Георги Коновски
Чистилище (4)

4.

На другата заран минах през фирмата и предупредих шефа — налага се да отида до Управлението. За един документ. Та…

— И смяташ, че ще ти отнеме само днешния ден? — попита ме той скептично. — За всеки случай, отбелязвам и за утре, че съм ти дал отпуск…

И се подписа върху разрешителното…

Така е при нас — за всичко трябва документ. Вие няма да повярвате, но всеки работещ получава сутрин три разрешителни за посещение на тоалетна, две за почивка от половин час, едно за хранене. И, отбивайки се, в което и да е хранително заведение, връчваш на продавача поне две от разрешителните. Ако си решил, разбира се, да съхраниш това за тоалетната — не се знае кога и къде ще ти потрябва…

Управлението се намираше в огромната кафяво-сива сграда — точно в центъра на мегаполиса. И сега се опитах да преброя етажите. И сега нейде към стотния им изгубих бройката. И сега не можах да определя колко квартала заема…

Влязох през един от многобройните входове и се запътих към най-близкото гише. В прозорчето подадох всички разрешителни, молбата ми, кратки сведения за Пламен…

След това трябваше да чакам за евентуално разрешение да бъдат приети документите. Колкото трябва — може и до вечерта, възможно и за следващия ден…

Застинах едва ли не с крак във въздуха, когато при обръщането си назад, чух гръмкия глас над ухото:

— Номер 040753, явете се на гише 752/345…

Толкова бързо?

Зад стъклото на гише 752/345 седеше сух, мрачен, безизразен дявол. Той поклати рога и каза:

— Ето…

След което ми подаде молбата, върху която с големи букви беше изписано: „Да“, заверено с печат…

Не може да бъде… Чак пък такъв късмет…

То късмет си беше, че попаднах на дявол. В Управлението сменяха често чиновниците. Тук изпращаха провинили се дяволи и ангели — едни от Ада, други от Рая. И, както се говореше, най-добре беше да попаднеш на дявол. Защото ангелите бяха примерни, почтени, искаха да изпълнят задълженията си правилно…

Поради което човек попадаше в адска мелница — превъртаха го бюрократичните колела, докато всичко стане така, както някога някой тиран е искал да модернизира инквизицията…

А дяволите си бяха опортюнисти — караха все накриво, играеха си, забавляваха се. Нищо не пречеше бедната жертва да бъде завъртяна от смерча на закона — ей тъй, за кефа на чиновника. Но най-често се прелиташе бързо по стълбичките на Управлението — като контра на началствата, смятащи, че ще тормозят посетителите и често оставащи разочаровани от пробивите в системата…

Както и да е, Пламен беше получил моите три дни от Вечността. И, както пишеше в малкото съобщение до мен, трябваше да го посрещна на другия ден, в десет заранта, на станция Тъмно, да го приютя три дни, а на четвъртия точно по същото време да го предам на същата станция. На моя отговорност…

Фактически цялата бумащина беше обработена за час и нещо. И имах пред себе си цял работен ден. Както и следващия — но него щях да прекарам с приятеля. А тоя ден…

Погледнах мъкнещите се като старци с гастрит автобуси и се отказах да пробвам късмета си. Тръгнах пеша. Минах през Големия площад, свих по кривите улички и попаднах на Тихия пазар. Където имаше всичко — само да можеш да го платиш. А аз можех да си купя доста неща. Точно преди три дни спечелих от лотарията…

Да, да — и аз не повярвах, когато видях номера на билета ми. Тукашната лотария се върти непрекъснато — сутрин, обед, вечер, та даже и нощем. Има много играещи. То и без това човек няма на какво друго да разчита. Доста печелещи. Но и няколко пъти по толкова губещи. Аз също пробвах в началото. Придобих класически опит — три или четири печалби, внезапен пристъп на убеденост, че ще ударя джакпота, залагане на всичко и…

Поради което скептицизмът ми надделя. И спрях. Юлина се мъчи доста повече. Но накрая и тя се усети…

Е, ние бяхме изключения. Повечето хора непрекъснато играеха — залагаха, залагаха, залагаха… И печелеха по няколко часа надежда. Докато суровата реалност довеждаше при тях нова надежда — за следващото теглене.

Обаче, преди три дни нещо ми подсказа да пробвам пак. За последен път, както си казвах винаги при подобен усет. Разбира се, че взех билет… И, разбира се, че не спечелих. Но мойто лично дяволче започна да чегърта скептицизма ми, проби дупка, та в мен нахлу вяра в следващия тираж.

Спечелих…

Не беше много, но и не бяха малко сребърниците. Реших да ги скрия, да ги запазя за зор заман. Но след вчерашния разговор с Томас и Хенри имах друга идея…

Та минах през малкия пазар. Оглеждах се, търсех, избирах…

Накрая се прибрах у дома с две малки торбички и една тенекиена кутия. На вратата ме пресрещна Марин — домашният шпионин. Всяка сграда имаше един или дори двама щатни шпиони. Те се стараеха яростно в желанието си да изпъкнат пред Оня, дето е зад Окото. Веднъж дори вратата на жилището ни с трясък се сцепи — Марин в желанието си да чуе по-добре разговора, беше натиснал върху й като пиян бик матадор на коридата…

Та Марин ме срещна и веднага посегна към покупките:

— Охо! Какво си купил? Похвали се, де… — и аз, и той знаехме отде и защо е интересът, но правилата изискваха аз да съм наивен, той да е тарикат…

Протегнах ги:

— На, разгледай… От утре минавам на работа в медицинския център, та ми дадоха да се обучавам върху едни карантии — рязане на черва, пробиви на стомаси… Само гледай да не се изплескаш, че са малко така…

Дори шпионите се боят от външно, видимо, оцапване. Затова Марин едва ли не отскочи, бутайки торбите по-далеч от себе си. И бързичко ме отмина…

А аз се качих до нашия етаж — както и очаквах, асансьорът пак беше повреден. И останах опасно сам…