Георги Коновски
Чистилище (17)

5.

— Няма ли да отидем за обяд? — попита Бог и кимна към внезапно потеглилите количките си Хенри и Томас. На двайсетина метра зърнах Ади и Сара, също запътили се към кръчмето…

— А как? Представяш ли си какво ще стане, когато се появя в два екземпляра…

— Спокойно…

И наистина — аз си седях в бараката, разглеждах вестник някакъв и изобщо не давах признаци, че ще тръгвам нейде си. А и минувачите не поглеждаха към прозорчето — за тях явно там нямаше никого…

— Но ти? Пламен трябва да е заминал вече…

— А кой ти е казал, че сега сме днес? Още сме вчера и Пламен е все още част от компанията…

Въздъхнах. Не беше лесно да разбера какво става в тоя изменящ се свят…

В кръчмата пак беше пълно с хора, задушно, шумно. Големият Иван лапаше гръмко, младият Иван скромно загребваше от странната сива кашица, Сара деликатно поемаше лъжица след лъжица от кафеникавата чорбица, останалите умело дъвчеха, гълтаха и говореха…

Лека врява ни посрещна:

— Хайде, бе! Че като изстине манджата — хептен на нищо заприличва — каза внезапно появилия се отнейде Марин. Никак не ми хареса присъствието му — знаех, че е тук служебно. И ще доведе или до нов бой — а Големият Иван вече го оглеждаше стръвно, или ще тича в специалната сграда, за да доложи какво е чул или измислил…

Седнахме, компанията приветства Пламен — явно бяха го харесали за два дни, ако днес беше пак третият. Дядо Чинги вече ни носеше чинии с ядене. Което не възнаградих с поглед дори — все тая какво ще е, важното е да се хапне. Но подадох на дядото двата сребърника. Не обичам да ме черпят. Чинги ги напъха в пояса и пак се отпусна скромно на края на масата до дядо Тими. Старците обичаха да седят при нас, но не се месеха в разговорите. Ако ги попиташ — ще ти отговорят, иначе само слушаха. И не участваха в сбиванията — мисля дори, че мразеха насилието. Толкова тихи и добри старчета…

Както и скромната Изабела. Тя понякога се отбиваше при компанията ни, бъбреха си по женски с Юлина и Сара. Но сега седеше до съседната — малка, скромна масичка, заедно с Давид. Празнувахме сватбата им пак тук — къде другаде, преди две-три седмици. Или някъде там. Красива двойка — той мургав, семитски тип, тя руса и пищна…

В тоя момент при нас се стовари уморен Абрахам и помаха на приятелчето си Джони за обяда. Джон работеше в кръчмето, в задълженията му влизаше и сервирането, но толкова се увличаше в театралниченето при поднасянето, че хората предпочитаха да вземат сами чиниите, вместо с гладни очи да следят разиграваните етюди и пантомими. Иначе Джон беше добра душа — не се увличаше от нищо, беше спокоен и много, много толерантен. Третият в компанията им беше Мартин — едър негър, който през деня работеше като пощальон…

И така си говорехме, обсъждахме намеренията си — дали в неделята да отидем за риба на Дяволската река или просто да заседнем пред телевизора в дома на Големия Иван. Иван беше влюбен в телевизията и можеше цял ден да гледа екрана — понякога и на изключен апарат, особено, ако преди това е пийнал…

Всъщност, неговият телевизор беше най-хубавият, който притежаваше някой от компанията. Доста голям, тежащ нейде към 60 килограма, често показващ дори полуцветен образ — преливащи едно в друго синьо, зелено и жълто. Важното е, че се виждаше нещо…

Пламен ме побутна:

— Хубава компания имаш…

Огледах се. Ясно — пак сме изолирани, пак невидими за сетивата им. Всички говореха помежду си, аз ръкомахах, Пламен слушаше, Марин беше наострил уши и дори се облизваше хищно…

— Защо го допусна тук, Господи?

— А защо не? И той е нужен. Намира си занимавка. Нима смята, че Аз не виждам, не чувам, имам нужда от доносници и провокатори? Оставил съм го да прави каквото ще — може би някой ден ще се сети за елементарните неща в живота и ще се промени…

— Някой ден?

— Да, все някой ден… Скоро… По моите мерки…

Подсмихнах се вътрешно. Наистина — за подобни хора трябват векове — вселенски мигове…

— Виж младите там — побутнах го. — Щастливи са. Обичат се… Надявам се — за дълго? — погледнах го въпросително…

— Тя е получила заслужена награда — каза Той. — Влюбена е в Давид… След толкова време тук е успяла да намери път към себе си…

— Не разбирам…

— Изабела… Изабела Кастилска…

Изтръпнах… Жестоката испанска кралица, изгонила евреите и маврите от държавата си, създала Инквизицията… И най-после намерила покой… Без да знае коя е — тя беше получила наградата. Любовта. И нов живот — различен от забравения…

— Тя се е разкаяла?

— Защо е необходимо? Тук тя не знае коя е. Живее така, както е решила — използва възможността да се промени. И никога няма да разбере какво е вършила в тялото на испанската кралица…

Даааа… Колко лесно и колко трудно… Да намериш себе си — такъв, какъвто искаш да си. Но — без да знаеш какъв си. И без клетви, планове, желания. Просто да си ти…

Трудно…

И възможно…

Няма някакви писани закони, няма проповеди, няма външни прояви, няма видим и гласен избор…

Просто ти трябва да си ти…

Без евентуална награда на хоризонта, без заплахи — ако не изпълняваш това, което някой човек ти е предписал…

Бог и ти… Той ти дава възможността, ти избираш…

И отговаряш…

— Започвам да се страхувам кои са в компанията ни…

— Защо? Нормални хора. Едни са били на оная Земя, други тук, трети ще са в новата Земя…

— Новата?

— Не се ли досети, че щом хората говорят за прераждания — трябва да е вярно? Никаква фантазия не може да създаде това, което Аз съм създал…

— И всички се прераждаме?

— А защо е необходимо всички да се прераждат? Нима в края на една ваша учебна година всички ученици са на поправителни изпити? Нима още в началото не се усеща кой как ще завърши?

— Но често има и изненадващи промени…

— Има… И точно за тези хора съм дал възможностите. Не успеят ли веднъж — ето ти втори път, понякога дори трети…

— А после?

— А после ще дойде. Винаги има ПОСЛЕ… Въпросът е как ще го използваш…

Загледах се към дядовците в дъното на масата. Те се появиха при нас неочаквано. Дойдоха един ден, седнаха пак така скромно на ъгъла, мълчаливо се нахраниха. Сетне пак, и пак… Не говореха много, готови бяха да услужат всекиму, с явно удоволствие прибираха дарените им пари. Работеха в една детска градина — общи работници. И, както ни каза Сара, децата много ги обичали — дядовците били готови винаги да направят нещо за тях. От играчка до игра. Хич не се засягали от детските щуротии, но и се държали с децата праволинейно, говорели мъдро, така че малките усещали духовната им сила…

— Чинги и Тими сигурно са били будистки монаси? Или въплъщения на Далай Лама?

Пламен се засмя. Никой не ни обръщаше внимание, та той заговори спокойно:

— На Земята са били много, много известни. Чингиз хан и Тамерлан… Завоеватели, безкомпромисни, жестоки, агресивни, хищни…

— Те?

— Да. И тук са си те — но вече различни. Избрали са другата възможност и ето ги…

Загледах се към старците. Дребнички, приличащи си малко — с отпуснати мустаци, внимателно присвити тесни очи, сухи скули…

Добри хора…

Сега и тук…