Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Георги Коновски

Заглавие: Чистилище, ад, рай и други

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11866

История

  1. — Добавяне

7.

Наистина — идеята ми беше и шантава, и неподходяща, и вредна в Чистилището…

Реших да изкажа мнението си. Да издавам вестник. Мой. С образа на света, видян от мен…

Новини, естествено, нямаше да има. Защо са ни? Първо — ние сме в Чистилището. Където царува Вечността. А в нея новини няма. Няма и остарели събития. Има един момент — този, в който си. Останалото е само гарнитура. Която, впрочем, може да бъде каквато ще — зависи от създаващия…

Спомени нямаше, история нямаше, запомнящи се събития нямаше…

Имаше теч във времето — днешният ден изтичаше от вчерашния и се струпваше в локвичка, от която тръгва струйката на утрешния. А дотогава първата локвичка пресъхва…

Второ — историята е част от мисленето. Каквото в Чистилището няма. Това не е философска школа или университет. Чистилището е място, време, пространство… Като че застинало, а фактически менящо се. Но не външно, а с хората…

Ние…

Цяло чудо беше, че се сетих кой е Пламен. Да не говорим, че не можах да разбера — а и да попитам — как така се е сетил за мен, че ме е и открил. При това — по телефона…

Тук живеехме, както ви казах, за мига. Знаехме кои сме — до имената си. Делата не помнехме. Човек умираше и над гроба му плачеха вдовица, синове, дъщери, внуци, братя и сестри, цял род…

Тук пристигаше един…

Сам…

Без спомен за живота си преди. За близките. За делата си. За мисленето си. За… За всичко…

Аз живеех с Юлина отдавна. Казах ви — срещнах я, заживяхме. Защо? Коя е тя? Отде е дошла? Нито знаех, нито ме интересуваше…

А и нямаше да получа отговор отникъде…

Хенри и Томас се бяха срещнали, станали приятели, оказало се, че и на едно място работят. Ади заживял със Сара. Изабела срещнала Давид, Чинги и Тими заработили в детската градина, Абрахам спрял Джон да го попита нещо и дойдоха заедно в кръчмето, Иван направо грабнал от улицата малкия Иван (бил пийнал, трябвало му подпирачка и дръпнал младежа със себе си)…

Изобщо — никакви правила, никаква логика, никакви основания…

А преди това сред познатите ми имаше други. Не питайте — не помня кои. Но — други. Просто изчезнаха. Както и предишната компания. Както и — сигурен съм! — тези днес ще изчезнат…

Важното е, че Пламен ми се обади и аз се сетих за него. Чудо в Чистилището…

Той се беше поизлегнал върху стария голям креват и с наслада дъвчеше коричка хляб. Всичката храна, която бях купил за посрещането му, изчезна. Бързо и невъзвратно…

— Не се чуди — каза той. — Тялото ми не е хранено кой знае откога…

— А душата?

— Братче, за какво ти е душата? Твоята слабост… Да има как да те измъчват…

Трепнах. Не бях и помислял…

— Измъчват ви, казваш…

Пламен махна с ръка:

— Абе, на вас и да ви казвам какво е — няма как да разберете. И аз мислех какво ли не, но… Тялото е издръжливо. И има свой предел. Пречупва се, умираш и — толкова… А душата е силна. Няма как да бъде счупена. Поне в Ада. Виеш, мечтаеш за смърт, надяваш се на край… Такъв няма! Мъките са вечни…

Не посмях да попитам как ги измъчват. Но той сам каза:

— Има толкова много начини за мъчения… Ако си за лакомия в Ада — глад, вкусни ястия на досег разстояние… На досег — без един пръст… Ако обичаш жените — купища красавици…

— На един пръст? — обадих се…

— Именно… И по-зле. В чужди ръце. Виждаш мъжете с тях — не им знаеш имената, но си сигурен, че това са твои врагове! Които обладават любимите ти…

Пламен втренчи поглед в разнебитения таван…

— Знаеш, че всичко това е илюзия, убеден си, че го виждаш в съзнанието си… Но себе си не можеш да разубедиш във видяното. То е реалност… Нямаш тяло, отсреща няма тела, сигурен си, че илюзията е само в теб… И — все пак…

Замълча. После се загледа в ръцете ми, които вадеха белите вестници от пакета.

— Какво ще правиш?

Всевиждащото око беше над мен и в мен — знаех го. Но бях претръпнал.

— Ще правя вестник…

— Какво?

Обясних му щуравата идея. Той изхъмка. После се надигна.

— А можеш ли да сложиш илюстрации?

Разбрах го веднага. Но…

— Сетне ще те чакат в Ада…

— И? Така и така съм там… А не съм рисувал… Не помня от кога…

Заловихме се за работа. Сглобих малката печатарска машина, която бях намерил на пазара, заразглеждах буквите. После седнах пред сандъка с тях и започнах да ги подреждам. Направо — буквите в думи, думите в изречения, изреченията в мисли. Моите мисли — видяното, преживяното, усетеното…

Пламен рисуваше. Каквото се сети. Рисунки, които биха изплашили и Гойя, и Дали, и Мунк, и Брьогел…

Увлякохме се…