Дийн Кунц
Отвъдни очи (32)

Тридесет и втора глава
Втори епилог

Сънища.

Сънища за смърт и самота.

Сънища за загуба и мъка.

Спях повече, отколкото будувах. А когато прекъснеха съня ми, главната атракция обикновено беше доктор Пенингтън, бившият алкохолик, който служеше като любим лекар на лунапарка в „Сомбра Брадърс“ и който ми бе върнал здравето предишния път, докато се криех във фургона на Глория Ниймис, след като убих Лайсъл Келско и заместника му. Докторът прилежно сменяше пакетите с лед на челото ми, слагаше ми инжекции, мереше постоянно пулса ми и ме окуражаваше да пия колкото мога вода и — по-късно — колкото сок успея да погълна.

Бях на странно място — малка стая със стени, облицовани с груби дъски, които в някои участъци не стигаха чак до дървения таван. Пръстен под. Горната половина на дървената врата също липсваше, все едно беше датски модел и дърводелците не са я довършили при поставянето. Старо желязно легло. Самотна лампа, курдисана на щайга за плодове. Кресло, в което сядаше доктор Пенингтън и в което си почиваха и другите, които идваха да ме навестяват. В единия ъгъл стоеше преносима електрическа печка, а реотаните й грееха в червено.

— Ужасно суха топлина дава — заяви доктор Пенингтън. — Не е хубава. Хич не е хубава! Но това е най-доброто, което можем да направим в момента. Не искаме да си в къщата на Хортън. Никой от нас не бива да се мотае там. Съседите ще забележат многото гости, ще споменат някому за това. Тук можем да се покрием. Прозорците дори са затъмнени, така че светлината да не прониква навън. След това, дето се случи с „Лайтнинг Коул“, таласъмите си сцепват задниците да търсят новодошли, външни лица. Не искаме да привличаме внимание към себе си. Боя се, че ще трябва да понасяш сухата топлина, нищо че не е хич полезна за състоянието ти.

Постепенно делириумът отстъпи.

Макар че съзнанието ми се проясняваше достатъчно, за да мисля рационално, все още бях твърде слаб да оформям думи и, когато слабостта отмина, известно време бях твърде депресиран, за да говоря. С времето обаче любопитството ми надделя и с дрезгав шепот попитах:

— Къде съм?

Д-р Пенингтън отговори:

— Зад къщата на Хортън, в края на имота му. В конюшните. Покойната му жена… обичала конете. Едно време са държали коне — преди тя да умре. Има три бокса в конюшнята и голяма задна стая, а ти се намираш в единия бокс.

— Видях те — казах, — и си помислих да не съм се върнал във Флорида. Чак дотук ли си дошъл?

— Джоъл прецени, че може да ни потрябва доктор, който е способен да си затваря устата, което значи лунапарковец, което пък значи — аз.

— Колцина сте дошли?

— Само тримата с Джоъл и Люк.

Започнах да му обяснявам, че съм благодарен за положените усилия и за всички рискове, които бяха поели и се наканих да кажа, че все пак ми се ще да ме оставят на спокойствие да умра, да се присъединя към Рия там, където бе отишла. Но съзнанието ми се замъгли отново и аз се унесох в сън.

Потънах в сънища.

Може да се обзаложите на това.

 

 

Когато се събудих, вятърът виеше зад стените на конюшнята.

Джоъл Тък седеше в креслото до леглото ми и ме наблюдаваше. Какъвто беше голям, с това лице и с третото око и челюстта като лопата на булдозер, досущ ми приличаше на привидение — призрак с елементална сила, точно съществото, за което виеше вятърът.

— Как се чувстваш? — попита ме той.

— Зле — прошепнах дрезгаво.

— Съзнанието ти ясно ли е?

— Твърде ясно.

— В такъв случай ще се постарая накратко да обобщя събитията. „Лайтнинг Коул Къмпани“ обяви, че в мината е станало голямо срутване. Загиналите са към петстотин. Може би дори повече. Вероятно това е най-лошият минен инцидент в историята. В града постоянно пристигат нови и нови инспектори и служебни лица и от щатските, и от правителствените служби, а спасителните екипи все още се трудят, но нещата не изглеждат добре… — Джоъл се ухили. — Разбира се, инспекторите и специалистите по безопасност на труда, както и всичките спасителни работници са таласъми; в това отношение всичко е добре изпипано. Таласъмите ще успеят да запазят тайната с какво всъщност са се занимавали тук. Предполагам, че когато си върнеш и ума, и силата, ще ми разкажеш за какво точно става дума.

Кимнах.

— Добре — каза той. — Ще се получи чудесна история за дълга, бирена вечер в Гибтаун.

Джоъл ми разказа и още. Миналия понеделник сутринта, веднага след взрива в мината, Хортън Блюит отишъл в къщата на „Епъл Лейн“ и изнесъл всички мои и на Рия вещи, включително остатъкът от пластичния експлозив, който не бяхме свалили в мината. Преценил, че нещо може да се обърка и че сигурно излизането от планината ще ни отнеме повечко време. А не се съмнявал, че в търсене на саботьорите, нанесли удар на „Лайтнинг Коул Къмпани“, таласъмите-полицаи ще започнат да проверяват внимателно всички новодошли и посетители в града, включително новите наематели на началник Клаус Оркенуолд. Хортън решил, че е по-добре къщата на „Епъл Лейн“ да бъде чиста като изворна водица и по времето, когато властите решат да погледнат там, всички наши следи вече да са изчезнали. Ако Оркенуолд не успееше да намери наемателите си, младите студенти по геология, щеше да се опита да се свърже с тях чрез университета, в който се предполага, че следват; да открие, че историята, която са разказали на агента по недвижимите имоти е фалшива и ще реши, че те са били саботьорите и — което е по-важно — че са изчезнали от окръг Йонтсдаун и са отишли в неизвестна посока.

— След това — допълни Джоъл, — когато напрежението спадне или поне намалее, за нас ще бъде по-безопасно да се измъкнем и да се върнем в Гибтаун.

— Ти как успя… — гласът ми секна. Изкашлях се. — Как можа…

— Опитваш се да ме попиташ как съм разбрал, че се нуждаеш от помощта ми?

Кимнах.

— От Ню Йорк ми се обади онази професорка, Кейти Осбърн — обясни лунапарковецът. — Случи се рано в понеделник сутрин. Планирала да пристигне в Гибтаун късно във вторник, както ми каза, само дето аз така и не бях чувал за нея. Тя ми сподели, че е трябвало да ми се обадиш в неделя и да ми обясниш цялата ситуация, но ти не звънна и така разбрах, че нещо се е объркало.

Заедно с Хортън двамата с Рия бяхме тръгнали към мините толкова рано в неделя сутрин, че бях забравил за телефонното обаждане.

— Казах на Кати да заповяда и че Лаура ще се погрижи за нея, когато пристигне, и след това подбрах доктора и Люк с мисълта, че вие с Рия сигурно се нуждаете от помощта на лунапарковци. Не ми се струваше разумно да караме през целия път от Флорида, та отидох при самия Артуро Сомбра. Нали разбираш, той има пилотски лиценз и притежава самолет. Та той ни доведе до Алтууна. Там наехме ван и шофирахме до Йонтсдаун, Люк и доктора отпред, а аз отзад заради лицето ми, което — в случай че не си забелязал — има склонност да привлича вниманието. Г-н Сомбра искаше да дойде с нас, но той самият е много биеща на очи личност и сметнахме, че ще е по-лесно да се покрием без него. Сега е отседнал в Мартинсбург, недалеч от Алтууна, където ни чака самолетът. Когато сме готови, ще ни закара вкъщи.

Кати Осбърн (обясни Джоъл) му казала къде сме наели къща ние с Рия, а при пристигането си в Йонтсдаун в понеделник вечерта те с доктора и Люк отишли право на „Епъл Лейн“ и открили къщата празна, почистена идеално от Хортън Блюит. След като чули за експлозия в „Лайтнинг Коул Къмпани“ сутринта и понеже от Кати били научили, че ние с Рия смятаме, че там се намира гнездото на таласъмите, Джоъл осъзнал, че сигурно ние ще да сме причинили катастрофата. Но по това време не знаел, че всички новодошли и лица, които не са от града, ще бъдат преследвани, наблюдавани и често разпитвани; те с Люк и доктора имали невероятен късмет да минат през центъра и да стигнат до „Епъл Лейн“, без да привлекат внимание и подозрения от контролираната от таласъмите полиция.

— Та — продължи Джоъл, — в невинността си решихме, че единственият начин да ви открием с Рия е да спрем при останалите къщи по „Епъл Лейн“ и да говорим със съседите. Преценихме, че ще сте осъществили контакт с тях като част от събирането на информация. И, разбира се, се срещнахме с Хортън Блюит. Стоях във вана, докато доктор Пенингтън и Люк отидоха да говорят с него. По някое време докторът дойде и каза, че според него Хортън знае нещо, че може и да заговори, ако разбере, че наистина сме ваши приятели, и че единственият начин да го убедим в това е да му покажем, че сме лунапарковци. А какво по-крайно убедително от тази деформирана глава и това мое лице, какво друго мога да бъда, освен лунапарковец? И не е ли страхотен Хортън, а? Знаеш ли какво каза, след като ме огледа едно хубаво? От всичко което можеше да рече, какво си мислиш, че е рекъл?

Поклатих слабо глава.

Джоъл се ухили и сподели:

— Хортън ме поглежда и после просто вика: „Е, сигурно хич не ти е лесно да си намериш шапка, дет да ти става!“ След това ме покани на кафе.

Джоъл се разсмя с наслада, но аз не успях дори да изобразя усмивка. Вече нищо не ми се струваше забавно.

Видял, че мислите ми витаят нанякъде, гостът ми добави:

— Уморявам ли те?

— Не.

— Мога да си тръгна, да те оставя да почиваш и да се върна по-късно.

— Остани — казах, понеже внезапно ми се стори непоносимо да съм сам.

Покривът на конюшнята се разтърси от яростен порив на вятъра.

Електрическата печка се включи отново и тъмните реотани светнаха в оранжево, а после и в червено, и вентилаторът се завъртя.

— Остани — повторих.

Джоъл положи длан на рамото ми.

— Добре, просто си почивай и слушай. Та… като ни прие веднъж, Хортън ни разказа всичко за това как ви е показал пътя навътре в планината. Сметнахме, че трябва да идем след вас още същата нощ, но в неделя беше имало голяма буря, а понеделник вечер настъпваше нова и Хортън настоя, че ще си подпишем собствените смъртни присъди, ако се качим в планината в това време. „Чакайте да се изясни — ни рече. — То вероятно затуй Слим и Рия не са се върнали още. Сигурно са в планината и изчакват по-свястно време, че да слязат надолу.“ Стори ни се разумно. Тази нощ приспособихме старата конюшня за нуждите си, затъмнихме прозорците, вкарахме тук вана си — където си е и сега всъщност, точно зад вратата на бокса — и се настанихме да чакаме.

(По това време, разбира се, аз вече от часове носех и влачех Рия през лабиринта и вероятно бях стигнал границите на онова първоначално предизвикано от адреналина чудо на издръжливостта.)

Втората голяма буря се развихрила в понеделник през нощта и сложила нови четиринайсет инча сняг върху онзи, който се бил натрупал в неделя, а късно вторник сутринта фронтът бил отминал на изток. И камионът на Хортън, и наетият от Джоъл ван били 4×4, така че всички решили да се качат в планините да ни търсят. Но Хортън тръгнал първи да поразузнае набързо и се върнал с лошата новина, че планинските пътища на мили около „Лайтнинг Коул Къмпани“ гъмжат от „смрадливите типове“ в джипове и пикапи.

— Не знаехме какво да сторим — разказа Джоъл, — така че обсъждахме ситуацията в течение на няколко часа и после, около един следобед във вторник решихме, че единствения начин да се промъкнем до мината е пеша, през пустошта. Хортън предложи да вземем шейните, в случай, че сте ранени — и както се оказа, наистина потрябваха. Отне ни няколко часа да съберем всичко необходимо, така че тръгнахме чак в полунощ във вторник. Трябваше да обикаляме адски далеч около пътищата и къщите, мили и мили наред. Стигнахме до входа на онази порутена мина чак късно през нощта в сряда. След това, понеже си е предпазлив тип, Хортън настоя да се помотаем и да наблюдаваме мината до зори, за да се уверим, че наоколо няма таласъми.

Поклатих недоверчиво глава:

— Чакай… да не ми казваш… че чак в четвъртък сутрин… сте ме намерили?

— Точно така.

Бях поразен. По мои сметки нямаше как да е било по-късно от вторник по времето, когато приятелите ми се бяха появили, все едно изниквайки от трескавите ми халюцинации. Вместо това се оказваше, че преди да бъда спасен, съм влачил Рия от шахта в шахта и загрижено съм следил пулса й цели три дни. А колко време бе лежала тя в обятията ми, мъртва? Минимум един ден…

Осъзнавайки колко дълго време съм бил в делириум, внезапно се почувствах още по-уморен и по-отчаян.

— Кой ден… сме сега?

Гласът ми бе затихнал повече и от шепот, едва се чуваше по-силно от издишване.

— Докарахме те тук точно преди изгрев в петък. Сега в момента е неделната нощ. Общо взето беше в безсъзнание през трите дни, откакто си тук, но вече се оправяш. Слаб си и си зле, но ще прескочиш трапа. Боже, Карл Слим, грешах като ти казвах да не идвате! Ти бълнуваше доста насън, та знам малко за онова, което сте намерили в планината. Било е нещо, което не бива да се позволява да продължи, нали? Нещо, което е щяло да означава смърт за всички ни. Добре си се справил. Трябва да се гордееш. Чудесно си се справил!

Бях си помислил, че съм пролял всичките сълзи, отпуснати ми за този живот, но внезапно се разплаках отново.

— Как… можа да… кажеш това? Беше прав… толкова прав! Не биваше да идваме!

Джоъл ме погледна стреснат и озадачен.

— Бях… глупак! — казах горчиво. — Да понеса света… на раменете си. Все едно колко таласъми съм убил… все едно колко съм повредил убежището им… нищо от това не си струва да загубя Рия!

— Да изгубиш Рия ли?

— Бих оставил таласъмите да завладеят света… стига само да можех да върна Рия към живота!

На деформираното лице на събеседника ми се изписа най-изуменото изражение, което съм виждал.

— Но, скъпо ми момче, тя е жива! — възкликна Джоъл. — Не знам как си успял, но макар да си бил ранен и в делириум, ти си я пренесъл на деветдесет процента от пътя навън от онези мини и дори очевидно си я карал да пие достатъчно вода, и си я поддържал жива, докато ви намерихме. Тя беше в безсъзнание до късно вчера. Не е добре и ще й трябва поне месец да се възстанови, но не е мъртва и няма да умре! Намира се в другия край на тази конюшня, в легло само на два бокса от този!

 

 

Заклех се, че мога да извървя това разстояние. Дължината на една конюшня. Че това беше нищо. Бях се върнал пешком от Ада! Помъчих се да стана от леглото и се борех с Джоъл, който се опита да ме удържи. Но когато се опитах да стана, паднах настрани и накрая позволих на огромния лунапарковец да ме пренесе така, както аз бях носил Рия.

При нея заварих д-р Пенингтън. Той скочи от креслото си, за да може Джоъл да ме постави в него.

Рия беше в по-лошо състояние от мен. Синината на челото, слепоочието и бузата й бе потъмняла и бе станала дори още по-грозна, отколкото когато я видях за последно. Дясното й око беше насинено и с кръвоизлив. И двете й очи сякаш бяха хлътнали в черепа. Там, където кожата й не беше обезцветена, изглеждаше млечнобяла и восъчна. Челото й бе окъпано с тънък слой пот. Но Рия беше жива и ме позна, и ми се усмихна.

Усмихна ми се!

Хлипайки, посегнах и я хванах за ръката. Толкова бях слаб, че Джоъл трябваше да ме държи за раменете, за да не падна от стола.

Кожата на Рия бе топла и мека и прекрасна. Тя едва-едва стисна ръката ми.

Двамата заедно се бяхме измъкнали от Ада, но тя се бе завърнала и от още по-далечно място.

 

 

Тази нощ, в леглото в собствения ми бокс, се събудих от звука на вятъра в улуците на конюшнята, и се зачудих дали Рия наистина е била мъртва. Така се бях самоубедил в този факт! Липсваше пулс. Липсваше дишане. Там долу в мините се бях сетил за способността на майка ми да лекува с билкови отвари и се бях вбесил на Господ, че моят дар — отвъдните очи — не е полезен за Рия в този миг на нужда. Бях искал от Бог да ми каже защо не мога да лекувам поне също толкова добре или даже по-умело, отколкото майка ми. Ужасен от мисълта за живот без Рия, аз я бях притискал към гърдите си и й бях вдъхвал живот, бях налял част от жизнената си енергия в нея, както в чаша се сипва вода от кана. Полудял, побъркан от мъка, бях призовавал всички парапсихични способности и се бях опитал да изпълня вълшебство, най-голямата магия от всички, и следователно умение, запазено само за Бог — да запаля искрата на живота. Дали бях успял? Дали Господ ме бе чул — и ми бе отговорил? Вероятно никога няма да разбера със сигурност. Но за себе си съм убеден, че аз съм върнал Рия — понеже не бях използвал само магически умения. Не, не. Освен това бях вложил и любов. Голямо море от любов. И може би магията и любовта заедно бяха постигнали онова, на което вълшебството само по себе си не е способно.

 

 

Във вторник вечер, повече от девет дни след влизането ни в мините, настъпи мигът да си идем у дома.

Все още бях схванат и ме болеше на местата, където бях надран и ухапан, а и силата ми бе наполовина на привичната. Но можех да вървя с помощта на бастун и гласът ми се бе възстановил достатъчно, че с часове да си говоря с Рия.

От време на време на жена ми й се виеше свят. Като изключим това, възстановяването й се беше ускорило повече от моето. Ходеше по-добре от мен и вече се чувстваше почти нормално.

— Плажът! — сподели ми тя. — Искам да лежа на топлия пясък и да оставя слънцето да изпече цялата тази зима от мен. Искам да гледам как бекасите търсят храничка из прииждащите вълни!

Хортън Блюит и Гроулър дойдоха до конюшнята да си вземат довиждане. Поканихме стареца да дойде с нас в Гибтаун и да се присъедини към лунапарка, както вече бе сторила Кати Осбърн, но той отказа. Заяви ни, че бил стар язовец с трайни привички и макар че от време на време се чувствал самотен, бил свикнал със самотата. Все тъй се притесняваше какво ще се случи с Гроулър, ако умре преди кучето, така че смяташе да преправи завещанието си и да остави кучето на нас с Рия, заедно с каквито там пари може да се изкарат от имота му.

— Ще ви трябват — рече Хортън, — понеже това космато чудовище ще ви изяде с все къщата и покрива й.

Гроулър изръмжа в съгласие.

— Ще вземем Гроулър — прие Рия, — но не искаме парите ти, Хортън!

— Ако не ги вземете — възрази той, — ще попаднат в ръцете на правителството; както изглежда, голяма част от правителствените служби се въртят от таласъми.

— Те ще приемат парите — увери го Джоъл. — Но цялата дискусия е пълна глупост, нали знаете? Ти няма да умреш, докато не надживееш още двама Гроулъровци и вероятно всички нас.

Хортън ни пожела късмет в тайната война с таласъмите, но му се заклех, че съм се навоювал достатъчно.

— Изиграх си ролята — казах. — Не мога повече! Прекалено е голяма за мен и бездруго. Може би е твърде голяма за когото и да било. В момента търся само покой в живота си и убежището на лунапарка — и Рия.

Хортън се ръкува с мен и целуна жена ми.

Сбогуването не е лесна работа. Никога.

 

 

По пътя извън града видях камион на „Лайтнинг Коул Къмпани“ с онзи ужасен знак.

Бяло небе.

Тъмна мълния.

Когато погледнах към символа, екстрасензорно долових бездната, която бях видял и преди — тихата, тъмна, студена празнота на света след ядрена война.

Този път обаче бездната не беше съвсем тиха и не беше напълно тъмна, а нашарена с далечни светлинки, не беше нито толкова студена, нито идеално празна. Очевидно, разрушавайки каквото бяхме могли в таласъмското убежище, ние с Рия променихме донякъде бъдещето и бяхме отложили съдния ден. Не го бяхме отменили изцяло. Заплахата си оставаше. Но беше по-далечен, отколкото преди.

Надеждата не е глупост. Надеждата е сънят на будния човек.

На десет преки по-нататък минахме покрай основното училище, в което бях предвидил смъртта на множество деца в голям пожар, запален от таласъмите. Наведох се напред от задната седалка на вана под наем, надничайки над ръба на предната седалка, за да огледам добре сградата. От нея не се изля смазваща вълна от смъртна енергия. Не видях предстоящ пожар. Вместо това единствените пламъци, които долових, бяха само от първия — онзи, който вече бе отминал. Променяйки бъдещето на „Лайтнинг Коул Къмпани“, някак си бях променил и бъдещето на Йонтсдаун. Децата може би щяха да умрат по друг начин, в други таласъмски козни, но поне нямаше да изгорят в класните си стаи.

 

 

В Алтууна върнахме вана в агенцията и продадохме комбито на Рия на дилър на коли втора ръка. В сряда Артуро Сомбра ни върна във Флорида от най-близкото до Алтууна летище, Мартинсбург.

От небесата светът изглеждаше свеж и окъпан в невинност.

По пътя към дома не говорихме много за таласъми. Не изглеждаше подходящ момент за такава депресираща тема. Вместо това обсъждахме предстоящия сезон. Първият ангажимент на лунапарка беше в Орландо, само след три седмици.

Г-н Сомбра ни каза, че е оставил договора с Йонтсдаунската община да изтече и че друга трупа ще поеме от нас датите за следващото лято и всички по-нататък.

— Благоразумен ход — съгласи се Джоъл Тък и всички се засмяха.

 

 

В четвъртък, на плажа, докато бекасите търсеха обяда си на ръба на разпенените вълни, Рия попита:

— Наистина ли го мислиш?

— Кое?

— Онова, което каза на Хортън — че си се навоювал.

— Да. Не бих рискувал отново да те изгубя. Оттук нататък ще склоним глави. Светът ни ще се състои само от нас двамата и приятелите ни тук в Гибтаун. Ще го направим хубав. Малък, но хубав.

Небето беше високо и синьо.

Слънцето беше горещо.

Бризът откъм Залива беше освежаващ.

След време Рия попита:

— Ами Кити Дженовезе, там в Ню Йорк, която си няма кой да й помогне?

Без колебание отвърнах студено:

— Кити Дженовезе е мъртва!

Не ми хареса как прозвучаха тези думи, нито пък твърдостта, с която ги изрекох, но не си ги взех обратно.

Далеч в морето един танкер се насочваше на север.

Палмите шумоляха зад гърбовете ни.

Две хлапета по бански със смях се втурнаха покрай нас.

По-късно, макар че Рия не задълба повече в тази тема повторих каквото бях казал преди това:

— Кити Дженовезе е мъртва!

 

 

Тази нощ, докато будувах редом с Рия в собственото ни легло, си мислех за някои неща, които така и не бях проумял.

Например: таласъмските уродчета в клетката в мазето на Хейвъндал.

Защо таласъмите държаха живи деформираните си деца? Имайки предвид кошерното им поведение и склонността им към брутално жестоки решения, за тях би било естествено да убиват увредените бебета при раждането им. На практика таласъмите бяха създадени да хранят други емоции, освен омразата и достатъчно страх, че да поддържа инстинкта им за оцеляване. И, дявол го взел, техният Творец — човечеството — не им беше дало способност за любов или състрадание, или родителска отговорност. Необясними бяха усилията на таласъмската двойка да запази мутиралото си потомство живо, дори и в окаяните условия в онази клетка.

И още нещо: защо електрическата централа в подземния комплекс беше толкова голяма и произвеждаше сто пъти повече енергия, отколкото някога щеше да потрябва?

Вероятно по време на разпита с пентотал таласъмът не ни беше разказал цялата истина за предназначението на това убежище и не ни беше разкрил грижливо пазените планове на таласъмите. Те определено се запасяваха с всичко, необходимо да преживеят ядрена война. Може би обаче не възнамеряваха след холокоста просто да обикалят руините, да избият оцелелите хора и след това да се самоубият. Може би се осмеляваха да мечтаят как ще ни изтребят, а след това ще си присвоят земята, заменяйки създателите си. Или пък намеренията им бяха твърде странни, за да ги проумея, толкова чужди в обхвата и целите си, колкото и мисловните им процеси бяха чужди на нашите.

Цяла нощ се сражавах с чаршафите.

 

 

Два дни по-късно, докато ние с Рия отново се припичахме на плажа, покрай рокендрола изслушахме и обичайния набор от лоши новини. В Занзибар новото комунистическо правителство се кълнеше, че не било измъчвало и убило над хиляда политически затворници, а всъщност ги било пуснало на свобода и им заявило, че могат да се разотидат по домовете си; обаче някак си всичките хиляда се били загубили. Кризата във Виетнам се влошаваше и започваше да се говори, че трябва да се пратят американски войници, за да стабилизират положението. Някъде в Айова един мъж застрелял жена си, трите си деца и двама съседи; полицията го издирваше из целия Среден Запад. В Ню Йорк пак имало бандитско клане. Във Филаделфия (или може би Балтимор) дванайсет загинали в избухнал пожар.

Накрая новините свършиха и радиото ни поднесе „Бийтълс“, „Сюприймс“, „Бийч Бойс“, Мери Уелс, Рой Орбисън, „Дикси Къпс“, Джей Франк Уилсън, Инез Фокс, Елвис, Джан и Дийн, „Ронетс“, „Шърилис“, Джери Лий Луис, Ханк Балард — всичките истински шедьоври, все песни, които са въплъщение на магията. Но някак си не можех да усетя музиката така, както обикновено. В съзнанието ми, скрит под нотите, се долавяше гласът на новинаря, рецитиращ литания от убийства и хаос, катастрофи и война, малко като онази версия на „Тиха Нощ“, която Саймън и Гарфънкъл щяха да запишат след няколко години.

Небето беше даже по-синьо от обикновено. Слънцето никога не е било по-топло, нито бризът от Залива — по-сладък. Но не можех да изцедя никаква радост от насладите на деня.

Гласът на проклетия новинар продължаваше да отеква в съзнанието ми. Не можех да намеря копчето да го изключа.

Тази вечер хапнахме в разкошен малък италиански ресторант. Рия каза, че храната била прекрасна. Пихме твърде много хубаво вино.

После, в леглото, се любихме. Стигнахме до оргазъм. Би трябвало да бъде прекрасно.

На сутринта небето отново бе синьо, слънцето топло, бризът сладък — и отново всичко бе някак си плоско, без радваща текстура.

По време на пикника, който си устроихме за обяд на плажа казах:

— Тя може и да е мъртва, но не бива да бъде забравена.

Преструвайки се на неразбрала, Рия вдигна поглед от пликчето си с картофен чипс и попита:

— Коя?

— Знаеш коя.

— Кити Дженовезе — уточни съпругата ми.

— Да му се не види — казах, — наистина просто ми се ще да си прибера рогцата като охлюв, да ни загърна в безопасността на лунапарка и да си доживеем животите заедно.

— Но не можем?

Поклатих глава и въздъхнах:

— Нали знаеш, че ние, хората, сме забавна порода. Не сме достойни за възхищение през повечето време. Не сме и половината от онова, на което Господ се е надявал, когато топнал длани в калта и почнал да ни вае. Но си имаме две големи добродетели. Любовта, разбира се. Любовта. Която включва състрадание и емпатия. Но, мътните го взели, втората ни добродетел е също толкова проклятие, колкото е и благословия. Наричат я съвест.

Рия се усмихна, наведе се над кошницата за пикник и ме целуна.

— Обичам те, Слим!

— И аз те обичам!

Слънцето припичаше приятно.

 

 

Това бе годината, в която несравнимият г-н Луис Армстронг записа „Хелоу, Доли!“. Номер едно песен на годината стана „Искам да държа ръката ти“ на „Бийтълс“, а Барбара Стрейзънд отведе „Весело момиче“ на Бродуей. Томас Бергер публикува „Малкия голям човек“, докато на сребърния екран Одри Хепбърн и Рекс Харисън участваха в „Моята прекрасна лейди“. Мартин Лутър Кинг Младши и движението за граждански права на практика правеха новините. В Сан Франциско бар показа първата топлес танцьорка.

Това беше годината, когато арестуваха Бостънския удушвач и годината, в която „Келог“ представиха „Поп-тартс“ — сладкишите за препичане на тостер, също и годината, в която „Форд Мотър Къмпани“ продаде първия „Мустанг“. Това беше годината, в която „Сейнт Луис Кардинале“ спечелиха Световните серии срещу „Янките“, а беше и годината, в която полковник Сандърс продаде ресторантската си верига, но не стана годината, в която приключи тайната ни война с таласъмите.