Дийн Кунц
Отвъдни очи (17)

Седемнадесета глава
Сбъднатият кошмар

Келско стискаше в ръка револвера си — „Смит и Уесън“ 45-и калибър, — но всъщност не се целеше в мен, понеже, предвид предимствата на изненадата и полицейския авторитет, той не смяташе, че ще има нужда да стреля с оръжието. Държеше го настрани, с насочено към пода дуло, но беше в състояние да го завърти и да стреля и при най-малкия признак за проблеми.

Изпод суровото, намръщено и грубовато човешко лице ми се хилеше таласъмът. Под рошавите вежди на човешката му дегизировка виждах течната лава на демонските очи, обкръжени от напукана, удебелена кожа. Отвъд жестоката черта на човешката уста се намираше таласъмската муцуна със зловещите й остри и закривени зъби. Когато за първи път бях видял таласъма Келско в кабинета му в Йонтсдаун, бях впечатлен колко по-злонамерен и яростен ми се струва той в сравнение с мнозина от рода му — и колко по-грозен. Напуканата му и сбръчкана плът, изсъхналата кожа, мазолестите устни, пришки, брадавици и разнообразни белези сякаш подчертаваха сериозната му възраст. Рия бе споменала, че някои таласъми живеят до хиляда и петстотин години, че и повече, и не беше трудно да повярвам, че този звяр, която се назоваваше Лайсъл Келско, е толкова древен. Вероятно бе живял трийсет или четирийсет човешки живота, местейки се от една самоличност към друга, убивайки хиляди от нас с отминаването на вековете, пряко или непряко измъчвайки други десетки хиляди, и всички тези животи и години тази вечер го бяха довели тук, за да ме довърши.

— Слим Маккензи — каза чудовището, запазвайки човешката си самоличност с единствена цел да изрази сарказъм, — арестувам те като част от разследването на няколко скорошни убий…

Нямах намерение да го оставя да ме вкара в полицейската кола и да ме закара на някое много уединено място за мъчения. Бърза смърт тук и сега беше много по-привлекателна от подчинението, тъй че преди тварта да довърши малката си реч, посегнах в ботуша си и стиснах ножа. Седях с гръб към таласъма и се бях извърнал да го погледна, така че звярът не можеше да види нито ботуша ми, нито ръката ми. По някаква причина — и сега подозирах, че знам каква е тя — така и не бях казал на Рия за ножа, а тя не осъзнаваше какво правя, преди — с едно плавно движение — да се изправя, да се обърна и да го хвърля.

Бях толкова бърз, че Келско нямаше възможност да вдигне оръжието си и да стреля по мен, въпреки че все пак изстреля един куршум в пода, докато падаше по гръб с щръкнало от гърлото острие. В малката стая изстрелът прозвуча като крясък на Господ.

Рия изпищя, не като предупреждение, а по-скоро от шок, но демонът на Келско бе мъртъв още преди писъкът да се изтръгне от гърлото й.

Щом ченгето падна на пода и докато трясъкът на изстрела още отекваше из фургона, аз притичах до звяра, завъртях ножа да довърша започнатото, измъкнах го от отвратителната плът, изправих се и се обърнах тъкмо навреме да видя, че Рия е отключила вратата и че вътре влиза заместникът от Йонтсдаун. Беше същият офицер, който стоя в ъгъла в кабинета на Келско, когато ние с Желето и Люк бяхме отишли там да му поднесем подкупите; също като шефа си това ченге беше таласъм. Тъкмо бе стъпил на последното стъпало и се бе озовал на прага, и видях, че очите му се стрелкат към трупа на Келско, видях как се наелектризира, внезапно проумял, че се намира в смъртна опасност, но по това време бях обърнал ножа в дясната си ръка и го бях хванал, готов за хвърляне. Метнах острието и разрязах с него адамовата ябълка на демона, а в същия миг звярът натисна спусъка на своя „Смит и Уесън“, но не се бе прицелил добре и куршумът счупи лампата вляво от мен. Таласъмът падна с гърба напред през отворената врата, хързулна се по стълбите и изчезна в нощта.

Лицето на Рия бе като дефиниция на ужаса. Тя мислеше, че следващата ще е тя.

Изстреля се от фургона и се втурна да си спасява живота.

За миг просто останах да стоя неподвижен, задъхан, неспособен да помръдна и прикован към пода. Не убийствата ме бяха вцепенили, бях убивал и преди — често. Не това, че съм се разминал с опасността на косъм, ме караше да усещам краката си омекнали и безчувствени; досега бях попадал в доста по-опасни схватки. Това, което ме бе приковало на място, неподвижен, бе шокът как отношенията между мен и Рия се бяха променили изцяло и напълно, шокът от това, което бях изгубил и можеше никога да не намеря отново; струваше ми се, че любовта не е нищо повече от кръст, към който тя ме бе разпнала.

След това парализата ме напусна.

Препънах се към вратата.

Надолу по металните стълби.

Покрай мъртвия заместник-шериф.

Видях няколко лунапарковци, наизлезли в отговор на стрелбата. Един от тях беше Джоъл Тък.

Рия се намираше на може би стотина фута от мен, тичаше по „улицата“ между редиците фургони и се насочваше към долния край на ливадата. Когато преминаваше през локвите от мрак, които се редуваха със светлината от прозорците и вратите на фургоните, стробоскопичният ефект я караше да изглежда нереална, сякаш беше призрачна фигура, тичаща през пейзаж от сънищата.

Не исках да хуквам след нея.

Ако я хванех, може би щеше да се наложи да я убия.

Не исках да я убивам.

Просто би трябвало да си тръгна. Да се махна. Никога да не погледна назад. Да забравя.

Хукнах след Рия.

Досущ като в кошмара тичахме, сякаш без да стигаме доникъде, обградени от безкрайни редици пътнически фургони, тичахме — както ми се стори — десет минути, двайсет, все по-нататък и по-нататък, но знаех, че Гибтаун-на-колела не е толкова голям, знаех, че чувството ми за време е изкривено от истерията, и всъщност сигурно е минало по-малко от минута, преди да излезем от капана на фургоните и да се втурнем през откритото поле. Високата трева шибаше краката ми и жабите отскачаха от пътя, а няколко светулки се втурнаха срещу лицето ми. Тичах колкото можех по-бързо, след това ускорих още, разпъвайки разкрача си, стремейки се да правя възможно най-широките крачки, макар че изпитвах ужасна болка заради нанесения ми по време на вечерта побой. Рия тичаше с придадена от ужаса скорост, но скъсявах неминуемо дистанцията помежду ни и по времето, когато тя стигна покрайнините на гората, бях само на четирийсет фута зад нея.

Рия така и не се обърна да погледне назад.

Знаеше, че я следвам.

Въпреки че зората наближаваше, нощта бе много тъмна, а в гората бе още по-тъмно. При все че бях практически сляп под това покривало от борови иглички и дървесен листак, и двамата не забавихме особено скорост. Както преливахме от адреналин, струваше ни се, че изискваме и получаваме от парапсихичните си способности повече, отколкото когато и да било, защото интуитивно откривахме най-лесния път през горите, преминавахме от една тясна пътека към друга, проправяхме си път през прегради от храсталаци в най-слабите им точки, скачахме от голяма варовикова скала към паднало дърво, през малък поток, по протежение на друга дивечова пътека, сякаш бяхме нощни твари, родени за нощно преследване, и макар да продължавах да скъсявам разстоянието помежду ни, все още бях на поне двайсетина фута от Рия, когато излязохме от гората на върха на полегат хълм и се втурнахме надолу…

… сред едно гробище.

Пързулнах се и се спрях, опрян във висок паметник, и се втренчих с ужас в простиращото се по склона гробище. Беше голямо, макар и да не продължаваше до безкрай, както в съня, който Рия ми беше разказала. По терасирания склон стърчаха стотици и стотици правоъгълници, квадрати и кули от гранит и мрамор, и повечето от тях бяха достатъчно ясно очертани, понеже на дъното имаше път, осветен от живачни прожекторни лампи, които добросъвестно озаряваха долната част на гробището и създаваха ярък фон, на който всички плочи по по-високите тераси се виждаха отлично. Нямаше сняг, както в съня, но живачните кълба създаваха белезникава светлина със смътна следа от синкаво, в която тревата на гробището изглеждаше заскрежена. Надгробните плочи сякаш носеха калъфки от лед, а вятърът люлееше дърветата достатъчно силно да изтърси от тях куп семена, екипирани с рошави, бели мембрани за лесно разпръсване с вятъра, и тези семена кръжаха във въздуха и се носеха към земята, сякаш са снежинки, тъй че ефектът бе стряскащо подобен на зимната гледка в кошмара.

Рия не спря. Тя отново разширяваше разстоянието помежду ни, следвайки криволичеща пътека надолу през надгробните камъни.

Почудих се дали е знаела, че тук има гробище или и за нея появата му е не по-малък шок, отколкото за мен. Рия бе идвала на йонтсдаунския панаирен парцел и предишните години, така че може да се бе разхождала до края на ливадата, да е минала през гората и да е излязла на върха на този хълм. Но ако е знаела, че гробището е тук, защо тогава бе хукнала по този път? Защо не бе тръгнала в друга посока и не бе направила поне малко усилие да промени съдбата, която и двамата знаехме, че е видяла в съня?

Знаех отговора на този въпрос — тя не искаше да умре… и същевременно копнееше за това.

Страхуваше се да ме остави да я хвана.

И същевременно искаше да я уловя.

Не знаех какво ще се случи, когато я докопам в ръцете си. Но знаех, че не мога просто да обърна гръб и не мога да стоя тук на купчината кости, докато и аз се превърна в паметник като тези около мен. Последвах Рия.

Тя не се бе обърнала назад на поляната или в гората, но сега погледна през рамо да види дали още я следвам, затича се, обърна се отново и отново се затича, но вече не бързаше толкова. На последния склон осъзнах, че докато бяга, тя пищи — ужасен вой на мъка и страдание — и след това успях да преодолея разделящото ни разстояние, сграбчих я и я обърнах към мен.

Рия хълцаше и когато очите й се срещнаха с моите, ме гледаше като подгонен заек. За секунда-две тя се опитваше да се взира право в мен, после се отпусна в ръцете ми и за миг си помислих, че е видяла в очите ми нещо, от което имаше нужда, но всъщност бе станало точно обратното — тя бе видяла нещо, което я бе ужасило още повече. Рия се отпусна на гърдите ми не като любовница, търсещ ответна страст, а като отчаян враг, притискаше се към мен, за да се увери, че смъртоносният удар ще бъде толкова добре прицелен, колкото е възможно. В началото не усетих болка, само разрастваща се топлина, а после погледнах надолу и видях ножа, който тя бе забила в мен, и за миг бях сигурен, че в крайна сметка всичко се случва не в реалността, а е просто поредният кошмар.

Собственото ми острие. Рия го бе извадила от гърлото на мъртвия заместник-шериф. Стиснах ръката, с която държеше ножа, и я удържах да не го завърти в тялото ми, така че нито можеше да го извади, нито да ме удари отново. Ножът се беше забил на около три инча вляво от пъпа ми, което беше по-добре, отколкото ако бях наръган в средата на корема, където със сигурност щяха да са пронизани и стомахът, и червата ми, и ударът да ме обрече на сигурна смърт. Но въпреки това раната беше лоша, Исусе, все още не изпитвах болка, но разширяващата се топлина се превръщаше в пареща жега. Рия се бореше да изтръгне ножа от мен, а аз също толкова упорито се съпротивлявах да ни държа сковани в прегръдка, и препускащият ми ум видя само едно решение. Също като в съня наведох глава, притиснах устни към гърлото й…

… и не можах да го направя.

Не можех да я разкъсам със зъби, сякаш бях диво животно, не можех да прегриза югуларната й вена, не можех да понеса дори мисълта кръвта й да бликне в устата ми. Рия не беше таласъм. Беше човешко същество. Една от собствената ми раса! Една от бедната ни, болна, нещастна и многострадална раса. Тя бе познала страданието и бе триумфирала върху него, и ако бе направила грешки — чудовищни грешки, — все пак имаше причини за това. Ако не можех да се съглася с нея, можех поне да я разбера и в разбирането се крие прошката, а в прошката е загнездена надеждата.

Едно доказателство за истинската човечност е неспособността да убиваш хладнокръвно своя род. Определено е така. Защото, ако това не е доказателство, то тогава няма такова нещо като истинска човечност и по естество всички сме таласъми.

Вдигнах глава.

Освободих ръката на Рия — онази, с която стискаше ножа.

Тя извади острието от тялото ми.

Стоях, отпуснал ръце край хълбоците си, беззащитен.

Тя изнесе ръката си назад.

Затворих очи.

Мина секунда, втора, трета.

Отворих очи.

Рия изтърва ножа.

Тезата беше доказана.