Дийн Кунц
Отвъдни очи (5)

Пета глава
Уродите

Три часа сън, няколко минути за миене и още няколко да навия спалния си чувал и да надяна раницата — и по времето, когато отворих вратата на съблекалнята и излязох навън, вече бе станало девет и половина. Денят се очертаваше горещ и безоблачен. Въздухът не беше толкова влажен, колкото снощи. Освежителен ветрец ме накара да се чувствам отпочинал и чист и разсея съмненията към по-далечните краища на ума ми горе-долу по същия начин, по който събираше боклука и старите листа, натъпкваше ги в ъглите, образувани от постройките на лунапарка и храсталаците, и не че точно изхвърляше боклука, но поне го махаше изпод краката на хората. Доволен бях, че съм жив.

Върнах се на трасето и останах изненадан от това, което видях. Преди да го напусна снощи, последното ми впечатление от лунапарка беше за надвиснала опасност, мрачноватост и потиснатост, но на дневна светлина ми се стори безопасен, дори весел. Стотиците знаменца, до едно обезцветени в избелените от луната нощни часове, сега грееха пурпурни като коледни вратовръзки, жълти като маргаритки, изумруденозелени, бели, електриковосини и портокаловооранжеви; шаваха-потрепваха-шумоляха на вятъра. Увеселителните атракциони блестяха и сияеха толкова ярко под силното августовско слънце, че дори и отдалеч изглеждаха не само по-нови и по-изискани отпреди, но и сякаш бяха покрити със сребро и чисто злато, като сътворени от елфи машини в приказка.

В девет и половина вратите на лунапарка още не бяха отворени за посетители. Само няколко лунапарковци се разхождаха по алеята.

На централния „площад“ двама души събираха боклука със заострени прътове и го пъхаха в големи торби, окачени на раменете им. Разменихме си „’Драсти!“ и „’Рутру“.

На глашатайската платформа на къщата на смеха, на пет фута от земята, с ръце на бедрата стоеше набит господин с тъмна коса и приличен на дръжка мустак и се взираше нагоре към гигантското клоунско лице, което представляваше цялата предна стена на атракциона. Сигурно ме беше зърнал с ъгълчето на окото си, защото се обърна, сведе поглед и ме попита за мнението ми дали носът на клоуна следва да се боядиса. Отвърнах:

— На мен ми изглежда добре. Като че ли е бил боядисван миналата седмица. Хубаво яркочервено.

Дръжкомустакатият отвърна:

— Таман миналата седмица е боядисван. Преди беше жълт, четиринайсет години все жълт, а след това миналия месец взех, та се зажених за първи път, и съпругата ми, Джизел, рече, че носът на клоуна трябва да е червен, и нали милея за Джизел, мътните го взели, реших да го боядисам, така и сторих, обаче сега Господ да ме тръшне, ама ми се струва, че беше грешка, понеже, когат беше жълт, туй говореше за нос с характер, сещаш се, а сега е като всеки един клоунски нос, дето човек среща в прокълнатия си от Господа живот, и каква полза от тая работа?

Лунапарковецът явно не търсеше отговор, защото скочи от платформата и мърморейки, закрачи към страничната стена на къщата на смеха и изчезна от поглед.

Вървях по алеята, докато стигнах до „Камшика“, където малък жилав мъжага ремонтираше един генератор. Косата му беше с такъв оттенък на оранжевото, дето не е нито махагон, нито рижо и въпреки това всички му викат „червено“, тъй де, и луничките му бяха толкова многобройни и наситени, че изглеждаха фалшиви — все едно са били внимателно нанесени на бузите и на носа му. Казах му, че съм Слим Маккензи, а той не ме осветли кой е. Долових онова кланово, потайно настроение, присъщо за дългогодишните лунапарковци, тъй че побъбрих известно време за шатрички и парцалки, където съм работил в Средния запад, през цялото Охайо, а той продължаваше да се занимава с генератора и не обелваше и дума. Накрая сигурно съм успял да го убедя, че съм редовен, понеже обърса омазнените си длани с парцал, каза ми, че се наричал Руди Мортън, но всички му викали Ред, кимна ми и запита:

— Работа ли си търсиш?

Признах, че е така, и той додаде:

— Желето Джордан върти наемниците. Той е нашият уредник, а също и дясната ръка на Артуро Сомбра. Вероятно ще го намериш във фургона, където е разположен щабът…

Обясни ми къде е, близо до предната част на трасето, а аз му благодарих и знаех, че ще ме гледа известно време, докато се отдалечавам, макар че нито веднъж не се обърнах назад.

Минах напряко през обляния в слънце парцел, вместо да обикалям по цялата алея, и следващият лунапарковец, когото срещнах, се оказа едър мъж, който вървеше към мен със сведена глава, ръце в джобовете, отпуснати рамене и като цяло имаше твърде мрачен вид за златен ден като този. Сигурно беше шест фута и четири инча, с масивни рамене и обемисти бицепси, двеста и седемдесет паунда мускули, поразително телосложение дори когато се прегърбваше. Главата му бе отпусната толкова ниско между херкулесовските рамене, че не виждах лицето му и знаех, че той пък не вижда мен. Вървеше между накамареното оборудване, стъпваше по кабелите, пореше през купчините боклуци, потънал в мислите си. Боях се, че ще го стресна, тъй че преди да го връхлетя, подвикнах:

— Чудесно утро, нали?

Мъжът срещу мен направи още две крачки, сякаш му трябваше толкова много време да осъзнае, че поздравът ми е насочен към него. Намирахме се само на осем фута един от друг, когато той погледна към мен, разкривайки лице, от което ми се смръзна костният мозък.

„Таласъм!“ — помислих си.

Почти посегнах към ножа в ботуша ми.

„О, Исусе, само не друг таласъм!“

— Каза ли нещо? — попита ме мъжът.

Когато вълната на шока премина през мен, видях, че всъщност в крайна сметка не е таласъм — или поне не е таласъм като другите. Имаше кошмарна физиономия, но в нея не се виждаха свински или кучешки черти. Нямаше месеста зурла, нито криви зъби, нито трепкащ змийски език. Беше човек, но урод — с толкова деформиран череп, че можеше да служи за доказателство, че и Господ го сполитат странни и зловещи настроения. Всъщност…

Представи си, че си божественият скулптор, който работи посредством плът-кръв-кост, но е с лош махмурлук и отвратително чувство за хумор. Ето те, започваш да ваеш масивна брутална челюст, която не се стеснява с приближаването си към ушите на творението ти (както се случва с линията на челюстта при обикновените лица), а я прекъсва внезапно с грозни възлести буци от кост, които приличат на вратните болтове, притежавани от филмовата версия на чудовището на Франкенщайн. След това точно над тези грозни възли, придаваш на безпомощното си създание чифт уши, подобни на наръчи смачкани зелеви листа. Уста, вдъхновена от кофата на парна лопата. Хвърляш вътре прекомерно голям брой едри квадратни зъби, набиваш ги един върху друг и ги припокриваш на няколко места, и всичкото това боядисваш в оттенък на жълтото толкова отвратителен, че творението ти да умре от срам, ако зине в изискана компания. Струва ти се, че си натворил достатъчно жестокост, колкото да изпуснеш парата на божествения гняв, който те е обладал, нали? Грешиш. Прихванал те е наистина космически по размерите си бяс — така божествено си се разпенил, че може да разтърсиш вселената от единия край до другия, тъй че майсториш също и чело, достатъчно дебело да служи за рицарска броня, натискаш го, докато не увисне над очите и не превърне очните дъна отдолу в пещери. После, в треската на злотворно сътворение, издялваш дупка на това чело над дясното око, но по-близо до слепоочието, отколкото до очната ябълка отдолу и пъхаш там трето око без ирис или зеница, просто овал от еднородна препечено кафява тъкан. След като го сториш, остават ти две финални щрихи, които без съмнение са белег на злонамерен гений: намърдваш в средата на тази отвратителна гадория благороден и идеално изваян нос, за да подиграваш творението си с представи за това, което би могло да бъде; а в двете долни очни орбити вграждаш чифт ясни, кафяви, топли, интелигентни, прелестни, нормални очи, изключително изразителни, тъй че всеки, който ги види, да бъде принуден да отклони поглед или да се разплаче неовладяемо от жалост към чувствителната душа, попаднала в капана на това туловище.

Все още ли следите мисълта ми? Вероятно вече не ви се ще да играете на Господ. Какво се вселява в Него понякога? Не се ли питате? Ако творение като това може да е резултат просто на лошото Му настроение или каприз, само си представете в какво ли състояние трябва да изпада Той, когато е наистина разстроен, като например когато е сътворил Ада и е прогонил бунтовните ангели в него.

Тази Божия подигравка заговори отново, а гласът му бе мек и мил:

— Съжалявам. Каза ли нещо? Бях се унесъл.

— Ъъъ… ами… казах… че утрото е хубаво.

— Да. Сигурно е. Нов си, нали?

— Ъъъ… аз съм Карл… Слим.

— Карл Слим?

— Не… ъъъ… Слим Маккензи — обясних, отметнал назад глава, и да се взирам в събеседника си.

— Джоъл Тък — отвърна той.

Не можех да свикна с богатия тембър и мекия тон на гласа му. От вида му очаквах хъхрене като натрошено стъкло, пълен със студена враждебност пукот на стържещи камъни.

Джоъл ми подаде ръка. Ръкувахме се. Беше досущ като дланта на всеки друг, само дето беше по-голяма.

— Притежавам „Десет на едно място“ — обясни той.

— Аха! — промърморих, опитвайки се да не поглеждам в сляпото оранжево око, но въпреки това зяпах право в него.

„Десет на едно място“ е допълнително представление, обикновено с участието на изроди, с поне десет атракции — или изроди — под покрива на една шатра.

— Не просто собственик — допълни Джоъл Тък. — Аз съм и главната забележителност!

— Без съмнение — отвърнах.

Той избухна в смях, а аз се изчервих от смущение, но новият ми познат не ми позволи да заекна през извинението си. Поклати деформираната си глава и положи едната си масивна длан на рамото ми, и с усмивка ме увери, че не съм го обидил с нищо.

— Всъщност — каза ми, изненадващо развеселен — е доста освежаващо да срещнеш лунапарковец за първи път и той да ти покаже изненадата си. Нали знаеш, повечето паричковци, които плащат да влязат в „Десет на едно място“, само сочат и ахкат, и говорят за мен право пред собственото ми лице. Много малко от тях имат ума или благородството да излязат от шатрата ми като по-добри хора, с благодарност за собствения си добър късмет. Те са тълпа гнусни, тесногръди… е, знаеш ги какви са паричковците. Но лунапарковците… понякога по свой собствен начин могат да бъдат също толкова лоши!

Кимнах, сякаш знаех за какво ми говори Джоъл. Бях успял да отклоня поглед от третото му око, но сега пък явно не съумявах да се откъсна от подобната му на парна лопата уста. Тя зейваше и се затваряше, а възлестите му челюсти скърцаха и се издуваха, и ми напомниха за „Дисниленд“. Година преди баща ми да умре, той ни заведе до Калифорния, в „Дисниленд“, който тогава беше нов, но дори в онези дни имаха така наречените аудио-аниматронни роботи, с лица и движения, имитиращи тези на живи хора — и убедителни във всички детайли, с изключение на устите им, които зяпваха и се хлопваха без следа от сложните и многопластови движения на истинските усти. Джоъл Тък приличаше на зловещ аудио-аниматронен робот, построен от онези типове в „Дисниленд“ като майтап, с цел хубавичко да стресне чичо Уолт.

Бог да ме накаже заради тесногръдието ми, но очаквах тази гротеска на човек да е също толкова гротескна и в мислите и словата си.

Вместо това той отвърна:

— Лунапарковците вечно и щателно до болка следват традицията си за толерантност и братско отношение! Понякога дипломатичността им е дразнеща. Но ти! Ах, виж, ти улучи точно правилната комбинация. Не си зловещо любопитен или изпълнен с нагло превъзходство, или пък преизпълнен с размити декларации за фалшива жалост като паричковците. Не си и безконечно дипломатичен, не си придаваш заучено безразличие като повечето лунапарковци. Разбираемо е да си шокиран, но не се срамуваш от инстинктивната си реакция — момче, което знае как да се държи, но все пак притежава здравословна доза любопитство и е откровено — това си ти, Слим Маккензи, и много се радвам да се запознаем!

— И аз също!

Щедростта на Джоъл при анализа на реакциите и мотивацията ми ме накара да се изчервя дори още повече, но той се престори, че не е забелязал. Каза:

— Е, аз трябва да вървя. Има обявено представление за единайсет, тъй че трябва да подготвя за откриването шатрата на „Десет на едно място“. Освен това, когато на алеята има паричковци, не излизам оттам, без да си закрия лицето. Не би било редно пред тази физиономия да се изправя насила някой, който не иска да я види. Освен това хич не обичам да изнасям безплатно представление на копеленцата!

— Ще се видим по-късно тогава — казах, погледът ми се зарея отново в третото му око, което примигна веднъж, почти все едно ми смигаше.

Той пристъпи две крачки, а обувките му размер четиринайсети вдигаха малки облачета бял прах от изпечената по августовски пръст. След това се обърна отново към мен, поколеба се и най-накрая каза:

— Какво търсиш от лунапарка, Слим Маккензи?

— Какво… имаш предвид… от този лунапарк в частност ли?

— От живота като цяло.

— Ами… място за спане.

Челюстта на Джоъл се изду и се раздвижи.

— Това ще го намериш.

— Три редовни хранения дневно.

— И това също.

— Пари за харчене.

— Даже по-добре ще се справиш. Ти си млад, умен и пъргав. Това го виждам. Ще се справиш добре. Какво друго?

— Имаш предвид… какво друго искам ли?

— Да. Какво друго?

Въздъхнах.

— Анонимност.

— Ах! — изражението на събеседника ми би могло да бъде както заговорническа усмивка, така и гримаса; невинаги е лесно да се каже какво иска да предаде това изкривено лице. Устата му леко се открехна, зъбите му приличаха на пожълтели и износени колци на древна ограда, докато ме преценяваше заедно със словата ми, сякаш можеше да ме разпитва още или да ми предложи съвет, но беше твърде добър лунапарковец, за да нахалства. Просто повтори отново:

— Ах!

— Убежище — обясних, почти копнеех Джоъл наистина да изнахалства, внезапно поразен от налудната нужда да му се доверя и да му споделя всичко за таласъмите и чичо Дентън. Месеци наред, откакто за първи път убих един от тях, за да оцелея, бях разчитал на непоклатима целеустременост и духовна сила и през това време и през всичките ми пътувания не бях срещнал никого, който да е бил закален в толкова горещ огън като този, който закаляваше мен. Тук обаче, у Джоъл Тък, усетих, че съм намерил човек, чиито страдания, гняв и самота са били далеч по-големи от моите и ги е понасял много по-дълго, той беше личност, способна да приеме неприемливото с необичайна сила и благородство. Пред мен се намираше човек, който лесно ще разбере какво е да живееш в постоянен кошмар без нито миг отдих. При все чудовищното му лице новият ми познат имаше бащинско излъчване и аз изпитах изумителна нужда да се опра ма него и да оставя сълзите си най-сетне да потекат, най-сетне! — и да му разкажа за демоничните твари, които невидими се скитаха по земята. Но самоконтролът ми беше моето най-ценно притежание и подозрителността беше собственост, доказала се особено ценна за оцеляването, тъй че не можех с лекота да обърна гръб на притеснителните сигнали, че Джоъл е нещо повече от това, което ми се струва — че е, по някакъв смътен начин, вероятно дори опасен.

Разтърси ме притеснена тръпка, но не знаех дали трябва да се боя от него или от нещо, което ще му се случи.

Мигът на близост прекъсна като крехка нишка — внезапно, но без особена драма.

— Ще се видим — рече Джоъл.

— Аха — отвърнах, с уста толкова пресъхнала и гърло тъй свито, че не бих могъл и да кажа нищо повече.

Уродът се извърна и се отдалечи.

Следях го, докато изчезна от поглед — също както и механикът, Ред Мортън, ме бе следил, докато се отдалечавах от „Камшика“.

Отново се зачудих дали да не напусна лунапарка и да потърся място, където знаменията и знаците бяха по-малко обезпокоителни. Но бях огребал и последните си пенита, а и бях уморен да се скитам самотен, и имах нужда да принадлежа към нещо — и бях достатъчно добър ясновидец да знам, че не можеш да избягаш от съдбата, без значение колко много ти се ще да го сториш.

Освен това лунапаркът на „Сомбра Брадърс“ очевидно беше добро и гостоприемно място, където може да се настани един изрод. Каквито бяхме ние двамата с Джоъл Тък.

Изроди.