Дийн Кунц
Отвъдни очи (13)

Тринадесета глава
Гущер на прозореца

По времето, когато стигнах панаира, около въртележката се бяха струпали стотина лунапарковци, все още не познавах повечето от тях. Някои носеха жълти дъждобрани с подходящи безформени шапки, а някои — черни винилови шушляци, в тълпата можеха да се видят както пластмасови шлифери, ботуши или сандали, галоши или улични обувки, така и боси стъпала, някои бяха наметнали палта върху пижамите си и около половината носеха и чадъри, нашарени в най-разнообразни цветове, но по никакъв начин не успяваха да внесат нотка веселие в сборището. Имаше и лунапарковци, които не се бяха облекли като за буря, бяха изтърчали в неверие при ужасната новина, без да ги е грижа за времето, и те се бяха сгушили един в друг двойно нещастни — заради мокрото и мъката, — просмукани до кожа и нацвъкани с кал, и с вида на бежанци, канещи се да пресекат границата на някаква раздирана от войни държава.

Дойдох по тениска, джинси и с обувки, които още не бяха изсъхнали от снощи, и докато се приближавах към тълпата около въртележката, бях впечатлен и разтърсен най-вече от мълчанието на присъстващите. Никой не говореше. Никой. Нито дума. Хората бяха двойно мокри — от дъжд и сълзи, и мъката бе изписана по пребледнелите им лица и хлътналите очи, но те плачеха, без да издават и звук. Мълчанието им бе знак колко дълбоко са обичали Желето Джордан и показател за това колко немислимо бе за тях да умре; бяха толкова поразени, че можеха само да стоят в нямо отрицание на свят, лишен от неговото присъствие. По-късно, когато шокът се оттечеше, щеше да има оплаквания на висок глас, неовладяемо хълцане, истерия, жалостиви стенания, молитви, а вероятно и отправени към Господ гневни въпроси, но в момента силната мъка на присъстващите бе идеалният вакуум, през който не можеха да се пренасят звукови вълни.

Лунапарковците от „Сомбра Брадърс“ познаваха Желето по-добре от мен, но не можех да остана дискретно по периферията на тълпата. Полека си проправих път през оплаквачите, шепнейки: „Извинете!“ и „Съжалявам!“, докато не стигнах до повдигнатата платформа на въртележката. Дъждът се стичаше под раирания червено-бял покрив, събираше се на струйки по месинговите пръти и охлаждаше дървената конска плът. Пропъхвах се покрай вирнати копита и оголени в конска възбуда емайлирани зъби, покрай боядисани хълбоци, слети в едно със седла и стремена, които не можеха да се свалят, заобикалях поелия на безкрайното си препускане табун, докато не стигнах до мястото, където насред цялото това вечно галопиращо множество пътуването на Желето Джордан бе секнало брутално.

Уредникът бе проснат по гръб на пода на въртележката между черен жребец и бяла кобила, сякаш е бил смазан от копитата на конете. При падането насред тъпчещия табун очите му се бяха ококорили от изумление. Устата му също бе отворена, устната — цепната, имаше поне един счупен зъб. Изглеждаше досущ все едно червена каубойска кърпа прикрива долната част на лицето му, но това бе воал от кръв.

Беше облечен в разкопчан шлифер, бяла риза и тъмносиви панталони. Около коляното десният крачол бе набран нагоре и се виждаше оголена част от дебелия бял прасец отдолу. Десният крак бе останал и без обувка, липсващият патък бе заседнал на вграденото в хълбока стреме на дървеното седло на черния жребец.

При трупа имаше трима души. До задницата на бялата кобила с лице със същия цвят като кончето стоеше Люк Бендинго, който ни бе закарал до Йонтсдаун миналия петък и ни бе върнал оттам, и погледът, който ми отправи — примигващи очи, гърчещи се устни, — бе заекване от мъка и гняв, мигновено потиснато от шока. На платформата бе коленичил мъж, когото не бях виждал преди. Беше към шейсетте, доста едър, сивокос, със спретнато оформени сиви мустаци. Намираше се зад тялото на Желето и държеше главата на мъртвеца все едно беше лечител с вяра, твърдо решен да върне здравето на пострадалия. Разтърсваха го безмълвни ридания и всеки нещастен спазъм изцеждаше от него още сълзи. Трети бе Джоъл Тък, застанал на един кон встрани от сцената, облегнал гръб на петнисто жребче, стегнал грамадната си длан около месинговия прът. На изкривеното му лице, което беше кръстоска от кубистичен портрет от Пикасо и излязла от кошмарите на Мери Шели твар, по изключение изражението не можеше да бъде разчетено погрешно: той беше съсипан от загубата на Желето Джордан.

В далечината виеха сирени, ставаха все по-силни и по-силни, след това затихнаха с писък. Миг по-късно два полицейски седана се приближиха на алеята, а цветните им буркани проблясваха през оловносивата светлина, мъглата и дъжда. Когато спряха пред въртележката и чух вратите да се отварят и затварят, погледнах нататък и видях, че трима от пристигналите четирима йонтсдаунски полицаи са таласъми.

Усетих погледа на Джоъл върху мен, а когато се обърнах към него, ме притесни неочакваното подозрение, изписано и на изкривеното му лице, и в психическата аура, която го обвиваше. Бях очаквал като мен да се заинтересува от таласъмите ченгета и той наистина ги погледна враждебно, но аз си оставах във фокуса на вниманието и подозрението му. Отстъпих встрани, тъй като просто ми идваха в повече съмненията му накуп с пристигането на таласъмите и циклона от бълващите от трупа ужасни парапсихични излъчвания.

Известно време обикалях от задната страна на лунапарка, максимално далеч от въртележката, през дъжд, който от време на време се превръщаше в тежък ръмеж и понякога — в потопен изблик, макар че аз тънех не във вода, а във вина. Джоъл ме беше видял да убивам човек в павилиона на „Блъскащите колички“ и бе приел, че съм се захванал с убийството, понеже, също като него, бях видял таласъма зад човешката глазура. Но сега Желето бе мъртъв и в бедничкия Тимъти Джордан не се криеше чудовище, а Джоъл се чудеше дали пък не ме е преценил погрешно. Вероятно започваше да си мисли, че може и да не съм знаел за таласъма, скрит в първата ми жертва, че съм просто убиец без никакви допълнителни причини и че сега съм посегнал на втора жертва, този път — невинна. Но аз не бях навредил на Желето и не ме смазваше вина заради подозренията на Джоъл Тък. Чувствах се виновен, понеже бях знаел, че Желето е в опасност, бях имал видение на лицето му, омазано с кръв, и не го бях предупредил.

Трябваше да съм в състояние да предвидя точния миг на кризата в живота му, да успея да предскажа точно къде и кога, и как той щеше да се изправи пред смъртта и да мога да предотвратя тази среща. Нямаше значение, че парапсихичните ми способности бяха ограничени и в повечето случаи ми носеха смътни и объркващи ясновидски видения и впечатления и че имах малко — а често и никакъв — контрол над тях. Без значение, че Желето не би ми повярвал, дори ако се бях опитал да го предупредя за безименната опасност, която долавях. Без значение, че не съм — и не бих могъл да бъда — спасител на целия проклет свят и всяка проклета душа в него. Все едно. Въпреки всичко би трябвало да успея да предотвратя случилото се! Трябваше да съм способен да спася Желето!

Трябваше.

Трябваше!

 

 

Игрите на карти, плетаческите сбирки и другите събирания в Гибтаун-на-колела станаха сборища на страдалци. Лунапарковците се опитваха взаимно да си помогнат да приемат смъртта на Желето. Някои от тях още плачеха. Други се молеха за душата му. Но повечето си разменяха истории за Желето, понеже спомените бяха един начин да го поддържат жив. Сядаха в кръг в дневните на фургоните и когато някой свършеше с разказа за пухкавия им уредник, любител на играчките, следващият в кръга подемаше на свой ред, а после този след него и така в кръг, и дори се разнасяше смях, понеже приживе Желето Джордан бе бил забавен и изумителен човек, и постепенно ужасната мъка отстъпи пред по-лесно поносима кисело-сладка тъга. Леката формалност на тези процедури — почти неосъзнат ритуал, съобразно с който те бяха извършвани — ги правеше забележително сходни с еврейската традиция на седенето шивах; въобще нямаше да се изненадам, ако за да ме допуснат в кръжеца, бъдех накаран да си държа ръцете над купа и върху тях ми поливаха вода, ако ми бяха връчили черен ямурлук да си покрия главата и ако бях открил скърбящите насядали по жалейни столчета вместо по кресла и дивани.

Прекарах няколко часа в обиколки из дъжда и периодично спирах при един или друг фургон, участвах в един или друг шивах и на всяко място научавах по нещо от клюките. Първо узнах, че сивокосият мъж, който плачеше над трупа на Желето, е Артуро Сомбра, последният все още жив от братята Сомбра и собственик на лунапарка. Желето Джордан бе играл ролята на негов сурогатен син и е бил определен за наследник на лунапарка, когато старецът си отиде. При разпитите ченгетата притискаха г-н Сомбра двойно повече заради версията, че може да е замесена нечестна игра и убиецът да е лунапарковец. За абсолютното изумление на всички ченгетата дори бяха стигнали до идеята, че Желето може да е бил ликвидиран, понеже положението му в компанията давало предостатъчно възможности да бърка в меда и би могло да се е възползвал. Според една от версиите убийството се приписваше дори на самия г-н Сомбра, въпреки че нямаше смислена причина за подобно подозрение — и предостатъчно то да бъде отхвърлено. Полицаите въртяха на шиш стареца и Кеш Дули, както и всички, които биха могли да знаят дали Желето краде пари, и по време на разпитите се държаха толкова грубо и гадно, колкото изобщо е възможно. Всички в градчето от фургони бяха бесни от отношението им.

Не бях изненадан. Бях сигурен, че ченгетата не са в състояние да повдигнат срещу никого реални обвинения в убийство. Но трима от тях бяха таласъми. Те бяха видели вцепеняващата мъка на стотината скърбящи, струпани около въртележката; това страдание не само им се бе усладило, но и бе събудило апетита им за още човешко нещастие. Не биха могли да устоят на съблазнението да добавят някой градус към болката ни, да я издоят, да изцедят и последната капка агония от Артуро Сомбра и всички от нас.

 

 

По-късно се разнесе слух, че е дошъл окръжният съдебен лекар, проучил е тялото in situ, задал е няколко въпроса на Артуро Сомбра и е отхвърлил възможността за задкулисна игра. За облекчение на всички официалното заключение беше „смърт при нещастен случай“. Очевидно бе широко известно, че когато не може да заспи, понякога Желето отива в лунапарка, пуска въртележката (макар че не включва калиопата да свири) и си устройва дълго самотно возене. Обичаше въртележката. Тя беше най-голямата от всички играчки с пружина, прекалено голяма да я сложи на полица в кабинета си. Заради размера си Желето обикновено сядаше на някоя от сложно изработените и изкусно украсени пейки, които имаха облегалки за ръце с формата на русалки и водни кончета. Но от време на време се качвал и на някой от конете, както сигурно е сторил и снощи. Вероятно се е притеснявал заради изгубените поради лошото време печалби, може би се е измъчвал и заради проблемите, които е в състояние да предизвика шеф Лайсъл Келско, не е могъл да спи и е потърсил начин да успокои нервите си. Така че Желето в движение се качил на черния жребец, седнал в дървеното седло, хванал се за месинговия стълб, летният вятър рошел косата му, носел се в кръг в мрака без нито звук освен съпровода на бурята и плискащия дъжд и най-вероятно се усмихвал с несъзнателното задоволство на дете, може да си е подсвирквал, щастливо покачен на борда на магическа центрофуга, която, докато се въртяла, отмятала назад годините, а заедно с тях и притесненията, и същевременно сътворявала мечти и след малко уредникът се почувствал по-добре и решил да се върне в леглото — но когато слизал от коня, дясната му обувка заседнала в стремето и въпреки че стъпалото му се извадило от патъка, вече бил изгубил равновесие. При падането, колкото и кратко да било то, си разбил устната и си избил два предни зъба — и си счупил врата.

Това беше официалното заключение.

Смърт при нещастен случай.

Случайност.

Глупав, идиотски, безсмислен начин да умреш, но нищо повече от трагична случайност.

Глупости на търкалета!

Не знаех какво точно се е случило с Желето Джордан, но бях сигурен, че най-хладнокръвно го е убил таласъм. Преди това, наведен над трупа му, бях успял да измъкна три факта от калейдоскопично фрагментираните образи и усещания, които ме бяха поразили: първо, че уредникът не бе умрял на въртележката, а всъщност под виенското колело; второ, че таласъм го беше ударил поне три пъти, беше му счупил шията и го бе занесъл до въртележката с помощта на други таласъми. „Нещастният случай“ е бил старателно подготвен.

Някои предположения можеха да бъдат направени без особен страх от грешка. Неспособен да заспи, Желето явно бе излязъл на разходка по лунапарка — в тъмното, в бурята — и е видял нещо, което не е трябвало. Какво? Сигурно е съзрял непознати, не лунапарковци, които са извършвали подозрителни манипулации около виенското колело, и сигурно им е викнал, без да предполага, че не са обикновени хора. Вместо да избягат, те са го нападнали.

Казах, че докато стоях до въртележката, вгледан в необитаемата смъртна черупка на дебелака, ясно съм доловил три неща. Третото беше онова, което най-трудно щях да преглътна, защото представляваше невероятно личен миг на връзка с Желето, поглед в главата му, което бе направило загубата му още по-значима. Екстрасензорно бях доловил предсмъртната му мисъл. Тя витаеше около трупа в очакване да бъде прочетена от някой като мен, късче парапсихична енергия като парцалче, закачено на оградата от бодлива тел, белязала границата между настоящето и вечността. Докато животът му гаснеше, последната мисъл на Желето бе за комплект малки, покрити с козинка механични мечета — Татко, Мама и Бебчо, подарък от майка му за седмия му рожден ден. Толкова много беше обичал тези играчки! Те бяха специални, идеалният подарък в идеалния момент, защото този рожден ден бе дошъл само два месеца след като баща му загинал право пред очите на хлапето, ударен от изгубил контрол градски автобус в Балтимор, и именно тези мечета с пружинки в крайна сметка бяха осигурили така нужната фантазия и временно убежище от свят, станал внезапно твърде студен, твърде суров, твърде относителен, за да бъде понесен. Сега, умирайки, Желето се бе чудил дали не е бил самият той Мечо Бебчо и дали там, където отива, ще се срещне отново с Мама и Татко. И се боеше да не свърши някъде самичък, на тъмно и празно място.

Не мога да контролирам парапсихичните си сили. Не мога да затворя отвъдните си очи за тези образи. Ако можех, Боже мили, никога нямаше да се отворя за разтърсващия душата ужас от самотата, който беше изпълнил Желето Джордан, докато пропадаше в бездната. Това ме преследваше целия ден, докато вървях под дъжда и обикалях фургоните, в които се говореше за уредника ни и скърбяха за него, докато стоях до виенското колело и проклинах демонския род. Преследваше ме и години наред. Всъщност и до ден-днешен, когато сънят ми убягва и съм отчасти в мрачно настроение, понякога, без да искам, си спомням емоциите на Желето пред прага на смъртта и те са толкова ярки, че като нищо биха могли да са лично мои. Вече мога да ги понеса. Мога да понеса почти всичко напоследък, след онова, през което съм минал и което съм видял. Но онзи ден на Йонтсдаунския общински панаир… бях само на седемнадесет.

 

 

В понеделник в три следобед в града от фургони се разнесе слух, че тялото на Желето е било отнесено в йонтсдаунския погребален дом, където ще го кремират. Урната с праха му ще бъде върната на Артуро Сомбра или утре, или в сряда и през нощта, след като затворят лунапарка, ще има погребение. Службата ще се проведе при въртележката, понеже Желето я бе обичал толкова много и понеже всички си мислеха, че точно там бе намерил пътя си към отвъдното.

 

 

Тази нощ двамата с Рия Рейнс вечеряхме заедно във фургона й. Направих хрупкава зелена салата, а тя изпържи прекрасни омлети със сирене, но и двамата не ядохме много. Не бяхме особено гладни.

Прекарахме вечерта в леглото, но не се любихме. Седяхме, обгърнати от възглавници, държахме си ръцете, пийнахме малко, целувахме се, поговорихме малко.

Неведнъж Рия плака за Желето Джордан и сълзите й бяха изненада за мен. Макар че не се съмнявах, че е способна да жалее, поне досега я бях виждал да плаче единствено във връзка с нейния загадъчен товар или склонност и дори тогава тя сякаш отпускаше сълзите си скъпернически, все едно огромно вътрешно напрежение ги изтръгваше от нея пряко волята й. В други мигове — освен, разбира се, в голата хватка на страстта — тя намираше убежище в студената си, твърда маска със стиснати устни, която се преструва, че светът не я докосва. Усетих, че привързаността на Рия към другите лунапарковци е далеч по-силна и дълбока, отколкото тя е склонна да признае дори пред себе си. Сега скръбта й за смъртта на уредника ми се струваше доказателство, че съм доловил истината.

Аз бях плакал по-рано, но сега очите ми бяха пресъхнали — бях прекрачил отвъд скръбта, потопен в студен гняв. Все още скърбях за Желето, но много повече ми се щеше да отмъстя за него. И щях да го сторя! Рано или късно щях да убия няколко таласъма без друга причина, освен да изравня сметката, и ако имах късмет, можеше да успея да хвана и онези същите твари, които бяха строшили врата на Желето.

Освен това моята загриженост се бе прехвърлила от мъртвите върху живите и ме пронизваше острата яснота, че видението ми за смъртта на Рия може да се изпълни също толкова внезапно, както се случи с пророчеството за смъртта на Желето. А тази вероятност бе непоносима. Не можех — не биваше, нямаше, не смеех — да позволя да й се случи нищо лошо. За извънредно кратко време, определено необичайно като за двойка любовници, двамата с Рия бяхме завързали връзка, равна на която никога не съм познавал и не можех да си представя друга такава занапред. Ако Рия Рейнс умреше, част от мен също щеше да умре и в съзнанието ми щяха да останат изгорели до основи стаи, в които никога повече нямаше да стъпя.

Трябваше да се вземат превантивни мерки. В онези нощи, когато не спях във фургона й, без тя да го знае, щях да застана на пост пред вратата й. Там можех да страдам от безсъние също така добре, както и навсякъде другаде. Нещо повече, неуморно щях да проверявам с шестото си чувство в търсене на допълнителни подробности за все още смътно очертаната заплаха, която бъдещето държеше в резерв за Рия. Ако можех да предскажа точния момент на кризата и да засека източника на опасността, щях да успея да я защитя. Не биваше да я провалям така, както бях провалил Желето Джордан!

Вероятно Рия инстинктивно осъзнаваше, че има нужда от защита, и навярно също така знаеше, че възнамерявам да съм до нея, когато й потрябва помощ, защото с напредването на вечерта тя започна да споделя някои тайни за себе си и аз усетих, че ми казва неща, които не е споделяла с никой друг в лунапарка на „Сомбра Брадърс“. Рия пиеше повече от обичайното. Въпреки че не беше наистина пияна, подозирам, че се опитваше да се скрие зад пиянството — удобно извинение за сутринта, когато открие, че прелива от самосъжаление и угризения, задето ми е разказала толкова много за миналото си.

— Родителите ми не бяха лунапарковци — заяви Рия по такъв начин, че да стане ясно, че й се ще да бъде окуражавана в разкритията си.

— Откъде си тогава? — попитах.

— От Западна Вирджиния. Произхождам от род на западно-вирджински планинци. Живеехме в забравена от Бога съборетина в долинка горе в хълмовете, вероятно на половин миля от най-близката друга забравена от Бога дупка. Знаеш ли какви са планинците?

— Не точно.

— Бедни — обясни Рия лаконично.

— Това не е повод за срам.

— Бедни, необразовани, нежелаещи да се образоват, неуки. Потайни, дистанцирани, подозрителни. Традиционалисти, упорити и тесногръди. А някои от тях… повечето от тях вероятно — са и много близки роднини. Там горе в хълмовете братовчедите твърде често се женят за братовчеди. А има и по-лошо от това. Доста по-лошо от това!

Постепенно, с все по-малко подканване, Рия ми разказа за майка си, Маралий Суийн. Маралий била четвъртото от седем деца, родени от първи братовчеди, чийто брак не бил благословен нито от свещеник, нито от държавата, а съществувал само благодарение на общоприетата традиция. Всичките деца на Суийн били хубавки, но едно от седемте било умствено изостанало, пет от другите шест — по-скоро тъпички, отколкото нормални. Маралий не се явявала най-умната, макар че била най-хубавата от седемте — лъчезарна блондинка със сияйни зелени очи и разкошно тяло, по което всички момчета из хълмовете въздишали, откакто тя станала на тринайсет. Много преди щедрите й дарове да се оформят, Маралий вече притежавала значителен сексуален — човек определено не би могъл да го нарече романтичен — опит. На възраст, когато много момичета преживяват първата си среща и все още не са сигурни в смисъла на израза „да стигнеш до края“ Маралий била спряла да брои момчетата от хълмовете, които й били разтваряли краката на всевъзможни затревени полянки, в покрити с опадали листа долинки, в сеновалите на рушащи се стари хамбари, на гнили матраци, захвърлени в края на примитивното сметище, което местните били направили в Хармънс Холоу, и на мръсните задни седалки на някоя от множеството скапани брички, с които селяндурите толкова се гордеели. Понякога Маралий била доброволна участничка в секса, а понякога — не, но през повечето време като цяло не й пукало. В хълмовете падението й от невинността на такава ранна възраст не било необичайно явление. Всъщност най-изненадващото е, че успявала да избягва бременността, докато не превалила доста след четиринайсетия си рожден ден.

В този регион на Апалачите сред селяните ръката на закона и моралът на развитото общество били презирани и като цяло пренебрегвани; обаче за разлика от лунапарковците обитателите на онези отдалечени долинки не създавали свои собствени правила и закони, които да заменят отхвърлените от тях. В американската литература съществува традиция да се пишат разкази за „благородните диваци“ и културата ни поне се преструва, че вярва, че живот, изживян близо до природата и далеч от злото на цивилизацията, е по някакъв начин по-здравословен и мъдър от живота, който повечето от нас водят. Всъщност обикновено е вярно противоположното. Когато хората се отдръпват от цивилизацията, те бързо се отърсват от маловажните капани на съвременното общество — луксозни коли, скъпи къщи, дизайнерски дрехи, театрални представления, концертни билети — и вероятно може да се води спор за добродетелите на по-простичкия живот, но ако отидат достатъчно далеч и останат там достатъчно дълго, ще се отърсят също и от много от задръжките си. Задръжките, насадени от религията и обществото, като цяло не са глупави или безполезни, или скудоумни, както напоследък стана модерно да се твърди; точно обратното — много от тези задръжки представляват старателно обмислени алгоритми за оцеляване, които в дългосрочен план допринасят за по-образовано, по-сито и проспериращо население. Дивата пустош е дива и окуражава дивотията; тя е развъдник за диващина.

На четиринайсет Маралий била бременна, неграмотна, необразована и практически неподлежаща на образоване, без перспективи, с твърде малко въображение, че да се ужасява за бъдещето си, твърде бавномислеща, за да оцени напълно факта, че остатъкът от живота й вероятно ще е дълго, жестоко хлъзгане към ужасна бездна. С телешко спокойствие тя била убедена, че някой ще дойде да се погрижи за нея и за бебето. Бебето била Рия и преди тя дори да се роди, наистина се намерил човек да предложи на Маралий Суийн да направи почтена жена от нея — на пръв поглед доказателство, че Господ бди над бременните селяндурки така, както бди и над пияниците. Кавалерът, пожелал ръката на Маралий, се наричал Абнър Кейди, на трийсет и осем — двайсет и четири години по-голям от нея, шест фута и пет инча висок, двеста и четирийсет паунда тегло, с шия, дебела почти колкото главата му, и бил най-страховитият мъж в област, където не липсват опасни селяци.

Абнър Кейди си изкарвал хляба основно чрез варене на пърцуца, отглеждане на гончета и участие в дребни кражби и от време на време в някой грабеж. Веднъж-дваж годишно се качвал с няколко приятелчета да отвлече от щатската магистрала камион, натоварен с цигари или уиски, или някакъв друг товар, който можел да продаде за по-сериозна печалба. Те заменяли плячката при позната им дружка в Клаксбърг и ако се заемели по-сериозно с това, или щели да се позамогнат, или да свършат в затвора, но амбициите им не били по-големи от скрупулите. Кейди не бил само казанджия, бияч, свадливец и крадец, но също и редовен изнасилвач, случвало му се да си вземе жена насила, ако бил в настроение да си подправи секса с малко риск, но не му се било налагало да яхне затворническия автобус, понеже на никого не му стигала смелост да свидетелства срещу него.

За Маралий Суийн Абнър Кейди представлявал разкошен улов. Имал четиристайна къща — вярно, нищо повече от колиба, но с вътрешна канализация и никой в семейството му нямало да се нуждае от уиски, храна или дрехи. Ако Абнър не можел да открадне онова, което му трябва по един начин, щял да си го вземе по друг и в хълмовете това се смятало за предимството на добрия семеен мъж.

Бил добър и с Маралий освен това — или поне добър колкото с всички останали. Не я обичал. Не бил способен на обич. При все това, макар че я потискал, никога не й вдигнал ръка — най-вече защото се гордеел с красотата й и безкрайно се възбуждал от тялото й, а не би могъл да се гордее — или да се възбуди — от повредена стока.

— Освен това — каза Рия със заглъхнал до призрачен шепот глас — не искаше да повреди своята малка машина за забавления. Точно така я наричаше — негова „малка машинка за забавления“.

Долавях, че под „машина за забавления“ Абнър Кейди не е имал предвид добрия секс с Маралий. Ставаше дума за нещо друго и по-зловещо. Каквото и да беше то, Рия не можеше да говори за него без подкана, макар да знаех, че отчаяно й се иска да се разтовари. Така че й налях ново питие, подържах я за ръката и с нежни думи я подканих да мине през минното поле на паметта.

Сълзи заблестяха отново в очите й, но този път не плачеше за Желето, а за себе си. Беше по-сурова към себе си, отколкото към всички други, и не искаше да си позволява обикновените човешки слабости като самосъжаление, така че примигна да върне сълзите, въпреки че, ако им позволеше да потекат, навярно щяха да отмият емоционалния стрес и хаос. Говореше колебливо и гласът й пресекваше на всеки няколко думи:

— Той имаше предвид, че… тя беше… неговата машина за бебета… и че тези… бебета… бяха забавни. Особено… особено момиченцата!

Тогава осъзнах, че Рия не ме води просто по следите на Хензел и Гретел през зловещата гора на вещицата, а сме тръгнали към далеч по-страховито място — към чудовищния спомен за бойното поле на детството, и не бях сигурен дали искам да ида там с нея. Обичах я. Знаех, че смъртта на Желето не просто я е разстроила, а я е уплашила, напомня й за собствената й смъртност, и бе породила нуждата от близък човешки контакт — контакт, от когото Рия не можеше да се възползва изцяло, докато не събори преградата, която бе издигнала между себе си и останалата част от света. Имаше нужда от мен да я изслушам, да я измъкна, да я разбра. Исках да й държа ръката. Но се страхувах, че нейните тайни са… ами, живи и гладни и че ще се разкрият само в замяна на парче от моята душа.

Казах:

— Ах… Исусе… не.

— Момиченцата — повтори тя, без да поглежда към мен или към нещо друго в тази стая, надничайки назад по спиралата на времето с очевиден ужас и отвращение. — Не че пренебрегваше полубратята ми. За тях също си имаше приложение. Но предпочиташе момиченцата. Докато стана на единайсет, майка ми му роди четири деца, две момичета и две момчета. Поне доколкото мога да си спомня… предполагам още откакто съм била някъде на три… той ме…

— Докосвал те е — казах със стегнато гърло.

— Възползваше се от мен — отвърна Рия.

С мъртъв глас тя изброи събитията от онези години на страх, насилие и ужасни извращения. Разказът й ме остави смразен до кост и вцепенен.

— Беше всичко, което познавах от времето, когато съм била малка… да съм с него… да правя каквото поиска… да го докосвам… и да си лягам и с двамата… с майка ми и с него… докато те го правят. Трябваше да го мисля за нормално, не смяташ ли? Не би трябвало да знам, че не е. Следвало е да си мисля, че всяко семейство е като моето… но не беше така. Знаех, че е грешно… гадно… и го мразех. Мразех го!

Прегърнах Рия.

Залюлях я в обятията си.

Тя все още не искаше да заплаче за себе си.

— Мразех Абнър. О… Исусе… не можеш да си представиш колко много го мразех, с всеки дъх, който поемах, всеки миг, без покой! Не можеш да знаеш какво е то да мразиш толкова силно.

Сетих се за собствените си чувства спрямо таласъмите и се зачудих дали дори те могат да се сравняват с омразата, пръкнала се и подхранвана в адския казан на онази четиристайна съборетина в Апалачите. Подозирам, че Рия беше права: не можех да позная омраза така чиста като онази, за която ми говореше, понеже тя е била слабо дете, неспособно да отвърне на удара, и за разлика от моята омраза нейната бе имала повече години да нарасне и да се усили.

— Но след това… след като се измъкнах оттам… след като мина достатъчно време… започнах да мразя майка си повече от него. Тя ми беше майка! Защо не ме усещаше б-безценно отроче? Как можеше да… допусне… д-д-да ме използват така?

Нямах отговор.

Не всеки кошмар може да бъде приписан на Господ. През повечето време не ни трябват нито Той, нито таласъмите — ние, хората, можем да се нараняваме и унищожаваме едни други без божествена или демонична намеса, много благодаря.

— Тя беше толкова красива, знаеш ли, и не става дума за кичозна красота, беше много сладка и навремето си мислех, че мама сигурно е ангел, понеже точно така се очаква да изглеждат ангелите, а тя притежаваше подобно… излъчване… Но в крайна сметка проумях колко е зла. Да, част от това идваше от невежество и нисък интелект. Тя беше глупава, Слим! Селяндурски тъпа, продукт на брака между двама първи братовчеди, които сигурно са били на свой ред родени от братовчеди и е цяло чудо, че и аз не се оказах или умствено изостанала, или трирък урод в шоуто на Джоъл Тък. Но не стана така. И не стана и така, че да раждам още деца на Абнър, които да… смазва. От една страна, защото… заради нещата, които ми причини… никога не бих могла да имам деца. Но освен това, когато станах на единайсет, най-сетне се махнах оттам.

— На единайсет ли? Как?

— Убих го.

— Хубаво — казах тихичко.

— Докато спеше.

— Отлично.

— Забих му месарски нож в гърлото.

В течение на почти десет минути прегръщах Рия и никой от нас не заговори и не посегна за питие или за нещо друго, просто си стояхме заедно.

Накрая казах:

— Ужасно съжалявам!

— Недей.

— Чувствам се толкова безпомощен!

— Не можеш да промениш миналото — заяви Рия.

Не, помислих си, но понякога мога да променям бъдещето, да предвидя опасности и да ги избягвам, и се моля на Господ да съм тук, когато имаш нужда от мен, редом с теб така, както не те е подкрепял никой друг.

Рия каза:

— Никога…

— Не си разказвала това на друг?

— Никога.

— Ще пазя тайната!

— Знам. Но… защо се реших да ти кажа?

— Бях тук в подходящия момент — отвърнах.

— Не. Има нещо повече.

— Какво?

— Не знам — отвърна Рия. Сега вече се отдръпна от мен и вдигна очи да погледне в моите. — В теб има нещо различно, нещо специално.

— Не съм такъв — казах с неудобство.

— Очите ти са толкова прекрасни и необикновени! Карат ме да се чувствам… в безопасност. В теб има такъв… покой… Не, не е точно покой… понеже и ти не си намерил покоя. Но има сила. Такава сила се крие в теб! И си толкова разбиращ. Но не е само сила и разбиране, и състрадание. Има нещо… нещо специално… което не мога да определя.

— Направо ме засрами — казах.

— На колко си, Слим Маккензи?

— Казах ти… на седемнайсет.

— Не.

— Не?

— По-стар си.

— На седемнайсет съм.

— Кажи ми истината.

— Ами добре. Седемнайсет и половина.

— Не можем да приближим истината с половинки години — заяви Рия. — Така ще откараме цяла нощ. Така че просто ми кажи на колко години си. Знам. Съдейки по силата ти, спокойствието, по очите… бих казала, че си на сто… със сто години опит зад гърба.

— Ставам на сто и една през септември — казах с усмивка.

— Разкажи ми тайната си — настоя Рия.

— Нямам такава.

— Хайде де, кажи ми!

— Аз съм просто скитник, нищо повече — настоях. — Ти държиш да се окажа нещо повече, понеже винаги искаме нещата да са по-хубави и по-благородни, и по-интересни, отколкото са. Но аз съм си просто аз.

— Слим Маккензи.

— Точно така — излъгах, без да съм сигурен защо не искам да се разкрия пред Рия, както тя се бе разкрила пред мен. Бях притеснен, както й казах, макар че причината не се криеше в нейния разказ — изчервил се бях от факта, че толкова бързо реших да я измамя. — Слим Маккензи. Без дълбоки, тъмни тайни. Всъщност отегчителен. Но ти не си довърши разказа. Какво стана, след като уби Абнър?

Мълчание. Рия не искаше да се връща към спомените от онези дни. Но след това се реши:

— Бях само на единадесет, така че не отидох в затвора. Всъщност властите научиха какво се бе случвало в бараката и казаха, че аз съм жертвата.

— То си е вярно.

— Те отнеха всички деца от майка ми. Разделиха ни. Повече не съм виждала никой от тях, аз самата се озовах в щатско сиропиталище.

Внезапно усетих, че Рия крие и друга ужасна тайна и осъзнах с ясновидска увереност, че в сиропиталището се е случило нещо, което е най-малкото равно на ужаса при Абнър Кейди.

— И? — попитах.

Рия отклони поглед от мен, посегна към нощното шкафче да вземе питието си и отвърна:

— Избягах оттам, когато станах на четиринайсет. Изглеждах по-голяма. Рано се развих, също като мама. Така че нямах особен проблем да се присъединя към лунапарка. Промених си името на Рейнс, тъй като… винаги съм обичала дъжда, обичах да го гледам, да го слушам… Тъй или иначе, тук съм от тогава насам.

— И си строиш империя.

— Аха. Искам да се чувствам така, все едно знача нещо.

— Ти значиш много — уверих я.

— Нямам предвид само в парични мерки.

— Нито пък аз.

— Макар че това е част от нещата. Понеже още откакто съм сама, съм решила никога да не се превръщам в… боклук… никога да не потъна към дъното отново… възнамерявам да си построя малка империя, както ти я нарече и смятам винаги да бъда значима.

Не беше трудно да си представиш как дете, понесло толкова много насилие, може да израсне с усещането, че не струва нищо, и да развие мания по успеха и постиженията. Разбирах го и не можех да я виня, задето се е превърнала в безцеремонната бизнес дама с едничка цел в живота. Ако не канализираше яростта си в тези занимания, облекчавайки по този начин напрежението, то щеше да се пръсне рано или късно.

Бях изумен от силата на Рия.

Но тя все още не си бе позволила да плаче за себе си.

А и криеше истината за сиропиталището, като се преструваше, че е прекарала там няколко незабележителни години.

При все това не притисках Рия за остатъка от историята й. На първо място, знаех, че рано или късно ще ми я разкаже. Вратата се беше отворила и скоро нямаше да се хлопне. Освен това вече бях чул достатъчно като за един ден, даже твърде много. Тежестта на това ново знание ме бе смазала и разтреперила.

Пихме.

Говорихме си за други неща.

Пихме още.

Угасихме лампите и лежахме в безсъница.

След това за малко заспахме.

И сънувахме.

Гробището…

В средата на нощта Рия ме събуди да правим любов. Получи се също толкова добре като предишния път и когато се заситихме, нямаше как да не се запитам как е възможно след всичкото понесено от нея насилие все пак да намира такова удоволствие в секса.

Рия каза:

— Някои жени биха станали фригидни… или развратни. Не знам защо с мен не се случи така. Освен че… ами… ако бях тръгнала в някоя от тези посоки, това щеше да значи, че Абнър Кейди е спечелил и ме е пречупил. Разбираш ли? Но аз никога няма да се пречупя. Никога! Ще се огъна, вместо да се строша. Ще оцелея. Ще продължа нататък. Ще стана най-преуспялата в тази група и някой ден ще притежавам лунапарка. Кълна се в Божието име, така ще бъде! Ще видиш, че ще успея. Това ми е целта и не смей да казваш на никого! Ще направя всичко, което се наложи, ще работя толкова здраво, колкото се налага, и ще поемам всякакви рискове, които се налага, и ще притежавам цялото чудо, и тогава ще бъда значима, и няма да има значение откъде съм тръгнала или какво ми се е случило, когато съм била малко момиченце, нито ще е важно, че никога не съм познавала баща си или че майка ми не ме е обичала, защото ще съм се отърсила от целия товар, ще съм го изхвърлила зад борда и ще съм го забравила, досущ както се отървах от селяндурския си акцент. Ще видиш, че така ще стане! На бас се хващам! Само почакай и ще видиш!

Както казах, когато подех тази история, надеждата е постоянен спътник в живота ни. Това е единственото нещо, което нито злата природа, нито Бог, нито другите хора могат да изтръгнат от нас. Здраве, богатство, родители, обични братя и сестри, деца, приятели, минало, бъдеще — всичко може да ни бъде откраднато с лекота, все едно е оставено без надзор портмоне. Но най-голямото ни съкровище, надеждата, остава непокътнато. Тя е като скрит в нас стабилен малък мотор, който бръмчи, цъка и ни тласка напред тогава, когато здравият разум предлага да се предадем. Това е и най-патетичното, и най-благородното нещо в хората, най-абсурдното и най-възхитителното качество, което притежаваме, и докато имаме надежда, ще имаме също и силата да обичаме, да съчувстваме и ще запазим достойнството си.

Рия отново заспа за малко.

Аз не успях.

Желето беше мъртъв. Баща ми беше мъртъв. Скоро и Рия можеше да умре, ако не успеех да предвидя точното естество на предстоящата опасност и да я отклоня от нея.

Станах в тъмното, отидох до прозореца и дръпнах завесата точно когато няколко светкавици — не толкова яростни като онези, които бях разцепвали небето в началото на нощта, но все пак ярки — озариха гледката отвъд прозореца и превърнаха тревата в блестящо огледало. Бледото ми отражение трептеше като пламък на свещ, подобно на онази филмова техника, с която режисьорът иска да подчертае отминаващото време, и с всяко притъмняване и озаряване на образа имах чувството, че отминават години и че или миналото, или бъдещето биват изтръгнати от мен, но не можех да отгатна за кое от двете става дума.

В течение на канонадата от светкавици, докато се взирах в призрачното си отражение, ме връхлетя пристъп на солипсистичен страх, породен от умора и мъка — чувство, че съществува само реалността, че аз обгръщам целия свят и всичко и всички останали са плод на въображението ми. Но след това, докато последният удар на светкавицата пулсираше и избледняваше, а прозрачността се изливаше отново в стъклото, ме стресна нещо, което се намираше на външната страна на заливания от дъжда прозорец, и тази гледка изтри солипсистичните ми размисли. Беше малък гущер — хамелеон, — залепнал уверено за стъклото с вакуумните си пръстчета, с оголено пред очите ми коремче и дълга, гъвкава опашка, извита надолу под формата на въпросителна. Беше си стоял там през цялото време, но аз виждах само собственото си отражение и щом внезапно забелязах и животинчето, ми бе напомнено, че виждаме една малка част от всичко, към което гледаме; че обикновено ни стигат простите повърхности, вероятно защото по-задълбоченият поглед често е ужасяващ в сложността си. Сега, отвъд хамелеона, виждах бурния дъжд, съскащо-тътнещи завеси от сребърни мъниста, озарени от по-далечна светкавица, отразена в милиард стремителни капчици, а отвъд дъжда имаше друг фургон отсреща и отвъд него се намираха други фургони, след това невидимият лунапарк и отвъд лунапарка се простираше градът на име Йонтсдаун, а отвъд Йонтсдаун… безкрайността.

Рия промърмори насън.

Върнах се до леглото в сумрака.

Моята красавица бе смътен силует на фона на чаршафите.

Застанах над нея и я погледах.

Спомних си какво ме беше попитал Джоъл Тък в Шоквил миналия петък, когато обсъждахме Рия: „Такава поразително прекрасна повърхност като нейната, а е красива и отвътре, за това се съгласихме… но дали е възможно да има други дълбини под онези, които можеш да съзреш?“

До тази нощ, когато тя ми довери тайните си и сподели с мен кошмара от детството си, бях виждал Рия, която представляваше еквивалент на нарисуваното ми от светкавиците отражение в прозореца. Сега надникнах по-дълбоко и се съблазнявах да повярвам, че най-сетне съм прозрял истинската й и пълноценна личност във всички измерения, но всъщност Рия, която познавах сега, беше само малко по-детайлна сянка на пълната действителност. Най-сетне бях надникнал под повърхността й, бях видял следващия пласт, бях стигнал до гущера на прозореца, но отвъд имаше още безброй пластове и долавях, че не бих могъл да спася Рия Рейнс, докато не се гмурна много по-надолу в навързаните мехурчета на загадките, които вътре в нея се увиваха по спирала почти до безкрайност.

Моята красавица отново промърмори.

Мърдаше в леглото.

— Гробове… — каза. — Толкова много… гробове…

Простена.

Каза:

— Слим… о… Слим, не…

Краката й се задвижиха под чаршафите, сякаш тичаше.

— … не… не…

Нейният сън, моят също.

Как би могло да имаме един и същи сън?

И защо? Какво значеше това?

Наведен над нея, ми стигаше да затворя очи и можех да видя гробището, да преживея кошмара, докато тя се носеше през него. Чаках напрегнато да видя дали ще се събуди със задавен вик. Исках да знам дали в съня й съм я стигнал и съм й разкъсал гърлото, както се бе случило в собствената ми версия на кошмара, защото ако и тази подробност бе същата, тогава това бе повече от съвпадение; несъмнено означаваше нещо; ако и нейният, и моят сън завършваха с това как впивам зъби в кожата й и с бликналата й кръв, тогава най-доброто, което можех да направя за Рия, бе да се махна незабавно, да ида някъде далеч и никога повече да не я видя.

Но тя не изплака. Паниката затихна, ритането спря и дишането й стана ритмично и тихо.

Навън вятърът и дъждът пееха погребален химн за мъртвите и живите, които стискаха с нокти и зъби надеждата в гробищния свят.