Дийн Кунц
Отвъдни очи (15)

Петнадесета глава
Смърт

Вторник следобед и ранна вечер бяха като кълбо от блестяща вълна, което се развива без нито един възел: приятно топло, но не сваряващо горещо; с ниска влажност, лек ветрец, който да те охлади, но така и не се усили достатъчно да причини проблеми с шатрите, с хиляди паричковци, готови да се разделят с парите си и без никакви таласъми.

Но с падането на нощта нещата се промениха.

Първо започнах да забелязвам таласъми по алеята. Не бяха много, само половин дузина, но видът им под маскировката беше по-неприятен от обичайното. Муцуните им сякаш се тресяха по-отвратително, а подобните им на жарава очи сияеха по-ярко от всякога, с трескава омраза, която надминаваше по сила злобата, с която обикновено ни съзерцаваха. Долових, че бяха отминали точката на кипене и се бяха заели със задача за разруха, която щеше да изпусне част от парата, която се трупаше в тях.

След това вниманието ми бе привлечено към виенското колело, което започна да преминава през промени, видими само за моите очи и ничии други. Първоначално огромната машина започна да надвисва дори по-голяма, отколкото беше, да се надига полека като някаква жива твар, която досега е била приклекнала, за да създаде фалшиво впечатление за размера си. Пред очите ми нарастваше и се надуваше, докато стана не само доминиращ над лунапарка предмет (какъвто и бездруго си беше), а наистина чудовищен механизъм, грамаданска конструкция, която щеше да смаже всички на алеята, ако паднеше. Към десет вечерта стотиците лампички, които очертаваха колелото, сякаш започнаха да губят мощност, ставаха все по-слаби с всяка минута, докато към единайсет гигантският атракцион не потъна в пълен мрак. Осъзнавах и се виждаше ясно, че лампите продължават да сияят като преди — стигаше ми да погледна към колелото с ъгълчето на окото си, надзъртайки странешком, и можех да потвърдя, че продължава да лее светлина, — но когато се обърнех с лице към него, виждах само заплашително огромното, страховито тъмно чудовище, което се въртеше зловещо на фона на черното небе, сякаш беше една от мелниците на небесата — онази, която неуморно мели брашното на страданието и злото нещастие.

Знаех какво означава това видение. Катастрофата с виенското колело нямаше да се случи тази нощ; основите на тази трагедия обаче щяха да бъдат положени скоро, в мъртвите часове след затварянето на лунапарка. Половин дузината таласъми, които бях видял, представляваха боен отряд, който щеше да остане на алеята след затварянето. Усещах го, чувствах го, знаех го. Когато лунапарковците отидеха да си легнат, демоните щяха да изпълзят от отделните си скривалища, да се обединят и да саботират атракциона, както бяха възнамерявали да сторят в неделя вечерта, когато са били прекъснати от Желето Джордан. А след това, утре, смъртта щеше да навести мнозина невинни посетители, предвкусващи насладата да се повозят на голямото колело.

Към полунощ мамутоподобното виенско колело, гледано през отвъдните ми очи, бе останало не само без осветление, но и беше като грамадна мълчалива машина, която създаваше и разпръскваше по-плътен мрак от недрата си. До голяма степен повтаряше същия студен и обезпокоителен образ, който бях видял в първата нощ след пристигането си на терена на „Сомбра Брадърс“ миналата седмица в друг град, макар че това странно впечатление сега бе по-силно и дори още по-силно обезпокоително.

Алеята започна да опустява малко преди един след полунощ и — противоположно на обичайния ми подход и навик — този път бях сред първите, които затвориха. Пуснах кепенците на „Якия удар“ и тъкмо събрах приходите от деня, когато забелязах Марко да върви сред атракционите. Повиках го и го убедих да занесе парите на Рия във фургона й заедно със съобщението, че имам някаква важна работа за вършене и ще закъснея.

Нанизите, континентите и редиците от лампички примигваха и гаснеха от единия до другия край на лунапарка, междувременно на входовете на шатрите опъваха платнищата и ги връзваха, лунапарковците се оттегляха поединично или на малки групички, а аз крачех колкото се може по-безгрижно към центъра на лунапарка и когато останах ненаблюдаван, приклекнах и се скрих в тъмнината под един камион. Останах там десетина минути — на място, където слънцето не бе успяло да бръкне със сухите си пръсти през последните два дни и влагата се просмукваше през дрехите ми, усилвайки студа, който ме бе обзел още преди това, когато бях започнал да забелязвам промените във виенското колело.

Последните светлини угаснаха.

Последните генератори бяха изключени и затихнаха с пъшкане и дрънчене.

Последните гласове заглъхнаха и се отдалечиха.

Изчаках още минута-две, след това се измъкнах изпод камиона, изправих се, вслушах се, поех си дъх и се вслушах пак.

След какофонията на работещия лунапарк тишината му в покой бе свръхестествена. Нищо. Нито един звук. Нито едно постъргване. Нито едно шумолене.

Внимателно следвайки потайния път, водещ през онези места, в които нощта бе допълнително затъмнена от натрупалите се сенки, пропълзях до „Килни-врътни“, поспрях до рампата, която водеше към атракциона, и отново се вслушах внимателно. Не чух нищо.

Пристъпих предпазливо през веригата в дъното на рампата и се изкачих по платформата приведен, така че да не се забелязвам лесно. Рампата бе направена от плоскости два на четири, солидно сглобена, а аз носех маратонки, така че при изкачването си практически не издавах нито звук. Но щом достигнах платформата, стана по-трудно да се прикривам; тук час след час, ден след ден вибрациите на стоманените колела на атракциона минаваха през перилата и в обкръжаващото ги дърво, в резултат на което пукане и скърцане се бяха загнездили като термити във всяка сглобка на конструкцията. Платформата на „Клати-върти“ бе наклонена назад и по пътя си към горната й част се придържах по-близо до външното перило, където сглобките на дъските на пода бяха по-здрави и протестираха по-малко.

При все това напредването ми бе съпроводено от няколко остри слаби звука, които бяха стряскащо шумни в непривичната тишина на пустия лунапарк. Казах си, че таласъмите, ако изобщо ги бяха чули, щяха да приемат тези издайнически шумове за улягане на неодушевени предмети, но въпреки това се мръщех и се вцепенявах всеки път, когато дървото изплакваше под краката ми.

За няколко минути подминах клетките на „Килни-врътни“, които напомняха гигантски червеи, дремещи в мрака, и стигнах до върха на платформата, приблизително на десет фута над земята, където приклекнах до перилата и се взрях над обгърнатия от нощта лунапарк. Бях избрал този наблюдателен пост, понеже оттук виждах основата на виенското колело плюс по-голяма част от алеята, отколкото от която и да е наземна точка, а също и защото тук бях практически невидим.

През последната седмица нощта бе отхапала няколко парчета от луната. Вече не беше толкова полезна, колкото когато преследвах таласъма през павилиона на „Блъскащите колички“. От друга страна, лунните сенки ми даваха същото успокоително прикритие, което вдъхваше и усещането за безопасност на таласъмите, печелех толкова, колкото и губех.

А и имах едно предимство, което беше безценно. Знаех, че те са тук, но те почти със сигурност нямаха представа за моето присъствие и не биха могли да знаят, че ги дебна.

Четири мъчителни минути минаха, преди да чуя един от нашествениците да напуска скривалището си. Имах късмет, защото звукът — стържене на метал в метал и меко скърцане на несмазани панти — се разнесе точно пред мен, иззад „Клати-върти“, където по протежение на рампата бяха подредени камиони, прожектори, генератори и разнообразно оборудване, а от двете страни имаше атракциони. Възраженията на пантите бяха последвани бързо от движение, което привлече вниманието ми. На няма и двайсет крачки от мен ивица мрак — едната от двойката врати в задната част на камион — се отвори през по-плътната тъмнина около нея и от товарното отделение с пресилена предпазливост се изсули някакъв мъж. За всички други би бил човек, за мен представляваше таласъм и усетих как космите по врата ми настръхват. На слабата светлина не различавах подробности за демона в човешката форма, но нямах проблем да зърна сияйните му червени очи.

Когато звярът проучи нощта и остана доволен, че не го следят и не е в опасност, той се върна обратно при отворената каросерия. Поколебах се за миг, като се чудех дали няма да се окаже, че и останалите от рода му се крият в камиона, но вместо това чудовището започна да затваря вратата.

Изправих се, преметнах крак през перилата, след това другия и за миг останах кацнал на балюстрадата на „Клати-върти“, където тварта отдолу не би могла да ме пропусне, ако внезапно се обърне. Но звярът не погледна назад и макар че затвори вратата и вкара резето на мястото му възможно най-тихо, издаде достатъчно шум да прикрие котешкия ми скок към земята.

Без да поглежда назад към гъстите сенки, където бях приклекнал, таласъмът пристъпи към виенското колело, което се издигаше на двеста ярда по-нататък по алеята. Извадих ножа от ботуша си и последвах демона.

Той напредваше с крайно внимание.

Аз също.

Тварта почти не издаваше звуци.

Аз изобщо не вдигах шум.

Догоних го по протежението на друг сандък. Звярът осъзна присъствието ми чак когато скочих върху него, преметнах ръка през шията му, изтеглих главата му силно назад и му разрязах гърлото с ножа си. Когато усетих как бликва кръвта, незабавно го пуснах и отстъпих встрани, а звярът падна рязко, омекнал като марионетка с прерязани конци. На земята се гърчи няколко секунди, вдигнал длани към зейналото си гърло, където кръвта бликаше, черна като нефт в тъмната нощ. Жертвата ми не можеше да издаде нито звук, защото не бе в състояние да си поеме дъх през цепнатия си гръклян или да прекара и едничка вибрация през разрязания си ларинкс. Във всеки случай живя по-малко от минута и напусна този свят с поредица слаби бълбукания. Бляскавите червени очи останаха втренчени в мен и докато гледах, светлината се източи от тях.

Сега мъртвецът ми изглеждаше само като мъж на средна възраст с рошави бакенбарди и бирено шкембенце.

Избутах трупа под камиона, за да не се спъне в него някоя от другите твари и да не осъзнае опасността. По-късно щях да се върна, да го обезглавя и да изкопая два доста раздалечени гроба за останките. Сега обаче си имах други притеснения.

Шансовете се бяха подобрили малко. Пет на един вместо шест на един. Но положението не беше стоплящо сърцето.

Опитах се да се самоизлъжа, че след затваряне в лунапарка не са останали и шестимата, които зърнах на алеята, но не постигнах успех. Знаех, че всички са наоколо, с увереност, каквато само парапсихичните вибрации могат да вдъхнат.

Сърцето ми препускаше, претоварвайки вените и артериите с приток на кръв, от който сетивата ми добиваха особена яснота — не бях замаян или трескав, а с повишена чувствителност за всеки дребен нюанс на нощта, до голяма степен както навярно се чувства ловуващата лисица, докато следи плячката си в дивата природа и същевременно остава нащрек за всичко онова, което би сметнало лисицата — мен самия — за плячка.

Под полуизядената луна аз се промъквах с капещия нож в ръка, а острието сияеше като магически втвърдила се плоскост от мазна течност.

Мухички като снежинки танцуваха около хромираните пръти и се носеха напред-назад между другите части от добре излъскан метал; навсякъде, където се виждаше бледо отражение на чезнещата луна.

Промъквах се от едно прикритие към друго, вслушвах се и наблюдавах.

Притичвах тихо приведен.

Заобикалях ъгли без видимост.

Припълзявах.

Прокрадвах се.

Плъзгах се.

Напредвах.

Комар пробяга по гърлото ми на тънките си крачета, прозрачните му крилца трепкаха усърдно и почти го плеснах, преди да осъзная, че звукът ще ме издаде. Вместо това полека затворих шепа върху него, щом започна да смуче от мен — и го смазах между дланта и врата си.

Помислих си, че чувам нещо откъм къщата на смеха, макар че най-вероятно просто шестото ми чувство ме прати в тази посока. Голямото клоунско лице изглеждаше сякаш ми смига в здрача, макар и без никакво веселие; вместо това бе от този тип намигване, което Смъртта може да ти дари, когато дойде да си събере вересиите — мрачна гримаса, създадена от гърчещи се червеи в празна очна орбита.

Таласъм, качил се на гондола на Къщата на смеха преди затваряне и хитро слязъл от тази гондола, щом се бе озовал в атракциона, сега излизаше от огромната зейнала уста на клоуна, за да отиде на срещата с останалите петима нашественици при виенското колело. Този беше облечен като двойник на Елвис, с прическа „патешка опашка“ и лъскави парцалки, беше на около двайсет и пет. Наблюдавах го от ъгъла на будката за билети — и щом ме подмина, нанесох удара си.

Този път не бях нито така бърз, нито така агресивен като предишния и звярът успя да вдигне ръка и да отблъсне острието, когато режещият ръб замахна към гърлото му. Наточената като бръснач стомана разряза плътта от лакътя му и се плъзна по опакото на дланта му, а върхът се спря между първите кокалчета на два пръста. Демонът издаде тънък, тих, едва доловим писък, но го преглътна, когато осъзна, че викът му може да привлече любопитни лунапарковци, а не само другите таласъми.

Въпреки че кръвта плискаше от ръката му, звярът успя да се откъсне от мен. Замахна с олюляване и препъване, а грейналите му очи сияеха с намерението да ме убие.

Преди да успее да си върне равновесието, аз го ритнах в слабините. Хванат в капана на човешката форма, той бе заложник и на слабостите на човешката физиология, и сега се преви, когато болката избухна в смазаните му тестиси. Ритнах го отново, този път по-високо, и чудовището едновременно с това сведе глава, сякаш да ми угоди, така че кракът ми го улучи под брадичката. Звярът се просна по гръб на посипаната със стружки алея, а аз се метнах върху него и забих ножа си дълбоко в гърлото му, като завъртях острието. Отнесох три-четири удара по главата и раменете, докато жертвата ми полагаше напразни усилия да ме отблъсне, но преуспях в начинанието си да изцедя живота от тварта като въздух от спукан балон.

Задъхан, но без и за миг да забравям нуждата да пазя тишина, аз се отблъснах от мъртвия таласъм — и ме удариха изотзад, в основата на тила и опакото на врата. Избухна многоцветна болка, но успях да запазя съзнание. Паднах, търколих се и видях друг демон да пристъпва към мен, стиснал дъска в ръцете си.

Първият удар така ме беше замаял, че си бях изпуснал ножа. Виждах го да блести смътно на десетина фута от мен, но не можех да го докопам навреме.

Разтеглил в озъбена гримаса черните си устни под човешката глазура, третият противник ми се нахвърли за едно примигване на блесналите му очи, размахвайки дъската в ръцете си все едно беше брадва, готов да посече лицето ми така, както бях насякъл Дентън Харкънфийлд. Присвих ръце над главата си, за да се спася от разцепващия черепи удар, и звярът три пъти стовари тежката сопа върху лактите ми, избивайки горещи искри от болка от костите ми досущ както чукът на ковача избива искри от наковалня. След това промени тактиката си и посегна към незащитените ми ребра. Сгънах колене и се свих на топка, опитвайки се да се претърколя настрани с надеждата да се сгуша зад някакво препятствие, което да застане помежду ни, но таласъмът ме последва със зловеща радост, сипейки удари по краката, хълбоците, гърба, бедрата и ръцете ми. Нито един не се стовари с трошаща костите сила, понеже постоянно се местех встрани от спускащата се дъска, но не бях в състояние да понасям този побой още дълго и все пак да запазя желание и способност да продължавам да се движа; започнах да си мисля, че съм мъртвец. В отчаянието си спрях да се опитвам да прикрия главата си и посегнах към дъската, но таласъмът, надвесен над главата ми и впил в мен яростен поглед, с лекота я изтръгна от хватката ми и успях само да си набия половин дузина трески в дланите и пръстите. Тварта вдигна сопата високо над главата си и я стовари с яростта на обезумял или обхванат от бойна треска самурай. Летящо право към мен, парчето дърво изглеждаше огромно като падащо дърво, и знаех, че този път или ще ме прати в безсъзнание, или ще изтръгне изцяло живота ми…

… но вместо това оръжието внезапно се изплъзна от пръстите на таласъма, полетя надясно от мен и тупна, преобръщайки се сред стружките. Самият ми нападател се стовари върху мен с грубо, басово сумтене от шок и болка, повален от, както ми се стори, чиста магия. Трябваше да се дръпна трескаво, за да не остана прикован под тялото му, а когато погледнах към него с изумление, видях и как съм бил спасен. Джоъл Тък се бе изправил над таласъма, стиснал същия ковашки чук, който използваше заранта в сряда, когато го сварих да кове колчетата на палатката зад Шоквил. Джоъл замахна отново и черепът на таласъма се вдлъбна с тупване и влажен, всмукващ звук.

Цялата битка се бе развила в практическа тишина. Най-високият звук бе тупването на дъската, удряща по една или друга част на анатомията ми, което надали се бе разнесло на повече от стотина фута.

Все още пронизван от болка и поради това със забавени мисли, вцепенено проследих как Джоъл пуска чука си, хваща мъртвия таласъм за краката и примъква трупа встрани от алеята, като го скрива в нишата, образувана от платформата на глашатая на Къщата на смеха и будката за билети. По времето, когато той се зае да напъха на същото място и другия труп — онзи, дето приличаше на Елвис, — бях успял да се надигна на колене и да започна да масажирам част от пулсиращите участъци по ръцете и хълбоците си.

Докато го гледах как влачи втория труп зад будката, за да го метне върху другия, ме връхлетя мрачно замайване, в което си представих Джоъл редом с огромна каменна пещ, да се люлее в удобно кресло, да чете хубава книга, да отпива от чаша бренди — и от време на време да се надига да премести поредния труп от голямата купчина тела и да го пъхне в огнището, където мнозина други мъже и жени бяха вече наполовина погълнати от пламъците. Като изключим факта, че телата заменяха обикновените цепеници, сцената бе стопляща и уютна, а Джоъл дори си подсвиркваше весело, докато ръчкаше с железен ръжен купчината горяща плът. Усетих как в гърлото ми се надига див кикот и знаех, че няма да посмея да се разсмея на глас, защото тогава сигурно нямаше да успея да спра да се хиля. Шокира ме и ме уплаши осъзнаването, че се намирам на ръба на истерията. Разтърсих глава и изтрих от съзнанието си тази странна сцена край огнището.

По времето, когато се бях възстановил достатъчно да се опитам да се изправя, Джоъл бе дошъл да ми помогне. В зловещата светлина на нахапаната луна деформираното му лице изглеждаше не по-чудовищно от обикновено, както можеше да се очаква, а по-меко, по-малко заплашително, досущ аматьорска рисунка на дете, почти по-скоро забавно, отколкото изкривено. Облегнах се за миг на него, което ми припомни колко дяволски голям е той, и когато накрая заговорих, ми стигна здравият разум да прошепна:

— Добре съм!

И двамата не коментирахме навременната му поява, нито пък споменахме готовността му да извърши убийство, въпреки че до неотдавна твърдеше, че никога не бил виждал таласъм. Щяхме да имаме време за това по-късно. Ако оцелеехме.

Изкуцуках през алеята да си взема ножа. Когато се наведох, за момент ми се зави свят, но успях да преодолея пристъпа, извадих оръжието си от стружките, изправих се отново и се върнах при Джоъл с прехапан между зъбите език, стегнат врат, опънати рамене и извънредно внимателната стойка и походка на пияница, който смята, че успешно прикрива състоянието си по време на тест за трезвеност.

Джоъл не остана излъган от демонстрацията ми на смелост. Хвана ме за ръката и ме подкрепи, докато слизахме от откритата част на лунапарка, и ми помогна да избързаме до средата на алеята. Прикрихме се в края на тъмния участък до „Гъсеницата“.

— Счупени кости? — прошепна гигантът.

— Не мисля.

— Сериозно порязване?

— Не — казах, докато вадех няколкото по-големи трески от дланите си.

Бях се отървал от сериозни наранявания, но щях да съм целият в синини на сутринта. Ако доживеех до утрото.

— Има още таласъми.

Джоъл помълча за момент.

Вслушвахме се.

От далечината се разнесе самотната свирка на влак.

По-близо до нас — бързото и тихо пърхане на крилете на мушиците.

Дишане. Нашето.

Накрая той прошепна:

— Колко са били според теб?

— Може би шестима.

— Убих двама — уточни Джоъл.

— Включително този, който те видях да смазваш?

— Не. С него стават трима.

Също като мен и той беше наясно, че тази нощ таласъмите ще саботират виенското колело. Също като мен бе тръгнал с намерението да ги спре. Искаше ми се да го прегърна.

— Убих двама — прошепнах.

— Ти?

— Аз.

— Тогава… остава един?

— Така мисля.

— Искаш ли да го потърсим?

— Не.

— А?

— Налага се да го търсим.

— Добре.

— При колелото — изсъсках.

Тихичко се прокраднахме през хаоса на лунапарка, докато не се озовахме до голямото колело. Въпреки размера си Джоъл Тък се придвижваше с атлетична грация и в пълна тишина. Спряхме в гъстите сенки, струпали се до къс фургон, в който имаше генератор, и когато надникнах иззад оборудването, видях шестия таласъм да стои в подножието на виенското колело.

Беше маскиран като висок и доста мускулест мъж на тридесет и пет, с къдрава руса коса. Но понеже стоеше на открито, където болезнените лъчи на анемичната луна го покриваха като пудра за отпечатъци от пръсти, те го и разкриваха досущ както пудрата прилепва и очертава невидимия човек, така че можех да различа таласъма в него — при това доста добре, въпреки че стоеше на около трийсет фута от нас.

Джоъл прошепна:

— Притеснен е. Чуди се къде са останалите. Трябва да го хванем бързо… преди да се уплаши и да избяга.

Пристъпихме на пет фута по-близо до демона, докато не се сгушихме зад последното останало ни прикритие. За да стигнем до таласъма, трябваше да изскочим, да се разкрием, да притичаме дванайсетина фута, да прескочим ниската ограда и да прекосим още дванайсет-петнайсет фута покрито с кабели пространство.

Разбира се, по времето, когато бихме стигнали оградата, противникът ни щеше да е хукнал да се спасява и ако не успеехме да го хванем, звярът щеше да изтърчи право до Йонтсдаун да предупреди останалите: в лунапарка има хора, които могат да виждат през маскировката ни! След това шеф Лайсъл Келско щеше да си има извинение да нападне лунапарка. Той (то) щеше да ни връхлети въоръжен и с цяла пачка съдебни заповеди за претърсване, както и с оръжия и щеше да си пъха носа не само в допълнителните представления и шатрите с момичетата, и в шмекерлъците, но също така и в нашите фургони. Нямаше да остане доволен, докато убийците на таласъмите не бъдат идентифицирани сред обикновените лунапарковци и — по един или друг начин — елиминирани.

Ако обаче успеехме да свалим шестия таласъм и тайно да го погребем заедно със спътниците му, Келско би могъл силно да подозира, че някой в лунапарка е отговорен за изчезването им, но не би разполагал с доказателство. А и би могъл да не осъзнае, че саботьорите са били ликвидирани, понеже човешките им обвивки са били прозрени. Ако този шести таласъм не се върнеше в Йонтсдаун специално за да предупреди и да опише нас с Джоъл, винаги можеше поне да се надяваме.

Дясната ми ръка бе влажна от пот. Изтрих я трескаво в джинсите си, след това стиснах ножа си за хвърляне за острието. Ръцете ме боляха от ударите, които бях поел, но бях доста сигурен, че ще успея все пак да забия острието там, където се целех. Бързо споделих намерението си с Джоъл и когато таласъмът се обърна встрани от мен, за да проучи сенките в другата посока, в търсене на демоничните си спътници, аз се изправих, направих няколко пъргави стъпки, застинах, когато той отново се опита да се обърне в моя посока, и запратих ножа с цялата сила, бързина и пресметливост, на които бях способен.

Бях хвърлил секунда по-рано и твърде ниско. Преди тварта да успее да довърши обръщането си в моя посока, острието се заби дълбоко в рамото му, вместо да прониже нежния център на гърлото му. Демонът се олюля заднешком и се блъсна в будката за билети. Изтичах към него, препънах се, паднах заради един кабел и се стоварих тежко на земята.

По времето, когато Джоъл стигна до звяра, той бе извадил ножа от рамото си и се олюляваше, макар все още да стоеше на крака. С ръмжене и змийско съскане, което определено не беше човешко, тварта замахна към Джоъл, но той бе пъргав за размера си и изби ножа от ръката на противника си, блъсна го силно и когато звярът падна на земята, се нахвърли върху него. Удуши го с голи ръце.

Вдигнах си ножа, избърсах острието в крачола си и го прибрах в канията в ботуша си.

 

 

Дори и да бях в състояние да премахна шест таласъма без помощта на Джоъл, нямаше да имам силата да ги погреба самичък. Както беше едър и мускулест, той можеше да влачи по две тела едновременно, а аз се справях само с едно. Ако бях сам, щеше да ми се наложи да направя шест разходки до гората зад панаирния парцел, а така двамата направихме прехода само два пъти.

Нещо повече, благодарение на Джоъл нямаше нужда от копаене на гробове. Извлачихме телата до място на около двайсет фута от края на гората. Там, в малко езерце, обкръжено от дървета като облечени в черни раса свещеници от варварска религия, ни очакваше една варовикова водна яма, която да приеме мъртъвците.

Докато коленичих до ямата и насочвах лъча на фенерчето на Джоъл в очевидно бездънните дълбини, казах:

— Откъде знаеше, че тази яма е тук?

— Винаги проучвам територията, когато се настаняваме на ново място. Ако можеш да намериш нещо от рода на тази яма, действа поне малко успокояващо да знаеш, че ти е под ръка, когато ти потрябва.

— И ти си тръгнал на война — отбелязах.

— Не. Или поне не както явно си тръгнал ти. Убивам ги само когато нямам друг избор и когато се канят да посегнат на лунапарковци или пък възнамеряват да нараняват паричковци на терена и да ни оставят да понесем вината за случилото се. Не мога да направя нищо за страданията, които нанасят на паричковците навън в обикновения свят. Не че не ми пука за жертвите, да знаеш. Напротив. Но съм просто човек, имам си своите ограничения и най-доброто, на което мога да се надявам, е да съм в състояние да защитя това, което притежавам.

Дърветата около нас шумоляха с листатите си мантии.

От ямата лъхаше отвратителна миризма.

— Пускал ли си и други таласъми там? — попитах.

— Само двама. Те обикновено ни оставят на спокойствие в Йонтсдаун, понеже са ужасно заети да планират пожари по училищата и да тровят хората по църковните пикници и тям подобни неща.

— Знаеш, че това им е истински развъдник!

— Да.

— Кога си погребвал другите тук? — попитах, надничайки отново към бездънната варовикова яма.

— Преди две години. Двамата дойдоха на терена в предпоследната нощ на ангажимента, възнамеряваха да запалят пожар, който да се разпространи по целия лунапарк и да ни изтреби. За тяхна голяма изненада им се намесих в плановете.

Както стоеше превит и с развяна коса, в разсеяната от лъча на фенерчето светлина деформираното лице на Джоъл изглеждаше още по-странно от обикновено. Уродът издърпа първия труп до устието на ямата, все едно че беше Грендъл, събиращ месо за оскъдицата през зимата.

Казах:

— Не. Първо… трябва да им отрежем главите. Телата могат да идат в шахтата, но главите трябва да бъдат погребани отделно… просто за всеки случай.

— Ъ? И що за случай ще да е това?

Казах му за преживяването си с таласъма, който беше погребан под пода на Шоквил миналата седмица.

— Никога досега не съм им рязал главите — заяви Джоъл.

— Ами тогава има шанс един-двама да се върнат от отвъдното.

Той пусна тялото и се изправи мълчаливо за момент, обмисляйки тази изнервяща новина. Имайки предвид размера му и смръзващата комбинация на изкривените му черти, човек би си рекъл, че лесно може да вдъхне ужас, но самият той не познава страх. Но въпреки това, дори на оскъдната светлина, можех да видя безпокойството, изписано на лицето му и в двете му здрави очи, след което Джоъл заговори и то прозвуча и в гласа му:

— Имаш предвид, че там нейде може да се скитат неколцина, някъде, които знаят, че знам за тях… и може би ме търсят… търсят ме от дълго време и като нищо ме настигат?

— Възможно е — казах. — Подозирам, че повечето си остават мъртъвци, след като ги убиеш веднъж. Вероятно само неколцина си запазват достатъчно силна искра, за да възстановят телата си и в крайна сметка да се съживят.

— Дори неколцина са твърде много — каза измъчено Джоъл.

Сега вече държах фенерчето по такъв начин, че лъчът се лееше над ръба на ямата, успоредно на земята, и боядисваше стволовете на няколко дървета от другата страна на поляната. Г-н Тък се взря по протежение на разширяващото се ветрило от светлина и към зейналата паст на ямата, сякаш очакваше ръцете на таласъм да се пресегнат от мрака долу, сякаш си мислеше, че жертвите му може да са се върнали към живота отдавна, но да са си останали там долу, където ги е захвърлил, просто да го чакат да се върне.

Каза:

— Не мисля, че двамата, които съм хвърлил тук, някога ще се върнат. Не съм ги обезглавявал, но доста сериозно съм ги потрошил и дори ако им е останала искрица живот, когато съм ги донесъл тук, падането в тази дупка със сигурност ги е довършило напълно. Освен това, ако са се върнали, сигурно щяха да предупредят останалите в Йонтсдаун, а групата, която дойде да саботира виенското колело, щеше да е много по-внимателна, отколкото бяха.

Макар че ямата ми се струваше много дълбока и макар че Джоъл най-вероятно бе прав за невъзможността таласъм да се върне от този студен, бездънен гроб, все пак обезглавихме и шестимата демони, които бяхме заклали тази нощ. Пратихме телата им в ямата, но погребахме главите им в общ гроб много по-надалеч в гората.

 

 

По пътя назад към лунапарка, по горската пътека, докато си проправяхме път през трънаци и храсталаци, бях толкова уморен, че имах чувството, че костите ми са на път да се разглобят. Джоъл Тък също ми се струваше изтощен и нямахме нито енергията, нито ясното съзнание да си задаваме всичките въпроси, на които се нуждаехме от отговори. Все пак бих искал да науча защо се бе престорил на идиот в сряда сутринта, когато го прекъснах, докато набиваше колчетата на шатрата и му бях сервирал факта, че на предишния ни ангажимент е погребал моя таласъм.

Перифразирайки въпроса, който ми беше задал за Рия преди почти седмица и превръщайки го в отговор, той каза:

— Ами, Карл Слим, по онова време не бях сигурен дали съм надникнал под долните пластове на долните ти пластове. Знаех, че в теб се крие убиец на таласъми, но нямах представа дали това е най-дълбоката ти тайна. Стори ми се приятелски настроен. Всеки убиец на таласъми би ми се сторил замесен от правилното тесто. Боже, да! Но аз съм предпазлив. Като младо хлапе не внимавах толкова с хората, разбираш ме, но се научих. О, научих се! Като малко момче, отчаяно копнеещо да бъде обичано, доведен до отчаяние от това мое кошмарно лице, имах такава нужда от топлина и прием, че се привързвах към всеки, който ми кажеше нещо мило. Но един по един всички ме предаваха, чувах как някои от тях се смеят зад гърба ми, а в други в крайна сметка долавях жалост, от която да ти призлее. Някои приближени приятели и настойници печелеха доверието ми само за да се докажат недостойни за него, като се опитат да ме настанят за вечни времена в лудница за мое собствено добро! Тогава вече бих станал на единайсет години и знаех, че хората си имат много пластове, също като лука, и че преди да завържеш приятелство с някого, най-добре да се увериш, че всеки негов пласт е така чист и добър като най-горния. Разбираш ли?!

— Да. Но каква възможна тайна според теб бих могъл да крия под тайната за убийствата на таласъми?

— Нямах представа. Би могло да е всичко. Така че те наблюдавах. А тази вечер, когато ми се стори, че копелето е тръгнало да те довърши с тази дъска, все още не бях взел решение относно теб!

— Свети небеса!

— Но осъзнах, че ако не действам, може и да изгубя приятел и съюзник. А в този свят приятелите и съюзниците от този род не се намират лесно.

На поляната между гората и лунапарка, с изчезналата вече луна и с конспиративно преметнати върху раменете ни черни ръце на нощта, ние крачехме като изтощени съратници, а високата трева шушнеше около краката ни. Светулки проблясваха навсякъде около нас и пърхаха по своите озарени от фенерчетата им, непонятни за нас дела. Преминаването ни заглушаваше за миг песните на щурците и виковете на полските жаби, но хорът подемаше отново по петите ни.

Когато приближихме към задната стена на голямата шатра, приютяваща „Нилските мистерии на Сабрина“ — шоу с момичета с египетски уклон, — Джоъл спря и положи голяма длан на рамото ми, спирайки и мен.

— Може и да възникнат проблеми тази нощ, когато онези шестимата не се върнат обратно в Йонтсдаун, както се очаква. Сигурно е по-добре да спиш във фургона ми. Съпругата ми няма да има против. Разполагаме с допълнителна спалня.

Така за първи път научих, че е женен и макар че се гордеех с отношението на лунапарковците към изродите и подобните им, бях потресен да открия, че съм се стреснал от мисълта, че някоя би могла да се омъжи за Джоъл Тък.

— Какво ще кажеш? — попита той.

— Съмнявам се, че тази вечер ще има други проблеми. Освен това, ако изобщо имам място, то е при Рия.

Уродът помълча за момент. След това каза:

— Прав бях, нали?

— За кое?

— За това, че си падаш по нея.

— Повече от това е.

— Ти… я обичаш?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— И си сигурен, че знаеш разликата между любовта и харесването?

— Що за идиотски въпрос е това? — поисках да знам, не точно ядосан на Джоъл, просто разочарован, и долових усилването на онази загадъчна тръпка в него.

— Съжалявам — каза той. — Ти не си обикновено хлапе на седемнайсет. Не си хлапе всъщност. Никое хлапе не научава и не върши нещата, които правиш, и не трябва да го забравям. Предполагам, наясно си какво е любовта. Ти си мъж.

— Аз съм старец — отвърнах уморено.

— Тя обича ли те?

— Да.

Джоъл мълча дълго време, но задържа ръката си на рамото ми, подкрепяйки ме, сякаш търсеше старателно думи да предаде важно съобщение, което убягваше дори на неговия забележителен речник.

Казах:

— Какво има? Какво те притеснява?

— Предполагам, когато каза, че тя те обича… това е нещо, което знаеш не просто от думите й, а от… но също и от употребата на каквито специални умения и възприятия притежаваш.

— Точно така — казах, чудейки се защо връзката ми с Рия му причинява такива притеснения. Разпитваше ме в такава деликатна област, че приличаше донякъде на обикновено пъхане на носа, но смътно осъзнавах, че има и нещо повече, а освен това той бе спасил живота ми, така че потиснах първите искрици на раздразнение и казах:

— Чрез ясновидството си екстрасензорно долавям, че Рия ме обича. Това задоволява ли те? Но дори и да нямах предимството на шестото си чувство, щях да знам как се чувства тя.

— Ако си сигурен…

— Току-що те уверих, че съм!

Джоъл въздъхна.

— Отново съжалявам. Просто винаги… винаги съм знаел за… разликата в Рия Рейнс. Имал съм усещането, че под нейните пластове… се крие нещо лошо.

— Тя има мрачна тайна — казах му. — Но не е нещо, което е сторила. А по-скоро нещо, което са й сторили.

— Разказала ти е всичко?

— Да.

Джоъл кимна с рошавата си глава и размърда подобната си на парна лопата челюст.

— Добре. Радвам се да го чуя. Винаги съм усещал, че добрата, хубавата част от Рия е съпроводена и с това друго нещо, неизвестното, което повдигаше подозрения…

— Както казах, тайната й е, че тя е жертва, а не престъпник!

Джоъл ме потупа веднъж по рамото и тръгнахме напред отново, заобиколихме шатрата, подминахме „Животинските странности“ пъхнахме се между две шатри, излязохме на алеята и оттам се отправихме към Гибтаун-на-колела. Закрачих по-бързо, когато се приближихме до първите фургони. Всички тези приказки за Рия ми напомниха, че тя е в опасност. Макар че я бях предупредил да внимава, макар че знаех, че вероятно ще успее да се погрижи, щом веднъж осъзнае откъде идва опасността и след това няма да бъде заслепена от нея, и въпреки че не долавях, че тя е в опасност в този момент, змията на притеснението се сви в ямата на стомаха ми и бях нетърпелив да я проверя.

С Джоъл се разделихме с уговорката да се срещнем следващия ден, за да задоволим любопитството си за парапсихичните си способности и да споделим каквито познания имахме за таласъмската раса.

След това се насочих към еърстрийма на Рия, все още замислен за нощното клане и с надежда да не съм твърде зле изплескан с кръв, измисляйки в движение история, с която да оправдая петната по джинсите си и тениската, ако Рия беше будна и имаше възможност да ги види. С малко късмет щеше да си е легнала и докато спи, да успея да се изкъпя и да се отърва от дрехите си.

Чувствах се почти така, все едно съм самият Черен жътвар, който се прибира от работа.

Не знаех, че далеч преди зори този Жътвар ще трябва да завърти отново косата си.