера. Един се стреми цял живот да е някак си близо до идеала… Близо, не да го постигне. Отдавна зная, че идеалът е недостижим… Друг пък върши злодеяния. И накрая — добрият, защото не е кръстен по ритуала, отива в Ада, лошият се разкайва и ей го в Рая…

Наоколо беше тихо. Хората пак бяха застинали. Миг на мир, за да можем да говорим. Нали ви казах — времето около Бог беше свободно понятие…

— А кой определя правилата за отиване в Рая, Чистилището, Ада? Ония книги, писани някога от някого? Или Аз? Та в Рая има немалко православни, католици, мюсюлмани, кришнаити, будисти и какви ли не… Там за религия дума не се споменава. Хората са там, за да живеят достойно — както го разбират. И както са живели на Земята… Неписаните правила са опората. А писаните… Интересни, понякога полезни, най-често граници за религията, не и за Живота…

Погледнах го. Погледна ме и той…

Мисля, че разбрах. Човек трябва да живее така, както смята, че трябва да живее. А Бог решава дали е добро или не това живеене. Нещо като игра на сляпо. Но уповаваща се на собствения морал и опираща се на вярата най-напред в душата човешка…

Сложно? Много просто като разбиране. И наистина трудно за следване…

— Чувал ли си за сиромаха Лазар? — внезапно ме попита Той…

— Притчата за бедния и богатия? Помня я…

— И, все пак… Живял някой си богаташ — както той умеел. Богат дом, богато облекло, богата трапеза. От пиле мляко. И до дома оцелявал сиромах Лазар. С една мечта — дано падне някоя трошичка от трапезата на богаташа за него. А кучетата, що живеели с него, ближели раните му — друго лекарство нямал… После умрели — и двамата. Лазар попаднал в Рая, богаташът в Ада. И видял богатият как Лазар е щастлив, пък помолил Авраам — да си намокри Лазар пръста, да му даде капка вода да близне…

— Помня…

— Натам ще ти цитирам вашите книги: „Спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар злото; сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават.“

— Даааа… Ти си дал възможностите, но кой да знае…

— Е, освен възможностите и някои други неща съм дал. Книгите, да речем. Да се чете, да се мисли, да се оформя човекът…

Внезапно шумът се стовари върху ми като гръм от ясно небе. Всички бъбреха, някои напускаха кръчмето, други влизаха. Появи се Юлина, взе си чиния от гишето и седна до мен. Кимна на Пламен, вдигна лъжицата и я остави. Завърза разговор със Сара, по време на който успяваше да лапне някой залък…

Жени… Затова са постоянно на диети — да имат време за приказки…

Бог ме погледна и каза тихо:

— Как ти се виждат Сара и Ади?

— Ами… Не сме много близки с тях. Юлина е приятелка със Сара, Ади се движи с нея, та покрай жените общуваме. Тя е добра жена — грижи се за мъжа си, чистница е. И Ади не е лош човек. Но е малко шумен — обича да разказва вицове, не е пияница, но без чашка не сяда, а на гости ли сме… Направо ни затрупва с храна. Убеден е, че ситото ядене е основа на всичко. И най обича скарата. Цвърчат мръвки… Не знам отде ги намира — сам знаеш как е тук с продоволствието, но успява…

— Не си ли мислил кои са били те в Оня живот? — лукаво се подсмихна Бог…

Явно искаше да ме изненада. И успя. След кимването ми, че нямам понятие кои са били двамата ни приятели, ме смая:

— Сара е обикновена жена. Еврейка от Украйна. По време на войната е просто застреляна от полицаи при акция в селото й. Ади е друго нещо. В Оня живот нито е пиел, нито е обичал вицове, камо ли месо. Бил е художник, вегетарианец, трезвеник…

Усетих накъде отиваме…

— Той?

— Той!

— Ади?

— Адолф… Да, сега е друг. И тогава е можело да бъде друг, но… Имал е пред себе си много пътища — избрал е този на Адолф Хитлер…

Замълчах…

Пламен ме побутна:

— Време е да вървим. Още много неща има да видим, още много има да си говорим…

И защо?