Дийн Кунц
Отвъдни очи (9)

Девета глава
Контрасти

След късния обяд, сподирен от качване на магистралата за последния час и половина от пътуването към дома, спомените от Йонтсдаун все още много ми тежаха и вече не можех да понасям усилието да се налага да участвам в разговора и да се смея на шегите на Желето, макар че някои от тях бяха наистина смешни. За да избягам от тях, се престорих, че спя, отпуснат на седалката си и с килната на една страна глава.

През съзнанието ми се стрелкаха трескави мисли…

Какво са таласъмите? Откъде са се взели?

Дали всеки един е кукловод, паразит, заровил се дълбоко в човешката плът, който след това поема контрол над ума на домакина си и работи с откраднатото тяло, все едно кадавърът е негова собственост? Или пък телата са само човешки имитации, отгледани в колба костюми, които чудовищата навличат така лесно, все едно се пъхат в нова дрешка?

През годините безброй пъти бях обмислял тези и хиляди други въпроси. Проблемът беше, че има дяволски много възможни отговори и всеки един можеше да се окаже верен, но нямаше как да проверя достоверно нито един — или поне да предполагам, че е в някаква степен близо до истината.

Гледал съм предостатъчно филми с летящи чинии, та не ми липсва езеро шантави идеи, в което да си топна кофата. След като видях първия си таласъм, изчетох задълбочено и един куп научна фантастика с надеждата някой романист вече да е открил какво се случва и да е измислил обяснение, което ще ми послужи така, както и на измислените му герои. От тези често доста живописни истории бях събрал много годни за обмисляне теории: таласъмите биха могли да са извънземни от далечен свят, които са катастрофирали на нашата планета или пък са кацнали с намерението да ни покорят, или за да пробват пригодността ни за пълно партньорство в галактическото правителство, или пък искат да откраднат всичкия ни уран, за да си карат хиперпространствените космически двигатели, или просто искаха да ни натикат в пластмасови тръби, за да си осигурят вкусна закусчица за продължителните и скучни пътувания по спиралните ръкави на галактиката. Обмислях тези и много други вероятности, не отхвърлях нищо, без значение колко налудничаво — или глупаво — ми се струваше, но си оставах със съмнения спрямо всяко обяснение, което фантастичната литература ми предлагаше. На първо място, беше ми трудно да повярвам, че раса, която е в състояние да пътува на много светлинни години, ще измине подобно разстояние само за да си счупи кораба, докато се опитва да го приземи; техните машини би трябвало да са безупречни, компютрите им да не допускат грешки. А и ако такава напреднала раса реши да ни завладява, войната ще свърши за един следобед. Така че, макар онези книги да осигуряваха стотици часове превъзходно забавление, те не ми даваха сал, на който да се кача при лошо време, нито прозрение за таласъмите и със сигурност никакви намеци какво трябва да правя с тях и как мога да ги победя.

Другата очевидна теория беше, че са демони, които са се изкачили право от небесата с дадена им от Сатаната способност да замъгляват умовете на хората, тъй че погледнем ли ги, да ги виждаме досущ като нас. Вярвах в Бог (или поне така си казвах) и моята връзка с Него понякога ставаше толкова силно противоречива (поне от моя страна), че не ми бе трудно да повярвам, дето е допуснал съществуването на място, гнусно като Ада. Родителите ми бяха лутерани. Почти всяка неделя ме водеха на църква заедно със Сара и Джени и понякога исках да стъпя на пейката си и да извикам на свещеника:

— Ако Господ е добър, тогава защо допуска хората да умират? Защо е пратил рак на милата г-жа Хърли, която живее в съседната ферма? Ако Той е толкоз добър, тогава защо остави сина на Томпсънови да загине в Корея?

Макар че вярата малко по малко се пропиваше в мен, не ми пречеше да боравя с логиката и никога не съм успявал да се примиря с противоречията на доктрината за безконечната милост на Бога и жестокостта на Космоса, който Той е създал за нас. Следователно Адът и вечното страдание, и демоните не бяха просто съмнителни; те изглеждаха практически жизненоважен детайл от дизайна на вселена, построена от божествен архитект, тъй перверзен на вид, както Този, който бе чертал плановете за нашата.

Но при все вярата в Ада и демоните не успявах да повярвам, че таласъмите могат да бъдат обяснени чрез приложението на тази митология. Ако се бяха измъкнали от Ада, тогава щеше да има нещо… е, нещо космическо в тях — сериозно усещане за намеса на божествени сили, за всесилно знание и цел в тяхното поведение и дейности, но не долавях нищо такова в злостните парапсихични шумове, които излъчваха те. Нещо повече, лейтенантите на Луцифер би трябвало да притежават неограничена сила, а тези таласъми всъщност бяха в много отношения по-слаби от мен самия и не притежаваха никой от екстрасензорните ми дарове или прозрения. Оказваше се твърде лесно да се отървеш от тях, което е неприсъщо за демон. Пратениците на Сатаната не биха паднали ни от брадвата на простосмъртен, ни от нож или пушка.

Ако таласъмите изглеждаха повече като кучета и по-малко като свине, щях да съм наполовина готов да повярвам, че става дума за върколаци — въпреки факта, че те си търсеха жертви по-често посред бял ден, а не само когато луната е пълна. Също като върколака от легендите те явно можеха да сменят формата си, имитирайки човеци с неочаквано умение, но когато се налага, бяха способни да се прехвърлят към истинския си страховит вид, както стана в павилиона на „Блъскащите колички“. Ако ли пък се хранеха с кръв в буквалния смисъл, щях да се задоволя с вампирската легенда, даже да си сменя името на д-р Ван Хелзинг и щях (още отдавна, и то с удоволствие) да започна да остря цяла гора от дървени прътове. Но и двете версии не прилягаха на реалността, макар да бях сигурен, че от стотици години насам и други хора с подобни на моите умения са забелязвали тези таласъми и именно от срещите с тях са произлезли първите легенди за човешките метаморфози в прилепови криле и вълчи ужас. Съвсем истински е Влад Набивача на кол — реален трансилвански монарх, чиито кръвожадни интереси в областта на пищните масови екзекуции са вдъхновили създаването на измисления герой Дракула; и най-вероятно той е бил таласъм, понеже Влад е описван как буквално процъфтявал от човешкото страдание, а това е основна черта на всички таласъми, които съм имал нещастието да наблюдавам.

Тъй че този следобед в жълтия кадилак, на връщане от Йонтсдаун, си задавах познати въпроси и напъвах ума си в търсене на прозрение по въпроса, но си останах напълно непросветен. Щях да си спестя положените усилия само ако бях успял да надзърна едва няколко дни напред в бъдещето, защото бях на косъм да науча истината за таласъмите. Все още нямах представа какви разкрития ми предстоят, но щях да науча истината в предпоследната нощ от престоя на лунапарка в Йонтсдаун. А когато най-сетне узнаех произхода и мотивацията на омразните таласъми, те щяха да ми се сторят напълно разумни — да придобият незабавно ужасяващ смисъл! — и щях да копнея с мъка, равна на тази на Адам, когато вратите на райската градина се затворили зад него, никога да не съм научавал нищичко по въпроса. Но точно сега се преструвах, че спя с отворена уста, и оставях тялото си да се полюшва свободно с такт ускоряването и полюшването на колата, а междувременно се насилвах да търся познание, копнеех за обяснения.

 

 

В лунапарка на „Сомбра Брадърс“ се прибрахме в пет и половина в петък следобед. Алеята, все още окъпана в лятно слънце, но вече и със светнали в цялото си великолепие лампи, бе препълнена с паричковци. Отправих се направо към „Якия удар“, поех го от Марко, който го въртеше вместо мен, и се захванах за работа — да облекчавам минувачите от монети и сгънати банкноти, които им тежаха на джобовете.

През цялата дълга вечер сред атракционите не се появи нито един таласъм, но това не ме развесели. Следващата седмица щеше да има предостатъчно таласъми на алеята в Йонтсдаун; навсякъде щеше да гъмжи от тях, особено край виенското колело, където лицата им щяха да греят мазно в садистично предвкусване на насладата.

В осем вечерта Марко се върна да ме смени и ми отпусна един час за вечеря. Не бях особено гладен, така че, вместо да се отправя към закусвалнята, аз се помотах между шатрите и след няколко минути се изправих пред Шоквил — представлението „Десет на едно място“, собственост на Джоъл Тък.

От край до край по протежение на предната страна на атракциона бе опънат примамливо изрисуван банер: ЧОВЕШКИ СТРАННОСТИ ОТ ВСЯКО ЪГЪЛЧЕ НА СВЕТА. Дръзките и живописни описания на Четириръкия Джак (индианец с допълнителен чифт ръце). Татуираната Лила, 750-паундовата Глория Ниймис („най-дебелата жена в света“) и други изроди, дело на природата или на човешката ръка, бяха несъмнено дело на ръката на Дейвид С. Уайът-Сап, последния от великите художници на циркове и лунапаркове, чиито плакати украсяваха шатрите на всеки оператор на допълнително представление, който можеше да си го позволи. Съдейки по човешките странности, обещани в рамките на това „Десет на едно място“, Джоъл Тък можеше не само да си позволи Уайът, но и бе събрал трупа, на която можеха да отдадат дължимото само причудливите умения на точно този художник.

С падането на здрача пред Шоквил се бе събрал голям бакшиш, зяпащ великолепните чудовищни изображения на г-н Уайът и вслушан в хвалбите на викача. Макар че тълпата бе разколебана и от време на време се чуваха гласове, че излагането на показ лишава от достойнство горките сакати, повечето мъже съвсем очевидно искаха да влязат в шатрата. Някои от дамите се дърпаха и държаха да ги съблазняват и ръчкат, за да поемат на тази предизвикателна експедиция, но повечето зяпачи — мъже и жени — полека-лека се придвижваха към будката за билети.

Нещо ме придърпа и мен.

Не зловещото любопитство, което бе обладало паричковците.

Нещо… по-мрачно. Нещо в тази палатка искаше да дойда да го видя… нещо, което, както долавях, трябваше да знам, ако смятам да преживея идващата седмица и да превърна лунапарка на „Сомбра Брадърс“ в свой дом.

Вледеняващото предчувствие се отпусна на шията ми като кръвосмучещ прилеп и изсмука и последната капка топлина от мен.

Макар че можех да вляза в шатрата и безплатно, все пак си купих билет за два долара — голямшка за онези дни цена — и се упътих навътре.

Шатрата бе разделена на четири дълги помещения и през всички тях се виеше оградена с въже пътека. Във всяка четвъртина имаше по три бокса, във всеки бокс — платформа, на всяка платформа — стол, и на всеки стол — по една човешка „странност“. „Десетте на едно място“ на Джоъл Тък беше страхотна сделка за паричковците — два допълнителни атракциона, които да зяпат и две допълнителни причини да се съмняват в добрите намерения на Господ. Зад всеки един изрод, удължавайки визуално бокса му на дълбочина, голям и живописно илюстриран знак описваше историята и обясняваше медицинското естество на деформацията, превърнала всеки от живите експонати в достоен обитател на Шоквил.

Контрастът между поведението на паричковците отвън и тук вътре бе поразителен. На алеята те сякаш изглеждаха морално засегнати от идеята за шоу с изроди — или поне леко отвратени, дори когато любопитството ги привличаше неустоимо. Но в шатрата тези цивилизовани пориви изчезваха. Изглеждаше, че са били не убеждения, а просто кухи внушения, под които маскирана се спотайваше истинската, дивашка човешка природа. Тук вътре паричковците сочеха и се смееха, и зяпаха изкривените хора, които бяха платили да видят, сякаш онези на платформите не бяха само деформирани, но и глухи или твърде малоумни да разбират отправените към тях обиди. Някои паричковци си правеха безвкусни шеги; дори най-добрите сред тях едва събираха достойнство колкото да запазят мълчание, но не и да кажат на жестоките си спътници да си затварят плювалниците. А според мен „експонатите“ в „Десет на едно място“ изискваха същото уважение, каквото човек би изпитвал към картините на старите майстори в музея, защото те несъмнено осветяваха смисъла на живота не по-зле от платната на Рембранд или Матис, или Ван Гог. Също като великото изкуство тези уроди можеха да докоснат сърцето, да ни напомнят за първичните ни страхове, да ни озарят със смирено възхищение за собственото ни състояние и съществуване; да въплътят гнева, изпитван от човек, принуден да се сблъска със студеното безразличие на нашата несъвършена вселена. Не видях и следа от нещо подобно в поведението на паричковците, макар че може и да съм ги съдил твърде сурово. При все това, преди да съм прекарал в шатрата и две минути, вече ми се струваше, че истинските уроди са онези, платили си за зловещата обиколка.

Тъй или иначе, паричковците си получаваха всичко, за което са се изръсили. В първия бокс седеше Четириръкия Джак, гол до кръста, разкривайки допълнителен чифт ръце — съсухрени и спаружени, но функциониращи — които растяха от хълбоците му, само на няколко инча под и малко по-назад от чифта му обикновени, здрави ръце. По-долните крайници бяха донякъде деформирани и очевидно слаби, но той държеше с тях вестник, докато използваше нормалните си ръце да държи студено питие и да похапва фъстъци. В следващия бокс стоеше Татуираната Лила, урод — дело на човешките ръце. След Лила идваше ред на Филипо — Момчето тюлен, г-н Шест (шест пръста на всеки крак, шест пръста на всяка ръка), Човека алигатор, Гумената Робърта, един албинос, наречен просто Призрак, и неколцина други, показвани за „образованието и забавлението на онези, които имат любознателен ум и здравословно любопитство относно загадките на живота“, както го бе обяснил глашатаят отвън.

Бавно се придвижвах от бокс към бокс, бях един от мълчаливите посетители. При всеки експонат спирах само колкото да определя дали това е или не е източникът на парапсихично привличане, което бях усетил да ме дърпа, докато стоях отвън на алеята.

Все още долавях това притегляне…

Навлязох в дълбините на Шоквил.

Следващата човешка странност паричковците приемаха много по-ласкаво от всички останали: г-ца Глория Ниймис, 750-паундовата жена, за която се предполагаше, че е най-дебелата дебела жена на света. Това бе твърдение, което според мен не подлежеше на съмнение — нито в частта си за размера, нито по въпроса за женствеността й, защото колкото и гаргантюанска да беше, при все това долавях в нея скромни маниери и чувствителност, които бяха много привлекателни. Глория седеше на специално изработено, устойчиво кресло. Ставането сигурно й беше трудно, а ходенето — почти невъзможно без подкрепа; ако съдим по издаваните от нея звуци, дори дишането представляваше изпитание. На стола седеше жена като планина, облечена в червено трико, с огромен корем, издигащ се накъм надвисналата над него лавица на гръд така огромна, че бе престанала да притежава каквато и да е разпознаваема анатомична цел. Ръцете й изглеждаха нереални, като комиксови картинки или пък преувеличени скулптури на бицепси, изработени от купчини разноцветна мас, и многобройните й брадички се спускаха толкова надолу по врата, че практически докосваха гръдната й кост. Облото като луна лице на Глория беше сепващо, невинно като лицето на Буда, но също и неочаквано красиво; в това подпухнало туловище, също като образ, наложен върху друга фотография, се долавяше изумителният и трогателен призрак на една слаба и разкошна г-ца Ниймис, каквато навярно е била навремето.

Господа паричковците харесваха Глория, понеже тя им даваше възможност да се закачат с приятелките и съпругите си — „Ако надебелееш толкова, бейби, по-добре ходи си търси собствено представление с уроди, понеже определено няма да останеш при мен!“, — като се преструваха, че се шегуват, но всъщност отправяха съвсем искрено послание. А съпругите и, приятелките, особено онези, към които бе насочено то — самите те малко по-пухкавки, — харесваха Глория, защото в присъствието й се чувстваха определено елегантни и стилни в сравнение с нея. По дяволите, та редом с нея дори Желето щеше да изглежда като някое от онези гладуващи азиатски дечица от рекламите на „CARE“ по списанията. А и почти на всички паричковци се нравеше това, че Глория общуваше с тях, което повечето уроди не правеха. Тя отговаряше на въпросите им и елегантно отхвърляше прекомерно наглите или твърде лични запитвания, без да притеснява нито себе си, нито идиотите, които ги задаваха.

Застанал при бокса на дебелата дама, останах с парапсихичното впечатление, че тя ще играе важна роля в живота ми, но знаех, че не Глория ме е привлякла към Шоквил. Страховитото и неустоимо излъчване продължаваше да ме тегли и аз се понесох към източника му, още по-навътре в шатрата на представлението.

Последният бокс, дванадесетият, бе зает от Джоъл Тък — човекът с ушите като кочани, устата като парна лопата и жълтите като жлъчка зъби; човекът с франкенщайновските вежди и с третото око, гигант и урод, и бизнесмен, и философ. Четеше си книга, без въобще да обръща внимание какво става около него и не забеляза и мен, — но бе застанал така, че паричковците да могат да надникнат в лицето му и да видят всеки зловещ детайл.

Това беше нещото, което ме привлече. В началото си помислих, че невероятното влечение, която долавях, идва от самия Джоъл Тък и вероятно до някаква степен това бе вярно, но не всичко бе предизвикано от него; част от привличането бликаше от самото място, от насипания с пръст под на бокса. Отвъд въжето и подпорите, които подчертаваха границите на отворената за посетители част, имаше около шест фута широко открито пространство, делящо тази демаркационна линия и ръба на дървената платформа, на която седеше Джоъл Тък. Погледът ми бе привлечен към тази прашна, покрита с дървени трици ивица и докато се взирах в нея, видях от земята да се вдига черна мараня, притеснителна вълна горещина, която нямаше нищо общо със задушливата августовска омара, прилепваща към всеки квадратен фут от алеята; това бе топлина, която можех да усетя само аз. Тя нямаше мирис, но беше като смрадлива пара, витаеща около торна купчина в някоя ферма. Наведе ме на мисли за смърт и за породената от разложение топла вълна, която се надига от разлагащо се тяло. Не можех да определя какво означава, макар че се запитах дали няма да изпитам именно такова нещо, ако мястото бе предназначено да стане таен гроб — може би дори моят собствен. И наистина, докато умувах върху тази странна възможност, започнах да се убеждавам все повече, че стоя на ръба на гроб, който ще бъде отворен в близко бъдеще и че там в най-тъмните часове на нощта ще бъде скрит кървав труп и…

— О, та това не е ли Карл Слим? — отбеляза Джоъл, когато най-накрая ме забеляза. — О, не, чакай, извинявай. Само Слим, нали така? Слим Маккензи.

Закачаше се с мен и аз се усмихнах, а окултните еманации, които се надигаха от земята, изчезнаха бързо: смътни, съвсем смътни, край.

Реката от паричковци бе спряла да тече за момент и аз бях останал насаме с Джоъл. Казах:

— Как върви?

— Добре. Почти винаги е добре — отвърна той с топлия си и богат глас като на говорител от дълговълновите станции, които свиреха само класическа музика. — А при теб как е? Получаваш ли онова, което търсеше от лунапарка?

— Място за спане, три яденета на ден и приход, по-добър просто от джобни — да, добре се справям.

— А анонимност? — поинтересува се събеседникът ми.

— И нея намерих, предполагам.

— А убежище?

— Поне засега.

Както и преди, долавях в този странен мъж бащинско излъчване, способност и желание да осигури утеха, приятелство, напътствие. Но долавях също, както и преди, загнездена в него опасност — неопределима заплаха, и не можех да разбера как по отношение на мен може да съчетава и двата потенциала. Можеше да ми стане ментор или враг, едното или другото, но несъмнено не можеше да е и двете, но въпреки това усещах и двете съперничещи си възможности у Джоъл, така че не му се разкрих, както щях да сторя в противен случай.

— Какво ще кажеш за момичето? — попита той от мястото си на платформата.

— Кое момиче?

— Че има ли и друга?

— Да нямаш предвид… Рия Рейнс?

— Харесваш ли я?

— Естествено. Бива я.

— И само това ли?

— Че какво друго?

— Питай почти всеки друг по тази алея какво мисли за госпойца Рия Рейнс и ще ти възпява поне половин час лицето и тялото й — и още половин час ще лее сълзи за личността й, а след това ще я повъзпява още малко, но никога няма да се задоволи само с „Ми бива я“ и да не каже друго.

— Тя е мила.

— Ти си падаш по нея — заяви Джоъл, възлестите му челюсти мъчително се движеха, а жълтите му зъби тракаха един в друг, когато натъртваше на по-твърдите съгласни.

— О… не. Не. Не и аз — възразих.

— Глупости.

Свих рамене.

Оранжевото му око се втренчи в мен със сляп, но все пак пронизващ поглед, а другите две се врътнаха с подигравателно нетърпение и той отвърна:

— О, хайде-хайде, разбира се, че си. Падаш си по нея. Може и по-зле да е. Може да се влюбваш.

— Е, хайде сега, та тя е по-възрастна от мен! — казах с неудобство.

— Само няколко години.

— Но все пак е по-голяма.

— А по мерките на опита, ума и интелигентността ти си по-голям от реалната си възраст, поне колкото нея си. Спри да се дракаш с мен, Слим Маккензи. Падаш си по Рия. Признай го!

— Е, тя е много красива.

— А под това?

— А?

— Отдолу? — повтори се той.

— Питаш дали красотата й навлиза по-дълбоко от нивото на кожата ли?

— А така ли е? — поинтересува се Джоъл.

Изненадан от начина, по който успешно бе разгадал способностите ми, казах:

— Ами, на нея й харесва хората да я мислят за корава… но отвътре… е, забелязвам някои качества, които са привлекателни не по-малко от лицето й.

Джоъл кимна:

— Склонен съм да се съглася.

В дълбините на шатрата се появи група смеещи се паричковци.

Събеседникът ми се наведе напред в стола си, за да се възползва от последните секунди на уединението ни, и заговори по-бързо:

— Но знаеш ли… в нея се крие и тъга.

Замислих се за мрачното настроение, в което я оставих предишната вечер, за прилепналите към нея самота и отчаяние, които сякаш я влачеха надолу в някаква тъмна, лично нейна яма.

— Да, забелязал съм. Не знам откъде идва тази тъга или какво значи, но съм я забелязал.

— Ето ти нещо, над което да помислиш… — заключи уродът, но се поколеба.

— Какво?

Джоъл ме погледна с такава настоятелност, че почти бях готов да повярвам, че ми чете душата посредством негова собствена парапсихична способност. След това въздъхна и каза:

— Такава поразително прекрасна повърхност като нейната, а е красива и отвътре, за това се съгласихме… но дали е възможно да има други дълбини под онези, които можеш да съзреш?

Поклатих глава:

— Не мисля, че тя е измамница.

— О, всички сме такива, млади приятелю! Всички сме измамници. Някои от нас мамят целия свят, всеки един събрат в живота, който срещаме. Други мамят само избрани хора, съпруги и любовници или пък майки и бащи. А някои от нас мамят само себе си. Но никой не е напълно честен с всички през цялото време по всички въпроси. По дяволите, та нуждата да мамим е просто още едно проклятие, което нещастният ни род е принуден да влачи на гърба си.

— Какво се опитваш да ми кажеш за Рия? — попитах.

— Нищо — отвърна Джоъл и напрежението внезапно се оттече от него. Облегна се на стола си. — Нищичко.

— Защо си толкова загадъчен?

— Аз?

— Загадъчен.

— Не бих могъл дори да знам как се става такъв — отвърна Джоъл с изписано на мутиралото му лице изражение, по-загадъчно от всичко, което някога съм виждал.

Паричковците стигнаха до дванайсетия бокс — две двойки в началото на двайсетте години, момичетата имаха силно лакирана бухнала коса и твърде много грим, момчетата — карирани панталони и неподходящи по цвят ризи. Квартет провинциални умници. Едното момиче — пълничко — изпищя от ужас при вида на Джоъл Тък. Другото писна, понеже приятелката й бе направила същото, а мъжете преметнаха собственически ръце около жените си в привиден знак на защита, сякаш съществуваше реалната опасност уродът да скочи от малката си сцена и да си е наумил или изнасилване, или канибализъм.

Докато паричковците коментираха, Джоъл Тък си взе книгата и се зае отново с четенето си, като ги пренебрегваше, докато задаваха въпросите си, и се бе обгърнал в достойнство толкова плътно, че можеше с ръка да се пипне. Всъщност беше достойнство, което дори паричковците можеха да доловят, и с времето то ги принуди към уважително мълчание.

Дойдоха още паричковци, а аз постоях още малко и погледах Джоъл, вдишвайки ароматите на нагрят от слънцето брезент, стружки и прах. След това оставих погледа си да мине по онази ивица покрита със стърготини пръст между въжето и платформата и отново долових същите образи на разложение и смърт, но все едно колко се стараех, не успях да разбера какво точно означават тези мрачни вибрации. Освен… все още имах притеснителното усещане, че пръстта ще се обърне с лопата, за да изкопае гроб за мен.

Знаех, че ще се върна. Когато затворят алеята. Когато уродите ги няма. Когато шатрата опустее. Ще се промъкна, за да се взирам в този зловещ участък земя, да положа длани на пода и да се опитам да извлека по-разбираеми предупреждения от парапсихичната енергия, която бе съсредоточена там. Трябваше да се подготвя за приближаващата опасност и не можех да го сторя, докато не разбера в какво точно се състои тя.

Когато излязох от атракциона и се върнах на работното си място, обгърнатото от здрач небе бе добило същия цвят като очите ми.

 

 

Понеже беше предпоследната нощ на ангажимента ни, а също и петък вечер, така че паричковците се помотаха по-дълго и алеята затвори по-късно от предишния ден. Беше станало почти един и половина по времето, когато заключих плюшените мечета при „Якия удар“ и се спуснах на поляната и при фургона на Рия, натоварен с монети, които дрънчаха при всяка моя крачка.

Тънките, перести облачета бяха озарени изотзад от луната, която боядисваше дантелените им ръбове в сребърно. Те превръщаха небето във филигран.

Рия беше отпратила вече другите си касиери и ме чакаше, облечена практически по същия начин като снощи — светлозелени шорти, бяла тениска, без бижута, не й трябваха накити, бе по-лъчезарна в ненатруфената си красота, отколкото щеше да е и под цял куп диамантени огърлици.

Тя беше в неразговорливо настроение, обаждаше се само ако я попитам нещо и дори тогава отговаряше едносрично. Взе парите, прибра ги в един шкаф и ми даде половината от дневната надница, която тикнах в джоба на джинсите си.

Докато Рия се занимаваше с всичко това, аз я наблюдавах настойчиво не просто защото беше очарователна, но и защото не бях забравил снощното видение, току извън фургона й, когато право пред очите ми се бе появила призрачната, оцапана с кръв Рия с цепнатата устна и тихо ме бе помолила да не я оставям да умре. Надявах се, че ясновидството ми отново щеше да се стимулира в присъствието на истинската Рия, че ще ме сполетят нови и по-детайлни видения, тъй че да има как да я предупредя за някаква специфична опасност. Но всичко, което получавах от плътната близост до концесионерката, бяха нова вълна от скритата в нея дълбока тъга — и сексуална възбуда.

Щом ми бе платено, нямах повод да се задържам повече. Пожелах лека нощ и тръгнах към вратата.

— Утре ще е натоварен ден — заяви Рия, преди да съм прекрачил прага.

Обърнах се отново към нея.

— Съботите винаги са такива.

— А утре вечер е нощта на събарянето — ще разглобяваме всичко.

А в неделя щяхме да вдигаме съоръженията в Йонтсдаун, но за това не ми се искаше да мисля.

Рия додаде:

— В съботите има толкова много неща за вършене, че петъчните нощи ми е трудно да заспя.

Подозирах, че и тя също като мен има проблем със спането през повечето нощи и че когато успее да се унесе, често се събужда неотпочинала.

Неловко отвърнах:

— Знам какво имаш предвид.

— Разходките помагат — каза Рия. — Понякога в петък вечер излизам на тъмната алея и обикалям ли, обикалям по променадата, изразходвам излишната енергия, оставям покоят един вид… да се влее в мен. Цари покой, когато жалузите са пуснати, когато паричковците ги няма и светлините са угасени. А става още по-добре… когато си въртим номера на място като това, където парковата площ е в откритата провинция, разхождам се по съседните полета или дори в горите, ако има път през тях или свястна пътека… и ако има луна.

Като изключим сухата лекция как се работи с „Якия удар“, това беше най-дългата реч, която бях чувал Рия да изрича, и бе най-близкото й постижение до опит да установи връзка с мен, но гласът й си остана безличен и делови, както и в работно време. Всъщност беше дори по-хладна от преди, понеже липсваше кипналата възбуда на изпълнителя, зает да си печели хляба. Сега гласът й бе равен, безразличен, сякаш със затварянето на лунапарка я бяха напуснали всички цели и смисъл, и интереси, и нямаше да се върнат до повикването за шоуто на следващия ден. Всъщност гласът на шефката ми бе толкова равен, тъй вял и уморен, че без специалното прозрение на шестото си чувство може би нямаше и да осъзная, че в действителност тя ми подава ръка в нужда от човешки контакт. Знаех, че се опитва да се държи нормално, дори проявява дружелюбие, но това не й се удаваше лесно.

— Тази нощ има луна — казах.

— Да.

— И има нивя наблизо.

— Да.

— И гори също.

Рия сведе поглед към босите си крака.

— Аз самият планирах да се поразходя — добавих.

Без да среща очите ми, тя отиде до фотьойла, пред който бе оставила чифт обувки за тенис. Нахлузи ги и се приближи към мен.

Разходихме се. Обиколихме през временните улици на фургонния град, след това излязохме на откритата морава, където дивата трева изглеждаше черна и сребърна в нощните сенки и лунните лъчи. Беше също и висока до колене и сигурно гъделичкаше голите крака на Рия, но тя не се оплака. Вървяхме мълчаливо известно време, в началото понеже се чувствахме твърде неловко един с друг, за да поведем дружески разговор, а после — понеже разговорът започна да ни се струва маловажен.

На края на моравата завихме на северозапад, следвайки линията на дърветата и зад гърбовете ни се надигна приветлив ветрец. Надвисналите клони на следполунощната гора се издигаха в замъчно великолепие, сякаш не бяха подредени редици от борове, кленове и брези, а плътни черни бариери, които не могат да бъдат пробити, а само прескочени. В крайна сметка на половин миля от лунапарка стигнахме до място, където черен път с една лента разцепваше гората и водеше навътре в нощта и странните земи.

Без да си кажем и дума, завихме по пътя и продължихме да вървим, и изминахме може би поне още двеста ярда, преди най-сетне Рия да се обади:

— Сънуваш ли?

— Понякога — отвърнах.

— Какво сънуваш?

— Таласъми — признах си честно, макар че щях да започна да лъжа, ако тя ме притиснеше за уточнения.

— Кошмари — уточни Рия.

— Да.

— Сънищата ти по принцип ли са кошмари?

— Да.

Макар че на местните пенсилвански планини им липсваха просторите и усещането за праисторическа епоха, които правеха Сискию толкова впечатляващи, тук въпреки всичко цареше почтителна тишина от онзи вид, която можете да намерите само в пустошта — приглушаващ покой, по-почтителен от този в катедрала, което ни окуражаваше да говорим тихо, почти шепнешком, макар наоколо да нямаше кой да ни подслуша.

— Моите също — призна Рия. — Кошмари са. Не просто понякога. Винаги.

— Таласъми ли? — попитах я.

— Не.

Тя не каза нищо повече, а знаех, че ще ми сподели сама, когато реши.

Вървяхме. Гората се сгъстяваше и от двете страни. На лунната светлина черният път бе залят от сива фосфоресценция, която го превръщаше в постеля от пепел, сякаш Божията колесница бе препускала през горите с горящи от божествен пламък колелета, оставяйки тотално опожарена следа след себе си.

След малко Рия каза:

— Гробища.

— Насън ли?

Тя заговори тихо като ветреца:

— Да. Невинаги е едно и също гробище. Понякога е на равно поле, простиращо се от край до край, надгробна плоча до надгробна плоча, всички до една си приличат — гласът й затихна още повече. — А понякога е заснежено гробище на хълм, с лишени от листа дървета, по които има много черни й остри клонки, и с надгробни камъни, терасирани надолу и все по-надолу, най-различни видове, мраморни обелиски и ниски гранитни плочи, статуи, които са били наклонени и износени от толкова много зими… а аз продължавам да вървя към долния край на гробището, към подножието на хълма… към пътя, който води извън него… и съм сигурна, че там долу има път… но просто не мога да го намеря! — говореше не само по-тихо, но и толкова обезчувствено, че по гърба ми пролази студена длан, сякаш гласът й представляваше ледено острие, прилепено до кожата ми. — В началото вървя полека между паметниците, боя се да не се подхлъзна и да не падна в снега, но след като слизам на няколко нива и все още не виждам пътя долу… започвам да вървя по-бързо… и по-бързо… и скоро тичам, препъвам се, падам, ставам, продължавам да тичам, снова между камъните, хвърлям се по склона на хълма… — Пауза. Вдишване. Плитко. Издишване с лека въздишка на ужас, последвана от още няколко думи: — И знаеш ли какво намирам?

Предполагах, че знам. Когато стигнахме върха на нисък хълм и продължихме да вървим, казах:

— Виждаш име на някой от надгробните камъни и то е твое.

Рия потрепери.

— Един от тях е моят. Усещам го във всеки сън. Но никога не го намирам, не. Почти ми се ще да можех. Мисля… че ако го намеря… ако намеря собствения си гроб… тогава ще спра да сънувам за тези неща…

Понеже няма да се събудиш, помислих си. Защото ще умреш наистина. Казват, че именно това се случва, ако не се събудиш, преди да умреш насън. Умри насън — и повече няма да се надигнеш.

Рия продължи:

— Това, което намирам, като сляза по хълма, е… пътят, който търся… само че това вече не е път. Копали са гробове и са вдигали надгробни плочи направо в асфалта, сякаш че са имали толкова много за поставяне, че им е свършило мястото в гробището и се е наложило да ги набодат където им падне. Стотици камъни, по четири един до друг, ред след ред, по целия път по протежение на шосето. Толкова… разбираш ли… пътят вече не е път. Той е станал просто част от гробището. А под мъртвите дървета има още паметници, които продължават да се стелят все по-надолу и по-надолу, докъдето поглед стига. А най-ужасното е, че… някак си знам, че всички тези хора са мъртви… заради…

— Заради какво?

— Заради мен — отвърна Рия нещастно. — Понеже съм ги убила!

— Звучиш така все едно наистина се чувстваш виновна — отбелязах.

— Да.

— Но това е само сън.

— Когато се събудя… той витае… твърде истински. Има по-дълбок смисъл от обикновен сън. Това е… знак, може би.

— Но ти не си убийца!

— Не.

— Тогава какво може да значи?

— Нямам представа — отвърна Рия.

— Това са просто сънища, глупости — настоях.

— Не.

— Тогава ми кажи какъв смисъл има. Кажи ми какво значи!

— Не мога — призна Рия.

Но докато го казваше, усетих притеснителното прозрение, че знае точно какво означава сънят и току-що бе започнала да ме лъже точно както аз бих излъгал, ако ме притискаше за повече подробности относно таласъмите от собствените ми кошмари.

Бяхме вървели по черния път нагоре и след това надолу по полегат хълм, по протежение на дъга от четвърт миля, през туфа дъбове, където имаше по-малко лунна светлина, бяхме извървели като цяло може би една миля. Накрая стигнахме до края на пътя и до брега на малко езеро, обкръжено отвсякъде от гората.

Гъста, мека трева покриваше плавния, полегат склон, който водеше към водата. Езерото изглеждаше като огромна локва машинно масло и щеше да прилича на дупка към нищото, ако луната и сияещите тук-там скрежно бели звезди не се отразяваха в повърхността му, с което слабо осветяваха няколко вълнички и бръчки. Люляната от ветреца трева, също като тази на моравата зад фургонното градче, беше черна, с тънък сребърен ръб по всяко нежно стебълце.

Рия седна на тревата, а аз — до нея.

Тя сякаш отново търсеше тишината.

Угодих й.

Разговорът отново ни се струваше ненужен, докато седяхме под купола на нощта, вслушани в далечните щурци и пляскането на рибите, събиращи насекоми от повърхността на водата. На мен ми стигаше просто да седя до Рия, разделен от нея на, има-няма, една ръка разстояние.

Порази ме контрастът между това място и другите, на които бях прекарал остатъка от този ден. Първо Йонтсдаун, с неговите огнени клади и средновековни сгради, и всепоглъщащото усещане за надвиснала катастрофа, след това лунапаркът с просташката му веселост и гъмжило от паричковци. Чувствах се облекчен от възможността да прекарам малко време на място, където няма и следа от присъствието на човечеството, като изключим довелия ни дотук и останал зад гърбовете ни черен път, който се постарах да изхвърля от ума си. Колкото и да бях дружелюбен по природа, все пак се случваше да се уморя от компанията на други човешки същества толкова, както ме отблъскваха и отвращаваха таласъмите. А понякога, когато виждах мъже и жени да проявяват жестокост едни към други, както например всеки божи ден се държаха паричковците в шатрата на представлението на Джоъл Тък, ми идваше да си кажа, че си заслужаваме таласъмите, че сме трагично увредена раса, неспособна адекватно да оцени чудото на съществуването си и че чрез собствените си отвратителни деяния един спрямо друг сме си докарали и злостното внимание на таласъмите. В крайна сметка почитаните от нас богове в по-голямата си част са предубедени и сурови, и способни на смразяваща жестокост. Кой би могъл да твърди, че няма да насъскат срещу ни напаст от таласъми и да ги нарекат просто наказание за извършените грехове? Тук, в покоя на гората обаче, през мен протече пречистваща енергия и постепенно се почувствах по-добре въпреки проведения разговор за гробища и кошмари.

След известно време обаче осъзнах, че Рия плаче. Не издаваше нито звук, а тялото й се разтърсваше от безмълвни ридания. Открих какво е състоянието й едва когато започнах да получавам парапсихични впечатления за онази ужасна тъга, която отново се трупаше в нея. Погледнах странешком и забелязах блестяща сълза да се спуска по гладката буза на Рия — още едно петно от сребро в лунната светлина.

— Какво има? — попитах.

Тя поклати глава.

— Не искаш ли да говорим?

Тя поклати глава отново.

Осъзнавах остро, че девойката има нужда от утеха и че е дошла при мен най-вече за да я търси, но без да знам как да й я дам, извърнах очи и се загледах в маслената чернота на езерото. Рия направо ми връзваше накъсо жиците на логиката, да му се не види. Беше по-различна от всички хора, които съм познавал, с озадачаващи дълбини и тъмни тайни, и ми се струваше, че не смея да реагирам спрямо нея тъй нормално и първосигнално, както бих отвърнал на всеки друг. Чувствах се като космонавт, който осъществява първи контакт с извънземно от чужд свят, преклонението към пропастта помежду ни го задавя и той се бои да действа, да не би първоначалната комуникация да не бъде правилно разбрана. И аз се озовавах също така неспособен да реагирам, неспособен да действам. Казах си, че е глупаво да мечтая за стопяване на леда помежду ни, че съм идиот, задето си представям, че изобщо е възможна близка връзка с Рия, че определено си надскачам възможностите, че тези води са твърде тъмни и странни и че никога няма да я разбера и…

… и след това тя ме целуна.

Рия притисна меките си устни към моите и устата и се отвори за мен, а аз отвърнах на целувката й със страст, каквато не бях изпитвал досега, езиците ни се търсеха и се сплитаха, докато вече не можех да различа нейния от моя. Зарових и двете си ръце в разкошната й коса — махагоново русата на дневна светлина смес сега изглеждаше сребърна — и я оставих да се стича между пръстите ми. Имах чувството, че държа изпредени лунни лъчи, превърнати в прохладна копринена нишка. Плъзнах ръце по-надолу, по протежение на шията на Рия, прихванах я през раменете, когато целувката ни се задълбочи, и накрая стиснах в шепи облите й гърди.

Рия цялата трепереше още от момента, в който се наведе към мен и ме целуна. Усещах, че това не са тръпки на еротично предвкусване, а свидетелство за несигурност, несръчност, срамежливост и страх от отхвърляне, които не бяха много по-различни от изпитваното от мен. Сега внезапно я разтърси по-силна тръпка. Тя се отдръпна от мен и каза:

— О, по дяволите!

— Какво? — попитах, останал без дъх.

— Защо не може…

— Какво…

— … двама души…

— Какво?

Сега вече по лицето й рукнаха сълзи. Гласът й потрепери:

— … просто да се пресегнат един към друг…

— Ти посегна, аз също…

— … и да изблъскат тази преграда…

— Няма преграда. Не и сега!

Усещах онази тъга в Рия, кладенец от самота, твърде дълбок да бъде източен — сивота, отцепване, и се боях, че ще я погълне в най-лошия възможен момент, ще ни наложи именно това същото дистанциране, от което тя обявяваше, че се бои.

Рия каза:

— Там си е… винаги… винаги е толкова трудно да осъществиш истинска връзка… истинска…

— Лесно е — възразих.

— Не.

— Минали сме повече от половината път.

— … яма е, водовъртеж…

— Млъкни! — казах с цялата нежност и любов, която някога съм влагал в една дума, и отново прегърнах Рия, и отново я целунах.

Целувахме се и се милвахме с прогресивно нарастваща страст, но с намерението да вкусим докрай това първо взаимно изучаване. Макар че сигурно бяхме седели на тревата не повече от пет или десет минути, имахме чувството, че са минали цели дни. Когато девойката отново се отдръпна от мен, понечих да възразя. Но тя каза:

— Шшт! — по такъв начин, че осъзнах, че трябва да мълча.

Рия се изправи на крака и без онези разочароващи туткания с копчета-закопчалки-ципове, които понякога могат да вкочанят страстта, дрехите й се плъзнаха по тялото й и тя застана вълнуващо разкрита.

Дори нощем в тази тъмна гора красивата лунапарковка изглеждаше сякаш е дъщеря на слънцето, защото лунната светлина не беше нищо друго освен отражение на слънчевия блясък, а сега сякаш всеки един лъч от това смекчено сияние намираше пътя си към нея. Ласките на луната правеха кожата на Рия прозрачна и подчертаваха изумително чувствените й криви и равнини, конвексити и конкавити по безгрешното й тяло. Ерос в течна обвивка от черно и сребърно: сребристи като скреж твърди полукълба на дупето, идеално разцепени от мрака; подобен на скреж слой, прилепнал към съблазнителната мускулатура на едното бедро; няколко къдрави, блестящи срамни косъмчета, докоснати от искрица сребро; плоскостта на корема й, извиваща се от перления допир на лунната светлина към гладък малък джоб от мрак, след това изпъкваща отново в бледото сияние, преди да достигне до тъмнината под тежките гърди; и — о, да! — гърдите на Рия, с щръкнали нагоре ареоли, сърцераздирателно очертани, набъбналите зърна — боядисани наполовина в сребро и наполовина в черно. Млечни, снежни и платинови лъчи се лееха върху — и сякаш избликваха изотвътре от — елегантните й, гладки рамене, очертаваха деликатната линия на гърлото й и близваха крехките ръбчета и гънки по едното й подобно на мидена черупка ушенце.

Рия се спусна като някакво неземно божество, слизащо от величествени небеса, и с бавна грация полегна на гъстата, мека трева.

Съблякох се.

Любих я с ръце, с устни, с език и преди дори да обмисля дали да проникна в нея, два пъти я бях довел до оргазъм. Не бях велик любовник — далеч съм от тази мисъл, сексуалният ми опит беше ограничен до две жени в други лунапаркове, през които бях минал. Но чрез шестото си чувство сякаш винаги знаех какво се изисква от мен и какво би донесло удоволствие на Рия.

А после, докато тя лежеше отпусната на постелята си от черна трева, разделих гладките й бедра и се наместих между тях. В първоначалния си миг проникването беше обикновена и незабележителна с нищо анатомична механика, но когато се раздвижихме, преживяването престана да е обикновено, да бъде незабележително и от механика премина в мистицизъм, а ние станахме не просто любовници, а цялостен организъм, инстинктивно и несъзнателно преследващ някакъв полусъзрян, загадъчен, но отчаяно копнян апотеоз и на духа, и на тялото. Готовността, с която реагираше на действията ми Рия, ми се струваше също тъй екстрасензорна, както и моята спрямо нейните движения. Нито веднъж, докато се притискаше към мен, девойката не помръдна в различна от общата ни посока, не промърмори погрешната дума и по никакъв начин не наруши дълбоко удовлетворителния и изумително комплексен ритъм на нашата страст, съвършено напасвахме всяко наше движение и контрадвижение, всеки натиск и отдръпване, всяка разтърсваща пауза, всяко пулсиране и докосване, докато не постигнахме и после не надминахме съвършената хармония. Светът избледня. Ние бяхме едно цяло; бяхме всьо и вся; бяхме единство.

В това върховно и почти свещено състояние еякулацията изглеждаше като отвратително деяние, не естествен завършек на нашия акт, а груба намеса на примитивната биология. Но беше неизбежна. И не просто неизбежна, а и предстояща съвсем наскоро. Бях прекарал в Рия може би четири или пет минути, когато усетих напрежението да се натрупва и с известно притеснение осъзнах, че не бих могъл да се спра. Започнах да се изтеглям от нея, но тя ме притисна по-плътно към себе си, оплете ме със стройните си крака и ръце и слабините й се стегнаха около мен, а аз успях да изпъшкам за надвисналата опасност от забременяване, но Рия промълви:

— Няма проблем, Слим, всичко е наред, не мога да имам деца и бездруго, никакви деца, всичко е наред, просто свърши в мен, скъпи, моля те, свърши в мен, изпълни ме! — и с тези последни думи я разтърси нов оргазъм, тя изви тяло срещу мен, притисна гърдите си към мен, тръпките я разтърсиха и внезапно се оказах развързан и освободен, и дълги, течни панделки сперма изтекоха от мен и се разгънаха в нея.

Дълго време си възстановявахме усещането за света около нас и още повече време ни отне да се разделим. Но накрая лежахме един до друг, положили гърбове на тревата, втренчени в нощното небе и се държахме за ръце. Бяхме тихи, понеже за момента всичко, което имаше нужда да бъде казано, вече бе изречено, без да прибягваме до нуждата от думи.

Минаха сигурно пет дълги, топли минути, преди Рия да се обади:

— Кой си ти, Слим Маккензи?

— Просто човек.

— Напротив, ти си специален.

— Шегуваш ли се? Специален? Та аз не мога да се владея. Изгърмях като фойерверк. Леле! Обещавам ти повече контрол следващия път. Не съм велик любовник, не съм Казанова, това е сигурно, но все пак обикновено съм по-издръжлив от…

— Недей — каза Рия тихо. — Не принизявай преживяването ни по такъв начин. Не се преструвай, че това не беше най-естественото, най-възбуждащото… най-найското нещо, което някога ти се е случвало. Понеже беше. Беше!

— Но аз…

— Достатъчно дълго продължи. Просто достатъчно. Сега мълчи!

Затихнах.

Филигранът на облаците се бе разсеял. Небето бе кристално бистро. Луната се превърна в кристален лампион.

Изумителният ден на контрасти бе съдържал най-отвратителната грозота и ужас, но бе изпълнен също и с красота, която бе почти мъчителна по наситеността си. Злите таласъми от Йонтсдаун. И за да ги компенсира: Рия Рейнс. Сивата мрачнота на онзи нещастен град. За уравновесяване: това великолепно платно от луна и звезди, под които сега лежах заситен. Виденията за огън и смърт в основното училище. А на другата везна: споменът за целунатото от луната тяло на Рия, спускащо се на тревата като обещание за щастие. Без нея това щеше да е ден на невъобразима мъка и необлекчено отчаяние. Тук, на брега на това тъмно езеро, Рия ми се стори, поне за момента, въплъщение на всичко, което се бе наредило както трябва в плановете на божествения архитект за вселената, и ако можех да открия Бог там и сега, настоятелно щях да Го задърпам за ръба на робата и да Го ритам в глезените, и въобще да му досаждам невъобразимо, докато не се съгласи, че трябва да преправи онези огромни части от творението Си, които е прецакал при първия опит и по време на тази реконструкция да използва Рия Рейнс като венец на възможното, което би постигнал, ако вложи целия Си стремеж и умение в проекта.

Джоъл Тък бъркаше. Не се бях увлякъл по Рия.

Бях влюбен до уши.

Бог да ми помага, бях влюбен в нея! И макар че тогава не го знаех, бързо приближаваше мигът, в който заради любовта си щях отчаяно да се нуждая от Господ просто за да оживея.

След малко Рия ми пусна ръката и седна, присви колене нагоре, обви с длани свитите си крака и се втренчи в лишеното от светлина езеро, в което самотна рибка изпляска веднъж и след това отплува в тишина. Седнах до нея и все пак продължавахме да не изпитваме нуждата да сме по-разговорливи от плуващите риби.

Разнесе се ново далечно плискане.

Прошумоляване на люлените от вятъра тръстики на ръба на водата.

Песен на щурец.

Протяжните сватбени крясъци на самотни жабоци.

След време осъзнах, че Рия отново плаче.

Докоснах лицето й с длан, навлажних връхчето на пръста си в сълза.

— Какво има? — попитах.

Рия не отговори.

— Кажи ми! — настоях.

— Недей — помоли ме тя.

— Какво да не правя?

— Не говори.

Замълчах.

Тя също мълчеше.

По някое време и жабите млъкнаха.

Когато най-накрая заговори, Рия каза:

— Водата ми се струва чудесна!

— Просто изглежда мокра.

— Предизвикателна.

— Сигурно вътре е пълно с водорасли, а на дъното има тиня.

— Понякога — каза Рия — в Гибтаун, Флорида, през зимния сезон отивам на плажа и се разхождам продължително, а понякога си мисля колко хубаво би било да отплувам в морето, все по-навътре и по-навътре, просто да си плувам и никога да не се върна!

В нея се таеше шокираща духовна и емоционална умора, притеснителна меланхолия. Зачудих се дали има нещо общо с неспособността й да има деца. Но самото безплодие ми се струваше недостатъчна причина за подобно черно настроение. В този миг гласът й бе глас на жена със сърце, проядено от горчива мъка с такава чистота и киселинни свойства, че дори не можех да си представя от какъв източник може да идва.

Не разбирах как е възможно Рия тъй бързо да пропадне от екстаз до самосъжаление. Само преди няколко минути ми бе казала, че нашето любене е било най-найското. Сега почти с удоволствие се спускаше обратно в отчаянието, в пълна безнадеждност, в задушаващо, лишено от слънце лично усамотение, което ме плашеше до смърт.

Рия каза:

— Няма ли да е приятно да плуваш докъдето ти стигнат силите и когато капнеш, да продължиш още малко, докато ръцете ти натежат като олово и краката ти като бетонни блокчета и…

— Не! — отрязах остро, стиснах лицето й в двете си длани, извърнах главата й и я насилих да ме погледне. — Не, не би било приятно. Хич даже няма да е приятно! Какви ги говориш? Какво ти става? Защо се държиш така?

Нито на устните й, нито в очите й прочетох отговор — само мъка в погледа, непроницаема дори за шестото ми чувство, самота, която изглеждаше абсолютно непробиваема за всякакви опити, които бих могъл да се надявам да осъществя срещу нея. Изправен срещу тази стена, със свити от страх вътрешности и със сърце кухо и мъртво, усетих как сълзи бликват в собствените ми очи.

Отчаян, придърпах Рия на тревата, целунах я, милвах я и отново започнах да я любя. В началото тя се колебаеше, но след това започна да реагира и скоро станахме едно цяло, този път при все разговорите за самоубийство и при все факта, че тя не ме допускаше да разбера причината за отчаянието й, бяхме дори по-добре заедно, отколкото предишния път. Ако страстта бе единственото спасително въже, което можех да хвърля на Рия, ако това бе единственото нещо, с което можех да я извлека от духовните плаващи пясъци, които я всмукваха, тогава бе най-малкото успокоително да знам, че моята страст за нея е животоспасяваща връв с безконечна дължина.

Изтощени, полежахме малко в обятията си и този път взаимното ни мълчание не дегенерира в погребална мрачнота. След време се облякохме и тръгнахме по обградения от гора път към лунапарка.

Бях възхитен от началото, което положихме тази нощ, и бях изпълнен с надежда за бъдещето, каквато не бях познавал от деня, когато за първи път видях таласъм. Щеше ми се да крещя, да отметна глава, да се смея срещу луната, но не направих нищо подобно, понеже с всяка стъпка на завръщането ни от пустошта също така ме обземаше и страх, боях се, че Рия отново ще се отклони от щастието към отчаянието и че този път няма да успея да я върна отново към светлината. А и се боях също така от натрапчивите видения на кървавото й лице и онова, което намекваше призракът. Не беше лесно да удържиш под капак подобен налудничав кипеж на противоречащи си емоции и ставаше още по-трудно, ако си седемнайсетгодишно момче далеч от дома, отрязано от семейството си и в ужасна нужда от малко топлина, цел и стабилност. За щастие, Рия остана в добро настроение през целия път до вратата на луксозния си фургон, като ми спести обезкуражаващото наблюдение на поредно спускане в онези меланхолични дълбини и ми остави някаква малка доза самоувереност, че евентуално бих могъл да я отклоня от обмислянето на онова самоубийствено плуване в суровата прегръдка на бурното море около Флорида.

Що се отнася до видението… е, налагаше се да намеря начин да я опазя от опасността, която предстоеше. За разлика от миналото бъдещето можеше да бъде променено.

При вратата се целунахме.

Рия каза:

— Все още те усещам вътре в себе си, твоето семе все още е толкова горещо там вътре, че пари. Ще го взема с мен в леглото, ще се свия на кълбо около топлината на семето ти и то ще ми е като сигнален огън в нощта, да държи надалеч лошите сънища. Тази нощ няма да има гробища, Слим. Не и тази нощ!

След това се прибра и затвори вратата зад гърба си.

 

 

Свикнал съм с безсънието благодарение на таласъмите, които в будно състояние ме изпълваха с параноидно напрежение и обезпокояваха съня ми с кошмари. Години наред бях живял с малко сън, няколко часа през повечето нощи и понякога съвсем никакъв, и постепенно метаболизмът ми бе привикнал към факта, че моята оръфана съновна завивка никога няма да бъде закърпена както трябва. Тази нощ отново лежах ококорен, макар че вече бе четири сутринта, само че поне този път причината за безсънието ми беше неутешима радост, а не студен ужас.

Отидох да се разходя по алеята.

Следвах трасето, погълнат от мисли за Рия. Такъв поток нейни живописни образи изпълваха съзнанието ми, че не бих повярвал, че има място и за мисли от друг вид. Но след малко осъзнах, че съм спрял да се движа, юмруците ми са свити покрай хълбоците, а по тялото ми лази тръпка, както и че съм застанал пред Шоквил на Джоъл Тък и че съм там с определена цел. Взирах се в опънатите по протежение на шатрата банери на Снап Уайът. Портретите на уродите изглеждаха много по-притеснителни сега, под слабеещите лунни лъчи, които просто ги очертаваха, отколкото бяха в безкомпромисната светлина на деня, защото човешкото въображение има способността да си измисля по-ужасни извращения дори от онези, които можеше да причини Господ. Докато съзнанието ми е било съсредоточено върху Рия, подсъзнанието ми ме бе довлякло тук, за да проучим онова парче пръст в дванадесетия бокс, от което бях получил силни психични впечатления за смърт.

Вероятно собствената ми смърт.

Не исках да влизам вътре.

Исках да се отдалеча оттам.

Докато се взирах в спретнато привързаните крила на входа на шатрата, желанието да се махна оттам се превърна в нужда да побягна.

Но вътре се криеше ключът към бъдещето ми. Трябваше да знам какъв точно парапсихичен магнит ме привлече тук вчера следобед. За да извлека максимума от шанса си за оцеляване, трябваше да узная какви смъртоносни енергии се излъчват от пръстения под пред платформата на Джоъл Тък и защо бях усетил как точно това парче земя става мой собствен гроб.

Казах си, че освен страха в тази шатра няма друго. Уродите не бяха тук, а по фургоните си и спяха сладко. Дори ако все още си бяха в шатрата, никой от тях не би ме наранил. А и самата шатра не беше принципно опасна или зла, просто голяма брезентова структура, страховито обладана (ако изобщо беше) просто от глупостта и безумието на десетки хиляди паричковци.

Въпреки това ме беше страх.

Уплашен отидох при добре закрепените брезентови платна, които прикриваха входа.

Треперейки, развързах едното въже.

Тресейки се, влязох вътре.