Дийн Кунц
Отвъдни очи (30)

Тридесета глава
Далеч от лунапарка

Настоятелно виещата сирена ми напомняше за изкачването по Стената на смъртта — мотоциклетно представление в лунапарка на „Сомбра Брадърс“, което използваше сходен звук да наелектризира бакшиша. Тъмният лабиринт на вентилационната система приличаше на къщата на смеха. На практика тайното общество на таласъмите, в което всичко бе различно от обикновения свят, по определен начин бе по-мрачна версия на затвореното общество на лунапарковците. Докато ние с Рия се гърчехме из тръбите, аз се чувствах така, както би могъл да се усети млад паричко, който заради бас е нахлул в лунапарка след затварянето за през нощта и с намерението да изпита смелостта си — като се промъкне в шатрата на уродите, когато всички лампи са изключени и когато наблизо няма никой от неговите другари да чуе писъците му.

Рия стигна до вертикална шахта, която се отваряше в тавана на нашия хоризонтален канал и светна с фенерчето си вътре. Бях изненадан, когато тя тръгна натам, издърпвайки раницата след себе си за дръжките. Но когато я последвах, открих, че едната стена на шахтата има плитки вдлъбнатини за улесняване на поддръжката на системата — бяха просто опори за пръстите на ръцете и краката, но правеха възможно да се качиш нагоре без усилие. Без такъв тип опора дори таласъмите, които умееха да вървят по стени и тавани, щяха да сметнат за трудно изкачването по гладки метални повърхности на вертикална тръба.

Докато се катерех, все повече одобрявах идеята да избягаме от нивото на инсталацията, на което бяхме оставили втория мъртъв таласъм, понеже когато претърсващите групи откриеха трупа, най-вероятно щяха да съсредоточат издирването ни в именно онази област. Приблизително петдесет или шестдесет фута над стартовата ни точка излязохме от шахтата в нова хоризонтална тръба на следващия етаж и Рия ни поведе през поредицата свързани коридори на това ниво.

Сирените най-накрая замлъкнаха.

В ушите ми продължи да пищи много след като алармата утихна.

При всеки въздухообменник Рия спираше да надникне през решетката в помещението отвъд. Когато след това тръгваше отново, аз на свой ред също надниквах през металните бойници. Някои зали бяха празни, тъмни и в покой. Но в повечето имаше въоръжени таласъми, които ни търсеха. Понякога не виждах нищо повече от краката и прасците им, понеже решетките осигуряваха само ниски наблюдателни точки; при все това, предвид настоятелността на пискливите им гласове и предпазливите им, но забързани движения, знаех, че се занимават с издирването ни.

Откакто се бяхме качили на асансьора от недовършеното ниво на инсталацията до петия етаж и там бяхме започнали да обикаляме, постоянно ни придружаваха вибрации в подовете и стените на тунелите и залите, през които минавахме. Звучеше така, все едно някъде далеч масивна машинария смила скали на дребен чакъл и бяхме приели, че в действителност звукът идва от тежкото минно оборудване в онези далечни шахти, където действително вадеха въглища от пластовете. Когато сирената замлъкна и в ушите ми спря да пищи, осъзнах, че ръмженето, което се забелязваше и другаде, се долавя и във вентилационната система. Всъщност докато напредвахме през четвърто ниво, шумът стана по-силен, от тътен прерасна в постоянен рев. Вибрациите също станаха по-забележими, преминаваха през стените на тръбата и стигаха до мозъка на костите ми.

Близо до края на тръбната конструкция на четвъртия етаж стигнахме до въздуховод, през който Рия видя нещо, което я заинтригува. По-гъвкава от мен, тя успя без много дрънчене или трополене да се обърне в тесния ни приют и така застанахме един до друг на решетката.

Нямаше нужда да надничам навън, за да осъзная, че източникът на басовото и постоянно тътнене е в помещението отвъд, защото и шумът, и вибрациите се бяха повишили. Когато надникнах през тесните процепи между прътите на решетката, видях основи от лято желязо, които явно служеха за опора на някакви големи машинни корпуси, макар че не виждах достатъчно, за да преценя какви са те.

Имах също възможността да разгледам добре и отблизо ноктестите крака на много таласъми. Твърде отблизо. Имаше и такива, застанали достатъчно надалеч от мен, за да видя, че носят оръжия и претърсват между исполинските машини.

Какъвто и да беше източникът на звука и вибрацията, не беше въгледобив, както смятахме, защото тук липсваше мирис на въглища, нямаше и прах. Нещо повече, не се чуваше нито трошене, нито пробиване. Тътнежът бе като цяло същият отблизо, както и от разстояние — макар и много по-силен.

Не знаех защо Рия е спряла тук. Знаех обаче, че тя е много умна и с пъргава мисъл, и я познавах достатъчно добре, за да усетя, че не е спряла от просто любопитство. Имаше идея, може би дори план. Бях готов да я последвам, понеже със сигурност нейният план беше по-добър от моя. Трябва да беше по-добър — аз нямах никакъв.

За няколко минути претърсващата група бе проверила всяко очевидно скривалище в стаята зад решетката. Таласъмите продължиха нататък — спорещите им гласове затихнаха.

Не се бяха сетили да проверяват във вентилационните шахти. Скоро обаче можеше да поправят този пропуск.

Всъщност беше възможно таласъмите да са влезли вече в отводната част на системата и да ни издирват, плъзгайки се от шахта в шахта — дори да са плътно по петите ни.

Същата мисъл сигурно бе хрумнала и на Рия, понеже тя очевидно бе решила, че е настъпил моментът да се измъкнем от въздуховодите. Подпря с рамо решетката и натисна навън. Щипката-клапа се отвори и решетката се завъртя на пантите си.

Ходът беше рискован. Ако дори един член на претърсващата група се бе забавил, или в помещението имаше макар и само един работник, врагът можеше да се окаже достатъчно близо да ни види как изпълзяваме от стената.

Извадихме късмет. Излязохме от тръбата. Издърпахме след себе си раниците, оръжията и мешката и затворихме решетката, без да ни забележат.

Тъй като се налагаше да повишим глас, за да се чуваме над тътена на запъхтените машини, не бяхме обсъждали решението на Рия да напуснем вентилационната система. Сега продължихме да действаме, без да се съвещаваме един с друг. Въпреки тази липса на комуникация, ние се движехме в синхрон, притичвайки към прикритието на голяма машина.

Не бяхме стигнали много далеч, преди да осъзная къде се намираме. Това беше електрическата станция на комплекса — мястото, където се генерираше целият му ток. Тътенът бе резултат от многобройни гигантски турбини, които се въртяха под въздействието на вода или може би пара.

Огромното помещение беше впечатляващо, повече от петстотин фута дълго и поне двеста фута широко, с таван, който сигурно се издигаше на шест или осем етажа височина. В средата на помещението в колона бяха наредени пет генератора, големи като двуетажни къщи. Намираха се в кожуси от лято желязо, боядисани в сиво като бойни кораби. Около основите на генераторите бе струпано нужното за обслужването им оборудване, по-голямата част от него мащабирано по същата гигантска скала.

Стремейки се постоянно да сме под прикритието на мрака, ние с Рия си проправихме път през помещението, като притичвахме от един голям апарат до друг, от сандъци, пълни с резервни части до редици електрически колички, които работниците очевидно използваха, за да се придвижват из съоръжението. Високо на стените и право над главите ни се намираха предназначени за поддръжка и проверки стоманени мостчета.

Над главите ни на вградени в тавана релси беше окачен гигантски червен кран; явно беше способен да се придвижва от единия край на помещението до другия, като осигурява обслужването на всеки от петте генератора, ако се наложи по-сериозен ремонт. В момента не се използваше.

Докато ние с Рия се местехме от едно прикритие към следващото, не само проучвахме по-долните части на електрическата станция, но и често оглеждахме внимателно мостчетата отгоре. На пода видяхме първо един таласъмски работник, после двама други. И двата пъти се намираха на по стотина фута от нас, бяха погълнати от работата си и се занимаваха със станцията, така че не забелязаха как бързи като плъхове притичваме от укритие към укритие. За щастие не срещнахме никой от враговете на мостовете над нас; оттам щяха да ни съзрат по-лесно, отколкото от пода, защото на нашето ниво имаше много оборудване и части, които затрудняваха видимостта.

Близо до средата на залата стигнахме до трийсет фута дълбок и трийсет широк канал, който минаваше успоредно на генераторите, пресичайки цялата дължина на помещението. Беше ограден с предпазни перила. В канала минаваше тръба с диаметър приблизително двайсет и четири фута, достатъчно голяма да караш камион в нея — всъщност шумът, който се вдигаше от тръбата, подсказваше, че по нея в момента минават цели конвои питърбилти, макове и други осемнайсетколесни чудовища.

В първия момент се озадачих, но след това осъзнах, че електричеството за целия комплекс е генерирано от подземна река, канализирана именно в тази тръба и впрегната да върти поредица масивни турбини. Чувахме милиони галони вода, юрнали се надолу по течението на река, която явно влизаше дори още по-дълбоко в планината. С новооткрито уважение се вгледах в редицата генератори с размери на къщи и внезапно се зачудих за какво им е на таласъмите чак толкова много енергия. Те генерираха достатъчно електричество да захранят град поне сто пъти по-голям от този, който строяха.

Каналът бе прекрачен от мостове. Един от тях се намираше на десет ярда от нас. Аз обаче прецених, че ще бъдем ужасно открити и уязвими, докато пресичаме. Рия явно се съгласи, защото като един обърнахме гръб на канала и колебливо се насочихме към средата на електрическата станция, нащрек за таласъми или нещо, което да използваме в наша полза.

Всъщност намерихме приемливо скривалище.

Единственият начин да се измъкнем от това така наречено убежище беше да се притаим за достатъчно дълго, та врагът да сметне, че вече сме избягали. Тогава щяха да спрат да ни търсят тук, щяха да насочат вниманието си към издирването ни в горния свят и да се съсредоточат върху предпазните мерки, които да подсигурят, че никой друг няма да влезе в съоръжението им така, както бяхме успели ние.

Новото скривалище: циментовият под бе съвсем леко наклонен към трифутовите обли отточни тръби, разположени на равни разстояния в залата. Вероятно чистеха пода, като го минаваха от време на време с маркуч, а мръсната вода се събираше в тези сифони. Сифонът, който открихме, беше лъскава стоманена решетка, наместена на закрито между машините. Наблизо нямаше крушка, която да прониква в мрака отдолу, така че включих фенерчето си и го насочих през отвора на сифона. Кръстосаните сенки на решетката, които се гърчеха и подскачаха всеки път, щом мръднех светлината си, направиха проучването ми трудно, но видях, че вертикалната дължина на тръбата е около шест фута, след което сифонът се разделяше на две противоположни хоризонтални тръби, всяка само малко по-малка от вертикалната, която ги захранваше.

Щеше да свърши работа.

И двамата с Рия имахме чувството, че времето ни изтича. Групата за издирване бе напуснала залата неотдавна, но нямаше гаранция, че няма да се върнат за повторен оглед — особено ако без да искаме бяхме оставили някакви следи във вентилационните шахти, с които да отбележим придвижването си до това място. Ако претърсващите групи не се върнеха, то някой от работниците в електростанцията като нищо можеше рано или късно да се натъкне на нас, все едно колко бяхме предпазливи.

Заедно вдигнахме стоманената решетка от отвора на тръбата и тихичко я положихме настрани, така че издаде само кратко металическо изстъргване, което предвид рева на съседната река и тътена на работещите машини, не можеше да се чуе надалече. Оставихме около една трета от решетката да стърчи над отвора, за да можем да я хванем и преместим изотдолу.

Свалихме оборудването си в тръбата.

Рия скочи долу и бързо избута по една раница във всяко хоризонтално разклонение в основата на вертикалния сифон. Сложи карабината в едното и автомата в другото. Накрая се плъзна заднешком в разклонението отдясно и придърпа мешката със себе си.

Скочих във вече празната сборна тръба, протегнах се, сграбчих ръба на решетката на шахтата и се опитах да го придърпам на място беззвучно. Не успях. В последния момент се изплъзна от хватката ми и издрънча в пръстена си със силно метално кънтене, което несъмнено се бе разнесло в залата над нас. Надявах се само, че всеки един от работниците таласъми си е помислил, че то е причинено от някой от другите.

Плъзнах се заднешком в лявото разклонение на тръбата и открих, че то не е идеално хоризонтално, а е леко наклонено, за да улесни оттичането на водата. Сега беше сухо. Не бяха мили пода на електрическата станция наскоро.

Намирах се лице в лице с Рия от другата страна на три фута широката вертикална захранваща тръба, но тъмнината бе толкова пълна, че не я виждах. Достатъчно ми беше да знам, че е там.

Няколко минути отминаха безпроблемно. Ако някой бе чул дрънченето на капака на сифона, то очевидно не бе предизвикало особен интерес.

Шумът над генераторите над нас и непрестанният тътен на подземната река някъде отвъд Рия се предаваха през пода, на който беше монтиран сифонът, и следователно в самите тръби, правейки разговора невъзможен. Щеше да ни се налага да си крещим едни на други — разбира се, не можехме да поемем такъв риск.

Внезапно ме сполетя усещането, че трябва да посегна към Рия. Поддадох се на тази нужда и открих, че тя се пресяга към мен, за да ми подаде увит във восъчна хартия сандвич и термос със сок. Не ми се стори изненадана, когато търсещата ми ръка напипа нейната в тъмното. Едновременно слепи, глухи и неми, въпреки всичко бяхме способни да комуникираме благодарение на изключителната близост, породена от любовта, която споделяхме; помежду ни съществуваше почти ясновидска връзка и от нея и двамата черпехме колкото утеха и увереност бе възможно.

Светещият циферблат на часовника ми показваше, че са минали няколко минути след пет следобед в неделя.

Мрак и чакане.

Оставих съзнанието си да се зарее към Орегон. Но загубата на семейството ми беше твърде депресираща.

Така че се замислих за Рия. За смеха й в по-добрите времена, за това колко я обичам, колко се нуждая от нея и колко я искам. Но скоро мислите за Рия доведоха до състояние, което беше неудобно в настоящото ми странно положение.

Ето защо разгърнах спомените за лунапарка и многото ми приятели там. Трупата на „Сомбра Брадърс“ беше моето убежище, моето семейство и мой дом. Но, дявол го взел, бяхме много далеч от лунапарка и почти нямахме надежда да се върнем там, което беше още по-депресиращо от размислите какво съм загубил в Орегон.

Така че поспах.

 

 

Бях спал малко последните няколко нощи и, изтощен от проучванията през деня, не се събудих в течение на девет часа. В два сутринта се откъснах яростно от сън, събуждайки се напълно незабавно.

За част от секундата си мислех, че ме е събудил кошмарът. След това осъзнах, че през решетката върху сифона се просмукват няколко гласа — таласъмски гласове, оживено обсъждащи нещо на техния древен език.

Протегнах се от дупката си и в мрака открих ръката на Рия, вече протегнала се към моята. Хванахме се здраво и се вслушахме.

Над нас гласовете се преместиха.

Отвън в кавернозната електрическа централа се чуваха звуци, каквито не бях долавял преди — тропане и дрънчене на метал.

Не ми бе нужно да го доловя с ясновидството си, за да се досетя, че се провежда поредното претърсване на електроцентралата. През изминалите девет часа таласъмите бяха обиколили комплекса от единия до другия край, проверявайки всеки един тунел. Бяха открили мъртвия си събрат, когото разпитвахме. Бяха открили празните ампули от пентотал и използваните игли до трупа. Вероятно дори бяха открили следи от пътешествието ни през вентилационната система и знаеха, че сме напуснали това убежище именно в електроцентралата. Като не ни бяха открили другаде, таласъмите се захванаха да претърсят залата още веднъж.

Отминаха четирийсет минути. Звуците над главите ни не замлъкваха.

Няколко пъти ние с Рия се пускахме, само за да посегнем след малко отново един към друг.

За мой ужас, чух стъпки да се приближават до отвора на сифона. Няколко таласъма отново се събраха около стоманената решетка.

Лъч на фенерче се промуши през пръчките й.

С Рия веднага си пуснахме ръцете и, както костенурките се прибират в черупките си, се оттеглихме тихо назад в разклонената тръба.

Пред мен ивици светлина разкриваха части от пода на вертикалната тръба — точно кръстопътя на хоризонталните тръби, в които се криехме. Не се виждаше кой знае какво, понеже самата решетка хвърляше объркващи сенки.

Фенерчето угасна.

Дъхът в гърдите ми бе застоял. Тихичко издишах и си поех чист въздух.

Гласовете не затихнаха.

Миг по-късно се разнесе скърцане, дрънчене и тупване, последвано от стържене, когато таласъмите вдигнаха решетката от основата на сифона и я плъзнаха встрани.

Фенерчето отново светна. Изглеждаше ярко като сценичен прожектор.

Право пред мен, само на няколко инча отвъд отвора на хоризонталната тръба, в която лежах, лъчът освети пода на вертикалния сифон в почти свръхестествени подробности. Стори ми се горещ — ако в тръбата имаше влага, нямаше да се изненадам да я видя да цвърчи и да се изпарява под сиянието. На показ бяха изложени всяка една драскотина и обезцветено петънце на повърхността на дъното на шахтата.

Наблюдавах проучващия светлинен лъч с трепет и затаен дъх. Боях се, че ще се спре на нещо, което сме изпуснали с Рия, докато сме посягали в мрака един към друг. Може би троха хляб от сандвича, който тя ми беше подала. Да ни издаде стигаше и едничка бяла троха, очертана контрастно на фона на сивкавите петна по тръбата.

Отвъд бавно въртящия се лъч, там където хоризонталната тръба бе обърната срещу мен, съзрях лицето на Рия, смътно очертано на черния фон от светлината. Тя също ме стрелна с очи — но и тя като мен бе неспособна да отклони поглед от проучващия лъч за повече от секунда, боеше се, че във всеки един миг можем да бъдем разкрити.

Внезапно яркото копие спря да се движи.

Напрегнах се да видя какво откритие е спряло ръката на таласъма с фенерчето, но не забелязах нищо, което може да е привлякло вниманието му или да е възбудило подозренията му.

Лъчът все още не помръдваше.

Над главите ни таласъмите си говореха по-високо и по-бързо.

Щеше ми се да мога да разбирам езика им.

При все това имах подозрения за какво си приказват — канеха се да слязат да огледат разклоняващите се тръби. Някаква аномалия бе привлякла вниманието им, нещо нередно, заради което щяха да слязат да огледат по-внимателно.

Страхът пробяга през мен като глисандо на арфа, всяка нота, по-студена от предишната.

Можех да си представя как отстъпвам отчаяно и измъчено назад през тръбата, твърде присвит, за да съм способен да се бия, а същевременно един таласъм приижда с главата напред и ме преследва. Каквито бяха бързи тези демони, стигаше да посегне с ужасно ноктестите си лапи и щеше да ми разкъса лицето — или пък да ми извади очите от очните орбити, или да ми разкъса гърлото — още преди да дръпна спусъка на пушката си. Почти със сигурност щях да го убия, но щях да умра от ужасна смърт, все още с пръст на спусъка за изстрела, който ще довърши и врага ми.

Видеше ли ме пред себе си, убеждението в собствената му смърт не би спряло таласъма да влезе в тръбата. Бях наблюдавал кошерното поведение на тайното им общество. Знаех, че нито един от тях няма да се поколебае да се жертва за благото на общата група — не повече, отколкото мравка би се поколебала да защити мравуняка. И ако успеех да застрелям един от тях или пък пет, или десет — таласъмите щяха да продължат да напредват, да ме натикват по-навътре в тръбата, докато накрая пушката ми засече или ми отнеме твърде дълго време да презаредя, и след това последният от тях щеше да ме убие.

Лъчът на фенерчето помръдна отново. Забърса полека дъното на вертикалната шахта. След това отново го обиколи.

И пак застина.

Прашинки се носеха лениво в яркия му конус.

Хайде, копелета, казах си. Хайде, хайде, нека приключваме!

Фенерчето угасна.

Напрегнах се.

В мрака ли щяха да нападнат? Защо?

За моя изненада, таласъмите наместиха решетката обратно на мястото й върху сифона.

Оттегляха се, стигнали до извода, че не сме долу.

Направо не можех да повярвам. Лежах в почуда, неспособен да си поема дъх от изумление, както преди малко — от страх.

В чернотата се приплъзнах напред и посегнах към Рия. И тя се протягаше към мен. Ръцете ни се срещнаха в средата на сега тъмната вертикална тръба, където лъчът на фенерчето бе ръчкал толкова настоятелно само преди секунди. Дланта й бе леденостудена, но постепенно се стопли между пръстите ми.

Бях пламнал от възбуда. Беше ми трудно да пазя тишина, понеже ми се искаше да се смея, да викам и да пея. За първи път, откакто бях напуснал Гибтаун, мъглата на отчаянието се вдигаше мъничко и долавях надеждата да свети някъде в небесата.

Таласъмите бяха претърсили убежището си два пъти и не ни бяха открили. Вероятно вече нямаше и да ни намерят, понеже бяха убедени, че сме избягали и щяха да насочат вниманието си другаде. След няколко часа, като им дадем още време да се уверят в убеждението си, че сме се измъкнали, с Рия щяхме да можем да излезем от тръбата и да избягаме, и да нагласим детонаторите на зарядите, които бяхме поставили по пътя си насам.

Щяхме да се измъкнем от Йонтсдаун, след като бяхме постигнали на практика всичко, което бяхме дошли да направим. Бяхме научили причината таласъмите да си устройват бърлога тук. А и бяхме сторили нещо по въпроса. Може да не се окажеше достатъчно, но все щеше да бъде нещо.

Знаех, че ще се измъкнем невредими, цели и живи.

Знаех го, знаех го. Просто го знаех.

Понякога ясновидството ми ме подвежда.

Понякога има надвиснала опасност, сгъстяващ се мрак, които не успявам да видя, независимо колко усърдно се взирам.