Дийн Кунц
Отвъдни очи (23)

Двадесет и трета глава
Кланица

Ченгето се повъртя през ширналите се квартали с овехтели къщи: напукани тротоари, пропаднали стълбища, счупени перила на верандите, състарени и обветрени стени. Ако имаха гласове, тези постройки щяха да стенат, да въздишат горчиво, да хъхрят, да кашлят и вяло да се оплакват от несправедливостта на времето.

Следвахме патрулната дискретно.

По-рано същия ден, след като с Рия подписахме договора за наем, в един сервиз на „Гълф“ купихме вериги за колата. Стоманените брънки дрънчаха и потракваха и, на по-висока скорост, пееха пронизително. От време на време зимната утайка хрущеше под подсилените ни гуми.

Ченгето мина полека покрай няколко затворени магазина — авточасти, гумаджийница, изоставен автосервиз, книги втора ръка — и с особено силния прожектор на патрулката святкаше по протежение на тъмните фасади на сградите — в търсене на потенциални крадци без съмнение, но успя да стресне само няколко безплътни сенки, които се вихреха и скачаха, и изчезваха в ослепителния лъч.

Придържахме се на поне пресечка зад него, като го оставяхме да завива и да изчезва от полезрението ни за дълги секунди, тъй че да не забележи, че непрекъснато го следва една и съща кола.

След известно време, недалеч от кръстовището на „Ист Дънканън Роуд“ и „Епъл Лейн“, пътят на таласъма пресече този на шофьор в затруднение, паркирал на банкета и целунал леко снежна купчина. Счупената кола беше четиригодишен зелен „Понтиак“, накичен с пола от пътна мръсотия, на места по задната му броня висяха къси, затъпени и кални ледени шушулки. Номерата бяха от Ню Йорк — подробност, която потвърди усещането ми, че това ще е мястото, на което ченгето ще намери жертвата си. В крайна сметка, всеки преминаващ през Йонтсдаун пътешественик от някое далечно място щеше да е безопасна и лесна плячка, понеже нямаше начин да се докаже, че е изчезнал в този град, а не някъде другаде по пътя си.

Патрулката отби на банкета и спря зад обездвижения „Понтиак“.

— Карай нататък — казах на Рия.

Пред понтиака стоеше привлекателна червенокоса дама, на около трийсет години, с високи до коленете ботуши и джинси и дълго до коленете сиво палто. Дъхът й се стелеше леден в смразяващия въздух. Вдигнала капака, шофьорката надничаше изпитателно в пространството за двигателя. Макар че си беше свалила едната ръкавица, не изглеждаше да знае какво да прави с бледата ръка, която беше разголила — пресегна се колебливо към нещо под капака, след това се отдръпна объркано.

Очевидно се надяваше на съдействие и погледна към нас, когато забавихме на кръстовището.

Само за част от секундата там, където би трябвало да се намира лицето на жената, видях безок скелет. В кокалестите му очни ябълки сякаш се криеше голяма дълбина; бяха бездънни.

Примигнах.

За отвъдните ми очи устата и ноздрите й бяха все едно пълни с гъмжило от червеи.

Примигнах отново.

Видението отмина, ние също.

Жената щеше да умре тази нощ — освен ако не направехме нещо да й помогнем.

На ъгъла на следващата пресечка имаше бар-ресторант, последното осветено място преди „Дънканън Роуд“ да се издигне към въглищно-черните, обрасли с дървета хълмове, които обхващаха Йонтсдаун от три страни. Рия вкара комбито ни на паркинга, намести го до един пикап с твърд капак на каросерията и угаси фаровете. От запад ъгълът на ресторантския парцел бе маркиран от масивна ела и от мястото си надничахме на запад под най-ниските й клони. Имахме видимост към ъгъла на „Дънканън“ и „Епъл Лейн“ една пряка зад нас. Патрулният таласъм вече стоеше пред понтиака редом с червенокосата с дългото палто и на пръв поглед досущ приличаше на спасител на изпаднала в беда дама.

— Оставихме пистолетите в къщата — отбеляза Рия.

— Не мислехме, че войната вече е започнала. Но след тази вечер и двамата няма да излизаме от къщи без пистолет — заявих треперливо, все още изнервен от гледката на пълния с червеи череп.

— Да, но точно сега — отбеляза Рия — нямаме оръжия.

— Разполагам с ножа си — отвърнах и потупах ботуша си там, където бе скрито острието.

— Не е кой знае какво.

— И това ще свърши работа.

— Може би.

На кръстовището червенокосата влизаше в патрулната кола, несъмнено облекчена да разполага със съдействието на усмихнат и любезен полицай.

Подминаха ни няколко коли с фарове, отразяващи се в ивици сняг, парчета лед и кристали от пътна сол на тротоара. Като цяло обаче движението по „Дънканън“ беше слабо — намирахме се в западащ край на града и беше достатъчно късно, та трафикът от и към мините, в планината практически да е приключил за днес. В момента шосето беше празно, като изключим полицейската кола, която се отдели от банкета и тръгна към нас.

— Приготви се отново да го последваш — казах на Рия.

Тя включи колата на скорост, но все още не бе пуснала фаровете.

Превихме се на седалките си, едва подали глави над таблото. Гледахме ченгето, все едно бяхме двойка предпазливи флоридски пясъчни раци с очи на стъбълца, които едва надничат над повърхността на плажа.

Когато патрулната кола ни подмина, съпроводена от скърцането и ритмичното цъкане на собствените си вериги на гумите, видяхме, че кара униформеният таласъм. Червенокосата не се виждаше. Тя се беше качила на предната седалка до шофьора; това поне го бяхме видели. Но сега не се забелязваше никъде.

— Къде е тя? — попита Рия.

— Последната кола по „Дънканън“ ги подмина точно след като момичето се качи при ченгето. Нямаше кой да ги види и се обзалагам, че копелето е зърнало своя шанс и го е хванало здраво. Сигурно й е сложил белезници и я е превел напред на седалката. Може дори да я е праснал с палката си и да я е съборил в безсъзнание.

— Може вече да е мъртва — предположи Рия.

— Не — отвърнах. — Давай. Следвай ги! Той не би я убил толкова лесно, не и ако може да я заведе някъде на уединено място и да я ликвидира бавно. Ето на какво се радват, ако успеят да го уредят — смъртта да настъпва полечка, а не набързо.

Когато Рия изкара комбито от паркинга на ресторанта, патрулната кола почти беше изчезнала по „Дънканън“. Далеч пред нас червените й светлини се издигаха, издигаха, издигаха и за момент ми се стори, че са увиснали в най-тъмното високо над нас — а след това изчезнаха над билото на хълма. Не ни следваха други коли. Рия настъпи газта и колата ускори с накъсано, твърдо стакато на веригите по макадама. Втурнахме се след патрулната с най-високата възможна скорост по двулентовия междуградски път.

Докато следвахме издигащия се склон, от двете ни страни плътно надвисваха едва видими борове и кедри — смътно заплашителни привидения, загърнати в своите роби и шалове от вечнозелени игли.

Въпреки че скоро се приближихме на по-малко от четвърт миля от полицейската кола, не се притеснявахме, че ченгето-таласъм ще ни забележи. В тези хълмисти земи пътят криволичеше като пияна змия, тъй че патрулната рядко попадаше в полезрението ни за повече от няколко секунди, което пък означаваше, че за шофьора й сме само далечен чифт фарове и е слабо вероятно да ни възприеме като опасност. На всяка измината миля вероятно около половин дузина черни пътища — повечето пръстени, някои насипани с чакъл и само няколко павирани с макадам — се отклоняваха встрани между покритите с лед дървета, вероятно водейки към невидими за нас къщи, понеже на повечето разклонения стърчаха пощенски кутии на кол. Когато бяхме изминали четири или пет мили, изкачихме стръмен склон и видяхме патрулката под нас да намалява до мравешко пълзене, докато завиваше в поредната подобна алея. Без да намаляваме скорост, преструвайки се, че изобщо не ни интересува, подминахме разклонението, където върху сивата пощенска кутия на ръка бе написано ХЕЙВЪНДАЛ. Когато надзърнах в тунела от вечнозелени дървета покрай кутията, видях стоповете бързо да изчезват в закътания мрак тъй идеален и дълбок, че за миг сетивото ми за разстояние и пространствено разположение (и моето равновесие) се отдръпнаха, объркани: буквално ми се струваше, че вися във въздуха, а патрулката на ченгето се движи по повърхността на земята, но право надолу в пръстта под мен, копаейки към центъра на планетата.

Рия паркира успоредно на банкета на двеста метра от черния път, на място, където общинските снегорини бяха събрали високи купчини от сняг, разчиствайки широко пространство, за да осигурят място за обратен завой.

Когато слязохме от колата, открихме, че нощта е станала по-студена, отколкото при посещението ни в супермаркета в града. Влажен вятър се спускаше от най-високите върхове на Апалачите, но човек оставаше с усещането, че идва от по-северни зони, като например мрачната канадска тундра или полетата от арктически лед; имаше остра, чиста и озонова миризма с полярен произход. И двамата с Рия носехме велурени якета с имитация на кожена подплата, ръкавици и дебели ботуши. Но въпреки това ни беше студено.

Рия отвори задната врата на комбито. Вдигна панела на пода, който прикриваше гнездото на резервната гума и извади оттам заостреното желязо с форма на ръжен, което от едната страна имаше тесла, а от другата — ключ за гуми. Премери го, изпитвайки тежестта и баланса му. Когато ме видя, че я зяпам, каза:

— Е, ти си имаш твоя нож, а сега аз имам това!

Стигнахме до алеята, в която бе завила патрулката. Образуваният от надвиснали над нас дървета тунел беше черен и негостоприемен като прохода към Къща на смеха в лунапарк. Редом с Рия плътно до себе си закрачих по тясното черно пътче с надеждата очите ми скоро да се приспособят към по-плътния сумрак под клонака и нащрек заради вероятността от засада.

Под ботушите ни хрущяха буци замръзнала пръст и малки парченца гнил лед.

Вятърът стенеше в по-високите клони на дърветата. По-ниските шумоляха, дращеха и тихо пукаха. Мъртвите дървета сякаш имитираха живот.

Не чувах звука от двигателя на черно-бялата патрулка. Очевидно беше спряла някъде пред нас.

Когато изминахме около четвърт миля, тръгнах по-бързо, след това се затичах — не защото можех вече да виждам по-добре (макар че наистина можех), а защото внезапно ме обзе усещането, че младата червенокоска може и да не разполага с много време в резерв. Рия не задаваше въпроси, а също ускори и се затича редом с мен.

Черният път трябва да беше около половин миля дълъг и когато излязохме от сгушените дървета на покрита със сняг поляна, където нощта бе маргинално по-ярка, ние се озовахме на петдесет ярда от двуетажна бяла къща. В повечето прозорци на първия етаж грееше светлина. Поне в тъмното сградата изглеждаше добре поддържана. На предната веранда също светеше, разкривайки орнаментирано — почти в стил рококо — перило с дялани подпори. Спретнати тъмни кепенци прикриваха прозорците. От тухления комин се издигаше струйка дим, подгонвана на запад от вятъра.

Патрулката беше паркирана пред къщата.

Не видях следа от ченгето и червенокоската.

Задъхани, двамата с Рия спряхме на няколко крачки навътре в поляната, където стройните редици тъмни дървета все пак осигуряваха прикритие, правейки ни невидими за всеки, който би надникнал през прозорец на къщата.

На шейсет или седемдесет ярда вдясно на постройката имаше голям хамбар с къдрава копа бляскав сняг, извита около долните ръбове на заострения му покрив. Изглеждаше не на място тук, сред хълмовете, където земята със сигурност бе твърде стръмна и камениста за фермерство. След това, в мрака, видях нарисуван над двойните му врати надпис: САЙДЕРДЖИЙНИЦАТА НА КЕЛИ. А на склона зад къщата всички дървета бяха подредени като войници на парадно поле — бойно каре, едва видимо сред покрития със сняг склон: овощна градина.

Приклекнах и извадих ножа от ботуша си.

— Дали да не изчакаш тук? — попитах Рия.

— Глупости.

Знаех, че отговорът й ще бъде такъв, и сърцето ми се стопли от нейната предвидима храброст и от желанието й да остане до мен дори в мигове на опасност.

Изприпкахме по края на изгребаната пътека, тихи като мишоци и бързи като тях, приведохме се, за да се възползваме от прикритието на купчините стар и мръсен сняг, и след секунди стигнахме до къщата. Когато стъпихме на моравата, бяхме принудени да намалим скоростта си. Снегът бе образувал кора, която пукаше под краката и вдигаше неприятно много шум; но ако стъпвахме достатъчно стабилно и бавно, успявахме да намалим пращенето до приглушено щрак-хрус-пук, което вероятно не се чуваше от обитателите на къщата. Сега хапливият вятър — свирещ и дърдорещ, и подсмърчащ в клонака — ни беше по-скоро съюзник, отколкото враг.

Прокраднахме се по протежение на стената.

На първия прозорец, през запълващото пространството между по-тежките завеси тънко перде, видях дневна: камина с окадени тухли, с плоча и часовник на нея, колониални мебели, лакиран боров под, парцалени черги, принтове на Бабчето Моузис^[1], окачени на бледите, раирани тапети.

Следващият прозорец също гледаше към дневната.

Не видях никого. Не чух никого. Просто многогласният вятър.

На третия прозорец се показа трапезария.

Празна.

Пристъпихме странешком през вкоравения сняг.

Вътре в къщата изпищя жена.

Нещо издумка и се строши.

С ъгълчето на окото си мернах Рия да вдига желязното си оръжие.

Четвъртият и последен прозорец от тази страна на къщата надничаше в странно гола стая, около дванайсет на дванайсет фута; вътре имаше само един предмет, липсваха декорации и картини; бежовите стени и таван бяха нашарени и изпръскани с ръждивокафяви петна; петносаният сив линолеум на пода беше дори по-силно обезцветен от стените. Стаята сякаш не принадлежеше на същата къща с чистите и подредени дневна и трапезария.

Този прозорец, покрит със скреж по ръбовете, беше по-добре скрит със завеси от останалите, така че разполагах само с тясна цепнатина, през която да проуча стаята отвъд. Успях обаче да обгърна около седемдесет процента от стаята, притиснал лице към стъклото и възползвайки се изцяло от процепа между брокатните платна — видях включително и червенокосата. Спасена от угасналата си кола, съблечена гола, сега тя седеше на лишено от възглавница дървено кресло с решетъчна облегалка, зад перилата на която бяха извити заключените й в белезници ръце. Жената се намираше достатъчно близо да видя мрежата от сини вени под бледата й кожа — и неравната текстура на настръхналата й плът. Ококорена и с подивял, ужасен поглед, тя се бе втренчила в нещо, което завесите ми пречеха да съзра.

Ново тупване. Стената на къщата потрепери, сякаш срещу нея е било запратено нещо тежко.

Разнесе се странен писък. Този път не беше вятърът. Разпознах го незабавно — пронизителният вик на ядосан таласъм.

Рия явно също го разпозна, защото тихичко изсъска от отвращение.

В необзаведената стая пред очите ми се появи представител на демонския род, който изхвърча от невидим ъгъл. Беше приключил метаморфозата си и вече не се криеше в човешкия си костюм, но знаех, че това е полицаят, когото бяхме преследвали. На четири крака чудовището се движеше с типичната изнервяща грация на таласъмите, на каквато грубите им ръце и рамене и бедра — възлести, сякаш са с деформирани кости — изглеждаха неспособни. Злата кучешка глава бе сведена ниско. Грозилището беше оголило острите си, змийски зъби. Раздвоеният му петнист език се плъзна отвратително напред-назад между черните чакълени устни. Свинските очички, червени и сияйни и пълни с омраза, през цялото време бяха втренчени в безпомощната жена, която, ако съдим по вида й, се крепеше на тънкия ръб на лудостта.

Внезапно таласъмът се метна встрани от нея и препусна през стаята, все още на четири крака, сякаш възнамеряваше да се забие с главата напред в стената. За мое изумление, вместо това чудовището се покатери нагоре, бързо като хлебарка прелази по протежение на стаята чак до тавана, зави на ъгъла със съседната стена, прекоси половината дължина на този участък и отново се спусна на линолеума, като най-сетне спря пред вързаната жена и се изправи на задните си крайници.

Зимата се пресегна в мен и изтръгна топлината от кръвта ми. Знаех, че таласъмите са по-бързи и по-пъргави от повечето човешки същества — поне от онези, които не притежаваха паранормални способности, — но никога не бях ставал свидетел на подобно изпълнение; вероятно защото рядко виждах зверовете в уюта на собствения им дом, където нищо не им пречеше да се катерят по стените най-редовно. А в случаите, когато бях убивал техни роднини, обикновено го правех бързо, като не им давах възможност да избягат от хватката ми по стените и таваните.

Бях си мислел, че знам всичко за таласъмите, но сега успяха да ме изненадат за пореден път. Това ме изнерви и ме депресира, защото не можех да не се запитам какви други скрити таланти могат да имат враговете ми. Още една подобна изненада, стоварена на главата ми в неподходящ момент, можеше да означава смъртта ми. Бях сериозно и дълбоко изплашен.

Не ме втрисаше само от стряскащата способност на таласъма да се катери по стените като гущер — бях уплашен също така и за жената, прикована към креслото с решетъчната облегалка. При слизането си от тавана и изправянето на задни крака таласъмът бе разкрил нещо друго, което никога не бях виждал — ужасяващ фалос с дължина близо фут, щръкнал напред от люспестата, отпусната торбичка, в която явно се криеше в отпуснато състояние; беше закривен като ятаган, дебел и зловещо наръбен.

Съществото възнамеряваше да изнасили жената, преди с нокти и зъби да я накъса на конфети. Очевидно бе решило да нападне жертвата си в това си чудовищно състояние, а не в човешката си маскировка, понеже така ужасът й щеше да е по-богат, а пълната й безпомощност — вкусно подчертана.

Нямаше начин да обмисля заплождане, защото подобно чуждо семе не би могло да вирее в човешка утроба.

Освен това бруталното убийство бе и сигурно, и очевидно. С болезнено пропадащ в краката стомах осъзнах внезапно защо в стаята няма мебели, защо е толкова различна от останалата част на къщата и защо стените и подът са белязани с пластове и пластове ръждивокафяви петна. Това беше кланицата на таласъма, мястото за касапско веселие. Тук бе довеждал и други жени, които бе мъчил и ужасявал, и унизявал и, накрая, с огромна наслада, бе разкъсвал на парченца.

Не само други жени. Също и мъже. И деца.

Внезапно получих отвратителни парапсихични впечатления от предишни кръвопролития. Ясновидските образи се лееха от покритите с кръв стени и сякаш се проектираха на стъклото пред мен, все едно прозорецът бе киноекран.

С огромно усилие изтласках тези излъчвания от съзнанието си, от стъклото и обратно в стените на кланицата. Не можех да допусна да ме обладаят. Ако виденията ме удареха, щях да изгубя сили и да остана неспособен да помогна на жената вътре.

Обръщайки се встрани от прозореца, тихо пристъпих към ъгъла на къщата, уверен, че Рия ще ме последва. В движение си свалих ръкавиците и ги пъхнах в джобовете на палтото ми, така че да мога да въртя ножа с обичайното си умение.

От задната страна на къщата вятърът ни удари по-силно, защото се спускаше право надолу от планините над нас, лавина от вятър — суров и пронизващ. За секунди усетих, че ръцете ми се вкочаняват и осъзнах, че трябва да вляза в топлата къща бързо, инак ще изгубя гъвкавостта, която ми трябваше, за да хвърлям ножа с точност.

Стъпалата на задната веранда бяха замръзнали; ледът бе споил шевовете и сглобките. Те пукаха и скърцаха, докато се изкачвахме.

От парапета висяха ледени шушулки.

Подът на верандата също възразяваше под стъпките ни. Задният вход бе от лявата страна на къщата. Лекичко отворих предпазната врата от стъкло и алуминий. Окачените й на пружина панти издрънчаха веднъж.

Зад нея задната врата на къщата също се оказа отключена. Таласъмите не използваха особено често ключалки, понеже генетично бяха създадени със само ограничена способност за страх и понеже почти не се страхуваха от никой от нас. Ловецът не се бои от заека.

Двамата с Рия се озовахме в напълно обикновена кухня, като извадена от „Добра домакиня“, топлият въздух ухаеше на шоколад, на печени ябълки и канела. Някак си именно обикновеността на кухнята я правеше още по-страховита.

На ламинирания плот отдясно на входа върху метална решетка бе поставен домашен пай, а до него имаше поднос с купчина пресни бисквити. Безброй пъти бях виждал таласъми — в човешките им маски — да ядат в ресторанти. Знаех, че трябва да се хранят, както и всички останали живи твари, но никога не си бях представял, че вършат обикновени домакински дейности като печене на бисквити или правене на пайове. Та те бяха психични вампири и се хранеха с нашите физическа, умствена и емоционална болка — и имайки предвид изумително богатата диета от човешка агония, в която редовно се къпеха, другата храна ми се струваше превземка. Със сигурност никога не си бях представял, че посядат на мила вечеря в собствените си домове и разпускат след ден на кръвопролития и мъчения и таен тероризъм; мисълта за това ми преобърна стомаха.

От необзаведената стая, която делеше стена с кухнята, се разнесе поредица тупвания, удари и стържещи звуци.

Нещастната жена очевидно бе загубила способността си да пищи, защото сега я чух да се моли с пресекващ и треперлив глас.

Разкопчах си якето, бързо измъкнах ръце от ръкавите и оставих дрехата тихо да падне на пода. Обемът й щеше да попречи на уменията ми по мятане на нож.

Извън голямата кухня, в допълнение на изхода към верандата водеха открита арка и три затворени врати. През арката можех да видя подножието на стълбите, които обслужваха цялата къща. От трите врати една вероятно се отваряше към мазето, втора — към килера. Третата може би беше входът към стаята, в която бяхме видели демона и окованата дама. Все пак не исках да започна да отварям врати и да вдигам шум, освен ако не съм абсолютно сигурен, че от първия опит ще попадна в съседната стая. Така че с Рия тихичко прекосихме кухнята, минахме през арката и излязохме в коридора, където първата отляво се падаше оставена открехната вратата към кланицата.

Притеснявах се, че жената ще ме види, ако се покажа през процепа, за да се прицеля и че реакцията й ще предупреди таласъма, така че предпочетох да нахлуя в стаята, без да знам къде може да се намира мишената ми. Отворих вратата със замах и я треснах в стената.

Заварих таласъма надвесен над жената, но се завъртя, за да застане с лице към мен и изпусна зловонно изненадано съскане.

С изумителна внезапност щръкналият му фалос се сви и изчезна в люспестата торбичка, която на свой ред се прибра в защитаваща я телесна кухина.

Изнесох ръка зад главата си, стиснал ножа за върха на балансираното острие.

Все още съскайки, таласъмът скочи към мен.

Същевременно ръката ми се стрелна напред. Ножът литна.

Острието улучи чудовището насред скока. Потъна дълбоко в гърлото му, макар че ударът не бе така добре прицелен, както ми се искаше. Лъскавите, треперещи, глигански ноздри на звяра потрепнаха със сумтене от шок или ярост и от зурлата му бликна гореща кръв.

Продължи напред. Стовари се върху мен. Тежко.

Олюляхме се и се блъснахме яростно в стената. Гърбът ми бе притиснат към изсъхналата кръв на Господ-знае-колко-на-брой невинни и за миг (преди целеустремено да го блокирам от съзнанието си) можах да усетя болката и ужаса, които се излъчваха от жертвите в техните смъртни гърчове и които бяха допринесли за пребоядисването и украсата на това място.

Лицата ни се намираха само на инч разстояние. Дъхът на тварта смърдеше на кръв, мъртво месо и гнила плът — сякаш това, че се бе хранило от ужаса на жената, го бе заразило с хищническа халитоза.

На инч от очите ми блеснаха зъби, огромни закривени и щракащи зъби с покапали от тях лиги — емайлирано обещание за болка и смърт.

Тъмен, мазен, демоничен език се изви напред към мен като вкусваща ме змия.

Усетих възлестите ръце на таласъма да се свиват около мен, сякаш щеше да се опита да ме смаже към гърдите си. Или — във върховния миг на прегръдката — вероятно щеше да забие ужасните си нокти по-дълбоко в хълбоците ми.

Удрящото ми като чук сърце счупи резето на адреналиновия склад в мен и внезапно се понесох на вълните на химично цунами, което ме накара да се почувствам като бог; макар и — признавам — изплашен бог.

Ръцете ми бяха много или малко приковани пред гърдите, тъй че свих дланите си на юмруци и забих лакти навън с цялата си сила, право в силните мишници на таласъма, разбивайки хватката, която той се опитваше да ми наложи. Докато се изплъзвах, усетих ноктите му да сграбчват за миг ризата ми, а след това чух как кокалестите му пръсти се чукнаха в стената зад гърба ми, понеже едната му ръка отхвръкна нагоре.

Тварта изпищя от гняв — странен вик, който прозвуча още по-особено, понеже звуковите вълни, втурнали се от ларинкса му към устните, вибрираха в острието на пронизалия гърлото му нож и преди изхвръкване придобиваха метална нотка. С таласъмския писък бликна и струя кръв, която плисна в лицето ми, а няколко капки попаднаха в устата ми.

Сега подсилен и от отвращение, а не само от страх и гняв, аз се отблъснах от стената, изтласквайки звяра назад. Олюляхме се и паднахме, озовах се върху тварта, където веднага сграбчих дръжката на ножа, щръкнала от гърлото му, завъртях брутално острието, издърпах го от раната и го забих отново и отново, и отново, неспособен да се спра, макар че огненият блясък в очите на таласъма бързо гаснеше към калночервено. Петите му тропаха слабо по пода, издавайки студено трак-трак-трак върху линолеума. Ръцете му вършееха безцелно, а дългите му, заострени нокти изписваха безсмислени кодове по пода на кланицата. Накрая прекарах назъбеното острие от ляво на дясно напреки на гърлото, прерязвайки мускули, вени и артерии. С това приключих — тварта също.

Яхнал умиращия таласъм, аз се надигнах на колене, като се давех, кашлях и плюех безспир — да залича всяка следа от демонска кръв от устата си.

Под мен звярът премина последната си, съпроводена с живачни тръпки и вълни конвулсивна трансформация, използвайки останките от жизнената си енергия да се върне в човешка форма, както родът му бе генетично програмиран да прави още в изгубената епоха на сътворението им. Костите хрущяха, костите пукаха, костите щракаха, костите се претопяваха и кипяха, и се втвърдяваха отново в трескава реформация; сухожилия и хрущяли се късаха, но незабавно се свързваха отново в други форми на извивка и опън; меките тъкани издаваха всмукващи-бълбукащи-пльокащи звуци, докато трескаво търсеха и намираха новите конфигурации.

Окованата жена, Рия и аз бяхме толкова погълнати от ликантропското преображение, че изобщо не осъзнахме присъствието на втория таласъм, преди той да нахлуе в стаята, хващайки ни напълно неподготвени, както ние бяхме спипали първия звяр.

Може би в този момент собствената — и по-слаба — психична способност на Рия функционираше по-добре от моята, защото, докато вдигах глава нагоре и забелязвах нападащия ни таласъм, съпругата ми вече беше завъртяла щангата за гуми, която бе донесла. Нанесе удара с толкова яростен замах и толкова точен прицел, че виждах, че се бори да удържи оръжието си с ръце, вцепенени от сблъсъка; мощният откат почти изтръгна ключа от хватката й. Ококореният нападател се катурна назад с болезнен вой, определено осакатен, но не и достатъчно наранен, че да падне.

Таласъмът изпищя и плю, все едно плюнката му беше отровна за нас. Съвзе се от удара, още докато Рия се бореше да удържи хватката си върху ключа за гумите, и се втурна срещу жена ми с ужасяваща скорост и пъргавина. Хвана я с двете си големи ръце. Стисна с всичките десет нокътя. Проби най-вече дебелото й зимно палто. Слава тебе, Господи: най-вече палтото й.

Преди да успее да откъсне едната си длан от дрехата и да замахне към лицето, аз вече бях на крака. Движех се. Две стъпки, скок. Метнах се на люспестия гръб на чудовището. Притиснах го между Рия и мен. Забих ножа. Дълбоко. Натиснах с все сили надолу — дълбоко между кокалестите и деформирани плешки. Чак до дръжката, дълбоко в плътта. Не можах да извадя острието, заседнало в костите.

Внезапно звярът се отърси с нечовешка сила, като кон на родео. Метна ме встрани. Паднах на пода. По гърба ми се стрелна болка. Ударих глава в стената.

Причерня ми. След това ми се проясни.

Но за миг бях твърде вцепенен да помръдна.

Видях, че ножът ми все още стърчи от гърба на таласъма.

Чудовището бе успяло да блъсне и Рия встрани, но сега отново й се нахвърли. Тя обаче бе използвала момента да се вземе в ръце и след като бе измислила план, пристъпи срещу нападателя си, вместо да се отдръпне, използва отново железния лост — този път не като сопа и не с тежкия край с ключа напред, а откъм щангата, размахвайки го все едно е копие. Ръгна напред, когато врагът скочи към нея, и заби дебелия железен инструмент в корема на таласъма, като този път не предизвика вой, а ужасно хрипкаво пъшкане от шок и болка.

Тварта сключи и двете си масивни, четириставни ръце около пронизалото я в корема копие и Рия пусна оръжието си. Таласъмът се олюля заднешком и се блъсна в стената, опитвайки се да извади щангата от червата си, а междувременно аз бях успял да се възстановя и да се изправя на крака. Втурнах се срещу омразната гадина.

Хванах с две ръце омазаният с кръв гаечен ключ в края на щангата. Древният ми противник вече си изглеждаше на годините, а кръвта бликаше на струи от него. Вдигна убийствените си, но гаснещи очи към мен и се опита да разреже дланите ми с добре наточените си нокти. Преди да ме спипа, вече бях издърпал оръжието от раната, отстъпих и започнах методично да удрям тварта, докато не падна. Блъсках я, докато не се свлече на колене и продължих да удрям, докато не падна по лице на пода. Не спрях дори и тогава, стоварвах удар след удар, докато черепът на таласъма не се продъни, докато лактите му не се разбиха, докато бедрата и коленете му не се натрошиха, докато не започнах да лея пот така, че отми кръвта от лицето и ръцете ми, и докато вече не бях в състояние да вдигна желязото, за да нанеса още един удар.

Гръмовното ми дишане отекваше в стените.

Рия се опитваше да обърше таласъмската кръв по ръцете си с няколко хартиени салфетки.

Още докато започваше битката с втория звяр, първият — вече мъртъв — бе възвърнал формата си и на пода се въргаляше гол труп, смазан от бой. Видях, че наистина е полицаят, както смятахме и по-рано.

Преобразен, вторият таласъм се оказа жена на приблизително същата възраст като ченгето.

Вероятно съпругата му; или партньорката.

Те дали наистина мислеха в мерните единици на съпрузи и съпруги — или дори половинки? Как се възприемаха един друг, когато нощем се въргаляха в студена, влечугова страст? И дали по принцип вървяха през света двама по двама — и това бе предпочитаният от тях начин, както се случваше с повечето представители на нашия вид? Или таласъмите се деляха на двойки само заради по-убедителното прикритие, което им помагаше в усилията да минат за обикновени мъже и жени?

Рия се задави, стори ми се, че всеки момент ще повърне, но преглътна спазмите и захвърли просмуканите с кръв салфетки.

Стъпих с два крака върху втория мъртъв звяр, стиснах ножа си с две ръце и го освободих от жилестите рамене на тварта.

Обърсах острието в джинсите си.

Голата жена на стола трепереше силно. Очите й бяха пълни с ужас, объркване и страх — страх не само от мъртвите таласъми, но и от нас с Рия. Напълно разбираемо.

— Приятели сме — изпъшках. — Не сме… като тях.

Тя се взираше в мен, изгубила дар слово.

— Погрижи се… за нея — казах на Рия.

Обърнах се към вратата.

Жена ми попита:

— Къде отиваш?

— Да проверя дали няма още някой.

— Няма. Щяха да са дошли вече.

— Все пак трябва да проверя!

Излязох от стаята с надеждата, че Рия ще разбере, че исках да успокои и облече червенокосата по време на отсъствието ми. Исках жената да си възвърне поне част от разума, силата, достойнството и самоуважението, преди да се върна да й обяснявам за таласъмите.

В трапезарията вятърът редуваше конспирационен шепот със скръбни стенания зад прозореца.

В дневната часовникът на плочата на камината тиктакаше кухо.

На горния етаж намерих три спални и баня. Във всяка можех да чуя артритното скърцане на дъските на тавана, докато вятърът блъскаше и чукаше по покрива и дърпаше корнизите.

Нямаше други таласъми.

В студената баня съблякох просмуканите си с кръв дрехи и бързо се измих на мивката. Не исках да погледна в огледалото над нея; не смеех. Убиването на таласъми е праведно. Не се съмнявах, че то не е грях, и не избягвах отражението си от страх, че ще видя в очите си вина. Въпреки това всеки път, когато убивах някой от демонския род, ми се струваше, че те стават по-трудни за убиване; че от мен се изисква повече и по-ужасно насилие от предния път, по-голяма варварщина. Така че след всяка кървава случка ми се струваше, че в очите си откривам нова студенина, стоманен оттенък, който ме объркваше и изумяваше.

Ченгето бе горе-долу с моя ръст и в гардероба на голямата спалня си избрах една от неговите ризи и чифт ливайс. Прилегнаха ми, все едно са купувани за мен.

Слязох по стълбите и намерих Рия и червенокосата да ме чакат в дневната. Бяха се настанили до предните прозорци в удобни на вид кресла с облегалки, но изглеждаха все едно им е много неудобно. От мястото им се виждаше черният път към къщата и можеха да вдигнат тревога при първия знак за приближаваща кола.

Навън носените от вятъра шепи сняг се надигаха от земята и бързаха да изчезнат в мрака — смътни фосфоресциращи форми, които сякаш потегляха на загадъчни мисии.

Жената беше облечена. Преживяването не я бе оставило смазана, макар че седеше с превити рамене и бледите й ръце шаваха нервно в скута й.

Придърпах едно по-малко кресло с куполообразна възглавничка и седнах до Рия. Хванах я за ръката. Тя трепереше.

— Какво си й казала? — попитах я.

— Известна част… за таласъмите… какво са, откъде идват. Но тя не знае кои сме ние или как можем да ги виждаме, а тя не може. Това оставих на теб!

Червенокосата се казваше Кати Осбърн. Беше на трийсет и една, доцент по литература в „Барнард“ в Ню Йорк. Била отгледана в малко градче в Пенсилвания, на осемдесет мили на запад от Йонтсдаун. Наскоро баща й постъпил в болницата, получил бил средна степен сърдечен удар и Кати си взела отпуска от задълженията си в университета, за да отиде при него. Татко й се възстановявал добре, така че сега се връщала в Ню Йорк.

Като се има предвид ужасното състояние на някои планински пътища през зимата, тя прекрасно се справяла с пътуването си — поне преди да стигне до източния край на Йонтсдаун. Като студентка, учителка и любителка на литературата Кати била (както каза) надарена с въображение и отворена към света, и дори имала вкус към outré^[2] във фикшъна, четяла прилично количество фентъзи и хорър — „Дракула“, „Франкенщайн“ по нещо от Алджърнън Блакууд, съвсем малко от Х. П. Лъвкрафт, спомняше си и разказ от някой си на име Стърджън за мече, което смучело кръв… — тъй че не била, както каза, напълно неподготвена за фантастичното и зловещото. При все това и въпреки вкуса й към фентъзи, и при все кошмарните същества, които току-що беше видяла, трябвало да се напъва с всички сили, за да приеме онова, което ние с Рия й казвахме за тези генетично създадени войници от епоха, изчезнала за историята. Кати сподели:

— Знам, че не съм луда, но продължавам да се питам дали пък не съм, а знам, че видях тези ужасни твари да се променят от човешкия си облик и след това обратно, но продължавам да се питам дали не си го въобразявам или не халюцинирам цялата случка, макар че съм почти сигурна, че не е така, а и цялата тази история за предишна цивилизация, разрушена по време на грандиозна война… прекалено много е, просто е прекалено много, а сега само дърдоря, нали — да, знам, че така правя, но имам чувството, че съм на ръба да ми гръмне мозъкът, нали разбирате?

Не я облекчих с нищо. Разказах й за отвъдните очи, за по-слабите парапсихични способности на Рия и малко за тихата война (е тиха поне дотук), която бяхме подели.

Зелените очи на Кати се глазираха, но не защото тя ме изключваше или информацията я претоварваше. Вместо това беше стигнала до състояние, в което нейното простичко, рационално гледище за света бе преобърнато толкова цялостно с краката нагоре и с хастара навън — и с такава сила, — че съпротивата и към вярата в „невъзможни“ неща беше на практика унищожена. Кати бе вцепенена до възприемчивост. Стъкленият й поглед беше просто знак колко яростно добре образованият й мозък се трудеше да намести тези нови парчета познание в драстично промененото й възприятие за реалността.

Когато завърших, червенокосата доцентка примигна, отърси възхитено глава и поде:

— Но сега…

— Какво? — попитах.

— Как да се върна към преподаването на литература? Сега, когато знам всичко това, как въобще бих могла да водя обикновен живот?

Погледнах към Рия, като се чудех дали случайно няма отговор на този въпрос, но тя заяви:

— Вероятно няма да е възможно!

Кати се намръщи и се накани да заговори, но я прекъсна странен звук. Покоя в уютната колониална дневна наруши внезапен, пронизителен вой — отчасти като плач на дете, отчасти като свинско грухтене, отчасти като насекомско цвърчене. Не беше звук, който свързвах с таласъмите, но със сигурност не беше човешки по произход и не бе вик на животно, с което съм се сблъсквал.

Знаех, че това цвърчене не може да бъде свързано с двойката таласъми, които току-що бяхме убили. Те бяха безкомпромисно мъртви — поне за момента. Вероятно, ако ги оставех с прикачени към раменете глави, щяха да намерят пътя си обратно към земята на живите, но не в близките няколко дни, а може би и седмици или месеци.

Рия незабавно се надигна в стола си, търсейки нещо, което не бе до нея — най-вероятно желязната щанга за гуми.

— Какъв е този шум?

И аз скочих на крака с нож в ръката.

Странният писукащ вик, сякаш съставен от много гласове, имаше алхимическа сила да превръща кръвта в ледена вода. Ако злото отелесено тръгнеше по земята във формата на Сатаната или друг някой дявол, то това със сигурност беше неговият глас, лишен от слова, но зъл, гласът на всичко, което не бе добро и редно. Идваше от съседно помещение, макар че не можех да определя веднага къде е източникът му — на този етаж или на горния.

Кати Осбърн се изправи последна, сякаш се колебаеше да се разправя с друг ужас. Каза:

— Аз… чух този същия звук и преди, когато бях окована в онази стая, когато първо започнаха да ме измъчват. Но толкова много неща се случиха толкова бързо, че… забравих за това.

Рия погледна към пода пред себе си.

Аз също сведох очи, осъзнавайки, че пронизителният звук — почти като осцилиращ електронен вой, макар и много по-странен — идваше от мазето.