Дийн Кунц
Отвъдни очи (31)

Тридесет и първа глава
Смъртта на онези, които обичаме

Таласъмите върнаха решетката върху пръстена на сифона и си отидоха в 2:09 в понеделник сутрин. Прецених, че с Рия е добре да се крием поне още четири часа, което щеше да значи, че ще успеем да излезем от планината двайсет и четири часа, след като бяхме влезли в нея под напътствията на Хортън Блюит.

Чудех се дали надвисналата буря вече е започнала и дали светът горе е бял и чист.

Чудех се дали Хортън Блюит и Гроулър в момента спят в малката си спретната къща на „Епъл Лейн“ или, ако са будни, дали някой от тях — или пък и двамата — си мисли за нас с Рия.

С по-висок дух, отколкото ми се бе случвало от дни, открих, че обичайното ми безсъние ме е напуснало. Въпреки деветте часа непрекъснат сън, на които се бях насладил, пак задрямвах, дори заспивах дълбоко на моменти, сякаш годините неспокойни нощи най-сетне ми се бяха стоварили накуп.

Не сънувах. Приех го за доказателство, че с Рия ни е споходил по-добър късмет. Бях нетипично оптимистичен. Това беше част от халюцинацията ми.

Когато зовът на природата ми надделя, успях да се отдръпна далеч назад в тръбата, да се наведа покрай завоя й и там свърших нуждите си. По-голямата част от смрадта на урина се разнесе, защото през тръбата минаваше леко течение и следваше пътя, който би следвала водата, докато се придвижва из канализационната система. Но въпреки че към мен лъхаше слабо неприятна миризма, нямах нищо против нея, понеже бях в такова добро настроение, че само катастрофа с катаклизмични мащаби би могла да ми го развали.

Доволен да дремя без сънища и — в мигове на неясно пробуждане — да посягам и да докосвам Рия, не се събудих напълно до седем и половина в понеделник сутрин, час и половина след момента, в който първоначално възнамерявах да напуснем скривалището ни. След това полежах още половин час, вслушан в генераторите над нас за улики, че в момента тече ново претърсване.

Не чух нищо притеснително.

В осем часа посегнах към Рия, напипах ръката й, стиснах я, а след това изпълзях напред от хоризонталната тръба и на дъното на шестфутовия вертикален сифон. Поседях там достатъчно дълг, за да напипам в тъмното пистолета си със заглушител и да му сваля предпазителя.

Стори ми се, че Рия прошепна:

— Внимавай, Слим! — но ревът на подземната река и ревящата електроцентрала бяха твърде шумни, та да съм сигурен, че е заговорила. Може би я бях чул през съзнанието й: „Внимавай, Слим.“ По това време вече бяхме отдавна заедно и се сближавахме все повече с всяка споделена опасност и приключение, така че дребно четене на мисли — всъщност по-скоро инстинкт, отколкото телепатия — не би ме изненадало.

Изправих се, притиснах лице към долната страна на стоманената решетка и присвих очи срещу малките отвори между прътите. Виждах само твърде ограничен по размери кръг. Ако отворът бе обкръжен от приклекнали таласъми, намиращи се на една крачка от ръба му, не бих могъл да ги забележа. Но долавях, че пътят ни е чист. Вярвайки на предчувствието си, пъхнах пистолета в дълбокия джоб на ски-якето си и с две ръце вдигнах решетката и я преместих настрани, издавайки по-малко шум, отколкото когато я бях привлачил в другата посока преди петнайсет часа.

Хванах се за ръбовете на сифона, набрах се нагоре и се претърколих на пода на електрическата централа. Озовах се в сумрачна ниша между големите машини и наоколо не се виждаха таласъми.

Рия ми подаде оборудването ни. Помогнах й да излезе от сифона.

Прегърнахме се силно, после бързо надянахме раниците си и вдигнахме карабината и пушката. Отново си надянахме каските. Тъй като ни се струваше, че другите неща в мешката няма да ни трябват, като изключим свещите, кибрита и един термос със сок (който бяхме запазили), направо я върнах в сифона, преди да наместя решетката на мястото й.

Все още разполагахме с трийсет и два килограма пластичен експлозив и надали щяхме да намерим по-хубаво място да го употребим, отколкото тук, в сърцето на инсталацията. Притичвайки от сянка в сянка, все още без да сме приключили представлението в ролята на плъхове, с Рия обиколихме половината от дължината на огромната зала, успешно избягвайки няколкото работници в електроцентралата. Докато се придвижвахме, бързо лепяхме заряди пластичен експлозив. Гадни плъхове си бяхме — от онези, дето ще проядат дупка на обшивката на кораба и ще избягат от потъващия му корпус. Само дето никой плъх не би извлякъл такова голямо удоволствие от разрушителната си работа като нас. Намерихме сервизни врати в основите на железните кожуси на двуетажните генератори и се промъкнахме вътре да оставим малки подаръци от смърт. Налепихме заряди под някои от електрическите колички, използвани от работниците в централата, но продължавахме да закачаме и по всички машини, покрай които минавахме.

Задействахме таймера на всеки един детонатор, преди да го пъхнем в буцата. Включихме първия на един час, втория на петдесет и девет минути, следващите два на петдесет и осем, след това на петдесет и шест, понеже ни отне повече време да намерим къде да го сложим. Опитвахме се да се убедим, че първият взрив ще започне едновременно с — или поне ще бъде последван бързо от — други експлозии.

За двайсет и пет минути разположихме двайсет и осем килограма заряди и нагласихме часовниците им да цъкат. След това, с останали в запас само четири килограма, влязохме във вентилационната шахта, откъдето бяхме нахлули предишната вечер. Затворихме решетката зад нас и с помощта на фенерчетата се върнахме по пътя, по който бяхме дошли в електроцентралата.

С Рия разполагахме само с трийсет и пет минути да слезем на петия етаж, да намерим четирите заряда, които бяхме поставили вчера, да настроим детонаторите им и да се качим на асансьора за онова ниво, откъдето бяхме проникнали първоначално, да настроим детонаторите и на зарядите, които бяхме оставили на онзи недовършен етаж и да последваме белите стрелки, които бяхме нарисували по стените на старите мини, докато се отдалечим достатъчно, че да избегнем най-лошите последствия от верижната реакция на срутвания, които вероятно щяха да се получат от взривовете в убежището на таласъмите. Трябваше да се придвижваме тихо, предпазливо и бързо. Щеше да е доста опасничко, но смятах, че ще се справим.

Промъкването през вентилационните шахти беше по-лесно и по-бързо, отколкото придвижването ни в обратната посока, защото вече познавахме системата и нямахме съмнения за посоката си. За шест минути стигнахме до вертикалната шахта, която бе пълна с хватки и се спуснахме на петдесет фута до петия етаж. Четири минути по-късно бяхме при входната решетка на стаята, приютяваща куп хидропонно стопанско оборудване, където бяхме разпитвали — и убили — таласъма с човешкото име Том Таркенсън.

Помещението беше тъмно и празно.

Трупът, който бяхме оставили, беше махнат.

Чувствах се изключително подозрителен зад лъча на фенерчето, сякаш сам се превръщах в мишена. Продължавах да очаквам някой таласъм да изникне между празните хидропонни цистерни, за да ни спре. Но очакванията ми си останаха неизпълнени.

Изтичахме към вратата.

След двайсет и пет минути щяха да започнат експлозиите. Очевидно дългото ни изчакване в сифона на електрическата станция беше убедило демонската раса, че вече не се намираме сред тях, че някак сме се изплъзнали неоткрити, защото явно не ни търсеха. Поне не и под земята. (Сигурно се бяха побъркали, чудеха се кои, по дяволите, сме ние, защо сме дошли и колко далеч ще разнесем подробностите за всичко, което сме видели или научили.) Коридорите на петия етаж бяха така празни сега, както и когато проникнахме в комплекса предишния ден; в крайна сметка това ниво са само и единствено склад, вече напълно зареден и изискващ малко внимание от екипите по поддръжката.

С Рия бързахме от един дълъг тунел към следващия, вдигнали в готовност карабината и пушката. Спряхме само да сложим детонатори в четирите килограма пластичен експлозив, които преди това бяхме залепили при тръбите с вода, газ и другите, минаващи напреко или успоредно на някои участъци от тунелите. Всеки път, когато спирахме, трябваше да оставяме оръжията си, за да успея да вдигна Рия и тя да намести детонатора. През това време се чувствах ужасно уязвим, бях сигурен, че пазачите ще ни връхлетят всеки момент.

Но не се случи нищо подобно.

Макар че знаеха, че нашественици са проникнали в убежището им, таласъмите очевидно не подозираха саботаж. Щеше да им се наложи да предприемат много щателно претърсване за експлозиви, за да намерят поставените от нас заряди, но не беше невъзможно за изпълнение. Фактът, че не са взели предпазни мерки подсказваше, че въпреки нашето проникване се чувстват в безопасност, що се отнася до сериозни атаки. Хиляди години се бяха възприемали за големи хитреци и бяха смятали, че ни превъзхождат във всичко. Отношението им към човешкия род бе дълбоко внедрено; те ни виждаха като лесна плячка, жалки глупаци и дори по-лошо. Увереността им, че сме безвредни… е, това беше едно от предимствата ни във войната с таласъмите.

Стигнахме до асансьорите деветнадесет минути преди настъпването на съдбовния час. Само хиляда сто и четирийсет секунди, всяка от които сърцето ми отчиташе с двоен удар.

Макар че до този момент всичко бе минало гладко, все пак се боях, че с Рия няма да успеем да се качим на асансьора към недовършения етаж, без да привлечем нежелано внимание. Струваше ми се прекалено голям късмет. Но тъй като старите мини под нас все още не бяха превърнати в поредното крило на таласъмското убежище, нямаше и вентилационни тръби, които да водят надолу към тях, а асансьорите осигуряваха единствения път за достъп.

Качихме се в клетката и с голямо притеснение аз натиснах ръчката надолу. Зловещо скърцане, стържене и ръмжене съпроводи спускането ни през тази шахта от камък. Ако в залата отдолу имаше таласъми, щяхме да ги вдигнем по тревога.

Извадихме късмет. Не ни причакваха врагове, когато пристигнахме в голямата сводеста зала, където се намираха строителните материали и оборудване, приготвени за следващата фаза от развитието на укритието.

Отново оставих пушката и вдигнах Рия. С пъргавина, която би била достойна за експерт по разрушенията, тя забоде детонаторите във всеки от трите заряда, залепени в хлътнатината в скалната стена над трите асансьора.

Седемнайсет минути. Хиляда и двайсет секунди. Две хиляди и четирийсет удара на сърцето.

Пресякохме сводестата зала, спирайки четири пъти, за да разположим сред машините последните четири килограма пластичен експлозив.

Четиринайсет минути. Осемстотин и четирийсет секунди.

Стигнахме тунела, където минаваха двете редици лампи по тавана, горящи под конични абажури и хвърлящи шахматна шарка от светлина и мрак по каменния под — мястото, където бях застрелял таласъм. Там бях оставил еднокилограмови заряди от двете страни на тунела, близо до входа в голямата зала. С нарастваща увереност с Рия се спряхме да включим часовниците и на тези последни бомби.

Следващият тунел беше последният с осветление. Притичахме до края му и завихме надясно, в първата минна шахта от картата на Хортън. (Ако я четете наопаки, което и правехме в момента.)

Фенерчетата ни не бяха така ярки като преди и интензитетът на лъчите се менеше, поотслабнал от усилената им употреба, но не беше толкова слаб, че да се притесняваме. Освен това носехме и резервни батерии в джобовете си — и свещи, ако се стигне до това.

Разкопчах раницата си и я зарязах. Рия стори същото. Оттук нататък малкото запаси, които раниците съдържаха, оставаха без значение. Важна беше само скоростта.

Нарамих карабината през презрамката й, Рия стори същото с автомата. Прибрахме пистолетите в дълбоките като кобури джобове на панталоните си. Понесли само фенерчетата, картата на Хортън и термос с портокалов сок, ние се постарахме да оставим колкото се може повече разстояние между нас и собствеността на „Лайтнинг Коул Къмпани“, преди адът да се разтвори.

Девет и половина минути.

Имах чувството, че сме проникнали в населен с вампири замък, припълзели сме в подземията, където в пълни с пръст ковчези спят немъртвите, успели сме да забием колове в сърцата само на неколцина и сега се налага да се спасяваме с бягство след настъпването на залеза и първите искрици живот в гладното за кръв множество зад нас. Всъщност имайки предвид всепоглъщащата нужда на таласъмите да се хранят с болката ни, аналогията бе по-близко до истината, отколкото ми се щеше да призная.

От щателно проектирания, конструиран и поддържан подземен свят на таласъмите навлязохме в хаоса на човека и природата, в старите мини, които човекът бе прокопал, а природата внезапно бе решила да запълни парче по парче. Двамата с Рия тичахме по застоялите тунели, следвайки белите стрелки, които бяхме начертали по време на придвижването си навътре. Пропълзявахме през тесни коридорчета, където стените частично се бяха срутили. Изкатерихме се по претъпкана вертикална шахта, където няколко корозирали железни ръкохватки се счупиха под краката ни.

Отвратителни, непонасящи светлина мицели растяха по едната стена. Пръснаха се, когато се допряхме до тях, разнасяйки смрад като от гнили яйца и оплесквайки ски-костюмите ни със слуз.

Три минути.

С гаснещи лъчи на фенерчетата се втурнахме по поредния тунел със застоял въздух, завихме надясно на маркирания завой и преджапахме през локва, пълна с неприятна мръсна вода.

Две минути. Около триста и четирийсет удара на сърцето при настоящия му ритъм.

Пътуването навътре бе отнело седем часа, така че когато се взриви и последният заряд пластичен експлозив, тепърва щеше да ни предстои да изминем по-голямата част от пътя на връщане, но всяка крачка, която заедно с Рия слагахме между нас и таласъмското убежище подобряваше — както се надявах — шансовете ни да се измъкнем от зоната на свързаните срутвания. Не бяхме екипирани да си проправяме пътя навън към повърхността с копаене.

Стабилно отслабващите ни фенерчета се люлееха бясно в ръцете ни от тичането и хвърляха по стените и тавана подскачащи като дервиши сенки — стадо от призраци, прайд духове, глутница полудели привидения, които ни преследваха и сега тичаха редом с нас, а от време на време ни изпреварваха — само за да изостанат отново и да ни гризат по петите.

Оставаше може би минута и половина.

Право от пода пред нас наизскачаха заплашителни, загърнати в черно силуети, макар че никой не посегна да ни хване; минахме през някои като през струи дим, а други се стопяваха, докато тичахме към тях, трети път се смаляваха и излитаха към тавана, сякаш се бяха обърнали на прилепи.

Една минута.

Обичайната църковна тишина под земята бе изпълнена с множество ритмични звуци: нашите тропащи стъпки, измъченото дишане на Рия, собственото ми накъсано дишане, дори по-шумно от нейното, ехото от всичко, рикоширащи между каменните стени; какофония от синкопи.

Мислех си, че в резерв ни е останала още почти минута, но първата експлозия сложи ранен край на моето предстартово броене. Беше далечно, солидно издумкване, което по-скоро усетих, отколкото чух, но нямах съмнение какво представлява.

Стигнахме до поредната вертикална шахта. Рия пъхна фенерчето си в колана, за да сочи лъчът нагоре, и се покатери в тъмната дупка. Последвах я.

Ново тупване, веднага последвано от трето.

В шахтата една от силно ръждивите железни подпори се счупи в ръката ми. Изгубих опора и паднах долу в хоризонталния тунел от височина към дванайсет или петнайсет фута.

— Слим!

— Добре съм! — подвикнах, макар че се бях приземил на опашка и си ударих гърба. Болката дойде и изчезна за миг, оставяйки само неприятно пулсиране.

Имах късмет, че при падането не съм подгънал под себе си някой крак. Щях да го счупя.

Покатерих се отново в шахтата и се забързах нагоре с увереността и скоростта на маймуна, което не ми се отдаде лесно заради пулсирането в гръбнака ми. Но не исках Рия да се притеснява за мен, за абсолютно нищо, освен за измъкването от тези тунели.

Четвърта, пета и шеста експлозии разтърсиха подземната инсталация, която неотдавна бяхме напуснали, и шестата беше много по-шумна и по-силна от онези преди нея. Стените на мината се разтресоха около нас и подът подскочи два пъти, като за малко да ни събори. Около нас се посипаха прах, парчета пръст и сериозен дъжд от каменни парченца.

Фенерчето ми на практика бе угаснало. Не исках да спирам, за да сменям батериите — все още не. Смених го с това на Рия и я поведох напред с нейното фенерче, докато верига взривове разтърсваше лабиринта — най-малкото шест или осем поредни.

Над главата си видях да зейва цепнатина в древна напречна греда и веднага щом минах под нея, тя рухна на пода зад мен. От гърдите ми се изтръгна писък на ужас и мъка, и трескаво се обърнах в очакване на най-лошото, но Рия също бе успяла да премине невредима. Предчувствието ми за добър късмет нарасна и си знаех, че ще се измъкнем, без сериозно да пострадаме. Макар навремето да бях научил, че точно преди смрачаване е най-светло, за момента бях забравил този израз — и след още миг щях да съжалявам за това.

Тон скали се бе свлякъл след падналата греда. Щяха да поддадат още — повърхността на камъка се гънеше като мека пръст, разкашкана от дъжд, — тъй че с Рия отново се затичахме, този път редом, понеже тунелът бе широк. Зад нас отгласите от срутването се усилваха и усилваха още повече, докато не се уплаших, че целия коридор ще пропадне.

Останалите заряди пластичен взрив избухваха в една цялостна канонада, която чувахме все по-слабо, макар да я усещахме по-ясно. Дявол го взел, сякаш цялата планина се тресеше, основите й бяха разтърсени от силни, яростни тръпки, които не можеха да бъдат предизвикани само от пластичния взрив. Разбира се, половината планина бе прорязана от над век индустриален въгледобив и поради това бе отслабена.

А може би нашите експлозии в убежището на таласъмите бяха взривили и други запалителни средства — например дизелово гориво и бензин. Тъй или иначе, струваше ми се, че Армагедон ни се е стоварил на главите по-рано от предвиденото и самоувереността ми се разклащаше все повече след всяка масивна шокова вълна, която минаваше през скалите.

Вече кашляхме, понеже въздухът бе пълен със задавящ прах. Част от него се сипеше от тавана, но по-голямата част ни връхлиташе на гъсти, кълбести облаци, носени от въздушните вълни, предизвикани от срутването зад нас. Ако с Рия не успеехме скоро да се измъкнем от зоната на влияние на срутващия се подземен град, ако не успеехме в следващите минута-две да се доберем до неразтърсени тунели и чист въздух, щяхме да се задушим в праха — смърт, която не бе сред многото варианти, които бях обмислял.

Нещо повече, отслабващото фенерче вече не успяваше да прониже мъглата от прах. Жълтата светлина се отразяваше и разсейваше от реещите се частици. Неведнъж губех ориентация и за малко да се врежа с главата напред в стена.

Последните експлозии отминаха, но бе задвижен динамичен процес и планинският склон търсеше нов ред, с който да освободи отдавна трупаните напрежения и налягания, предизвикани от наличието на всички неестествени цепнатини в него. И от двете ни страни, както и над главите ни, могъщата скала започна да се пука и да пращи извънредно изумяващо — не с еднотонния рев, който човек може да очаква, а с нехармонична симфония от странни звуци, досущ като пробити балони и строшени орехи, разбиване на тежки грънци, цепене на кости и смазване на черепи — планината тътнеше и хрущеше като кегли за боулинг, пръснати от топка, шумеше като целофан, дрънчеше и трещеше, и гърмеше като сто яки ковача, въртящи сто големи чука срещу сто железни наковални, — и често се чуваше дори чисто, сладко звънтене, последвано от почти музикално издрънчаване, напомнящо за чукнат и трошащ се фин кристал.

Върху главите и раменете ни заваляха първоначално люспи камък, превърнаха се в парченца, а след това в чакълчета. Рия пищеше. Сграбчих я за ръката и я помъкнах след мен през каменния дъжд.

Започнаха да се ронят и по-големи парчета от несигурния таван, някои бяха с размерите на бейзболна топка, и с трясък се удряха в пода около нас. По рамото ме удари камък с размера на юмрук, а друг ме цапардоса по дясната ръка и за малко да изпусна фенерчето. Няколко сериозни по размер снаряда улучиха и Рия. Болеше, вярно, но продължихме напред; не можехме да сторим нищо друго. Благославях Хортън Блюит, задето ни беше снабдил с каски, макар че защитата им нямаше да е достатъчна, ако целият склон ни паднеше на главите. Планината имплодираше като Кракатау наопаки, но поне по-голямата част се срутваше зад нас.

Внезапно тръпките утихнаха — толкова дългоочаквана промяна, та в първия момент си помислих, че само си я въобразявам. Но след още десет стъпки стана ясно, че най-лошото ни е отминало.

Стигнахме до предния край на прашния облак и изтичахме в относително чист въздух, плюейки и хриптейки, за да прочистим дробовете си.

Очите ми сълзяха от праха и се забавих малко, за да ги прочистя с мигане. Жълтият лъч на фенерчето пулсираше и трепкаше постоянно, докато изсмукваше последната енергия на батериите, но видях пред нас една от белите ни стрелки.

С Рия отново тръгнахме редом, последвахме знака, който бяхме оставили за себе си, завихме зад ъгъла в нов тунел и…

… там един от демоните скочи от стената, за която се бе държал и повлече Рия долу на пода с писклив триумфален крясък и убийствен замах на ноктите.

Хвърлих слабеещото фенерче и се метнах върху нападателя, като, докато се стоварвах върху него, инстинктивно изтеглих ножа си вместо пистолета. Забодох острието дълбоко в основата на кръста на тварта и го извлякох встрани от Рия, както пищеше в агония и гняв.

Чудовището се пресегна назад към мен и заби ноктите на едната си ръка през крачола на ски-панталона ми, разкъсвайки на ленти дебелата тъкан. Гореща болка се стрелна по десния ми прасец. Знаех, че звярът е раздрал не само дрехата, но и плътта.

Преметнах едната си ръка през врата на звяра, дръпнах брадичката му нагоре, изтръгнах острието си от гърба му и му прерязах гърлото — серия плавни действия, които изглеждаха като балетни стъпки и надали бяха заели повече от две секунди.

Докато кръвта бликаше от прерязаното гърло на противника ми и тварта започна да се връща в човешката си форма, аз не толкова чух, колкото долових друг таласъм да се придвижва по стената или тавана зад мен. Търколих се незабавно встрани от кървящото чудовище, още дори не бях извадил изцяло ножа си от него. Вторият нападател се стовари върху умиращия си спътник вместо върху мен.

Пистолетът бе изпаднал от джоба, в който го бях прибрал, но се намираше извън обсега ми, между мен и таласъма, който току-що бе скочил от стената.

Съществото се обърна с лице към мен, изглеждаше като сътворено само от горящи очи, зъби, нокти и предисторически гняв. Видях мощните му бедра да се свиват и преди да ми се нахвърли едва имах време да метна ножа. Острието се превъртя само два пъти и се заби в гърлото на звяра. Плюейки кръв и бълвайки през свинеподобната си зурла гъсти съсиреци, чудовището се стовари върху мен. Въпреки че силата на сблъсъка вкара ножа докрай в гърлото му, таласъмът успя да забие нокти през дебелото ми яке, точно над хълбоците — не дълбоко, но достатъчно навътре.

Изблъсках умиращия звяр от мен, неспособен да потисна болезненото си стенание, когато ноктите му се откопчиха от плътта ми.

Фенерчето вече беше почти изгаснало, но на лунно-бледата светлина, която още излъчваше, видях трети таласъм да ми се нахвърля на четири крака, превръщайки се в толкова ниска и тясна мишена, колкото му бе възможно. Беше стоял по-далеч, може би в края на този тунел, което ми даде точно толкова време колкото, при все скоростта му, да се хвърля към оръжието си, да го вдигна и да стрелям два пъти. Първият изстрел пропусна. Вторият го улучи в свинското лице и пръсна едното от червените му очи. Тварта се катурна на една страна, удари се в стената и се разтърси от предсмъртни гърчове.

Точно когато фенерчето запулсира и изгасна, видях четвърти таласъм да се промъква като хлебарка по отсрещната стена. Преди да смогна да се уверя какво съм видял, потънахме в пълна тъмнина.

Кипящата като киселина в разкъсания ми крак и в надупчените ми хълбоци болка пречеше да се движа пъргаво. Не посмях да остана на мястото, което заемах при угасването на светлината, защото ако наистина имаше четвърти таласъм, той щеше да се прокрадва точно натам, където ме е видял.

Промъкнах се покрай единия труп, след това се покатерих по другия и най-сетне намерих Рия.

Тя лежеше на пода по лице. Съвсем неподвижна.

Нямах спомен да е помръднала и да е издала дори един звук, откакто таласъмът бе скочил от стената и я бе свалил на пода. Исках внимателно да я обърна по гръб и да потърся пулса й, да изрека името й, да чуя отговора й.

Не можех обаче да сторя нищо подобно, преди да съм сигурен дали има четвърти таласъм.

Приклекнал в защитна поза над Рия, аз се обърнах към тъмния тунел, наклоних глава и се вслушах.

Планината бе утихнала и изглеждаше, поне за момента, че е приключила със затварянето на раните си. Ако там, откъдето бяхме дошли, таваните и стените на тунелите все още пропадаха, то срутванията бяха малки и не издаваха достатъчно шум, че да стигне до нас.

Тъмнината бе по-гъста от онази, която се вижда при затворени клепачи. Гладка, безлична, плътна.

Влязох в нежелан диалог със себе си, песимистът срещу оптимиста:

— Мъртва ли е Рия?

— Дори не си го помисляй!

— Да я чуваш да диша?

— Христе, ако е изгубила съзнание, дишането й ще е леко. Навярно е добре, в безсъзнание и диша толкова слабо, че не се чува. Ясно? Ясно?!

— Мъртва ли е?

— Съсредоточи се върху врага, дявол го взел!

Ако съществуваше още един таласъм, можеше да ни налети от произволна посока. Способността за ходене по стени му даваше голямо предимство. Можеше да се стовари върху мен дори и от тавана, право върху главата и раменете ми.

— Дали е мъртва?

— Млъкни!

— Понеже, ако Рия е мъртва, какво значение има дали ще убиеш четвъртия таласъм? Какво значение има дали изобщо ще излезеш оттук?

— И двамата ще излезем оттук!

— Ако ще се прибираш у дома сам, какъв изобщо е смисълът да се измъкваш? Ако тук е лобното място на Рия, тогава защо да не се превърне и в твой гроб?

— Тихо, вслушвай се! Вслушвай се!

Тишина.

Мракът бе толкова плътен, тъй гъст и тежък, че сякаш бе овеществен. Имах чувството, че мога да се пресегна и да сграбча цяла влажна шепа от него, да изцедя тъмнината от въздуха, та светлината да може да просветне все отнякъде.

Вслушвах се за тихото потракване и драскане на демонски нокти по камък и се чудех какво ли са правели таласъмите, когато се натъкнахме на тях. Може би следваха белите ни стрелки, за да проверят откъде сме влезли в убежището им. До момента не бях осъзнал, че нашите знаци можеха да се окажат полезни и за тях. Да, разбира се, те няколко пъти бяха претърсили всеки инч от убежището си и след като се бяха убедили, че сме избягали, вероятно бяха насочили вниманието си поне отчасти към метода на нашето бягство. Може би тези издирвачи бяха проследили пътя ни чак до изхода от планината и когато се натъкнахме на тях, вече се връщаха обратно. Или може би малко преди да се втурнем по петите им, тъкмо бяха тръгнали по следата от стрелки. Макар че ни бяха изненадали, явно също бяха разполагали само с няколко секунди да се подготвят за приближаването ни. Ако имаха повече време, щяха да успеят да ни убият и двамата — или да ни вземат пленници.

— Тя дали е мъртва?

— Не.

— Толкова е тиха.

— В безсъзнание е.

— Толкова неподвижна.

— Млъкни!

Ето. Подраскване, изтракване.

Протегнах врат и завъртях глава.

Нищо повече.

Само въображение?

Опитах се да си спомня колко патрона има в пълнителя на пистолета. Напълно зареден, съдържаше десет. Бях използвал два за таласъма, който застрелях в неделя, в тунела с шахматното осветление. Още два отидоха за онзи, когото свалих тук. Оставаха шест. Щяха да стигнат. Може би не биваше да убивам последния ни враг — в случай, че има още един — с шест изстрела, но това определено щеше да е максимумът, който бих могъл да изстрелям, преди проклетото нещо да ме нападне.

Тихо приплъзване.

Беше безполезно да напъвам очите си. Въпреки това се взирах до болка.

Мракът бе толкова дълбок, все едно се намирахме на дъното на ботуша на Господ.

Тишина.

Но… ето! Още едно потракване.

Също и странна миризма. Киселата миризма на таласъмски дъх.

Цък.

Откъде?

Цък.

Над главата ми!

Търкулнах се по гръб, върху Рия, и изстрелях три куршума в тавана, чух как единият рикошира в камъка, чух и нечовешки вик и нямах време да изстрелям другите три, понеже тежко раненият таласъм се стовари на пода до мен. Доловил присъствието ми, той наддаде вой и посегна, успя да закачи главата ми с едната си странно многоставна, но чудовищно силна ръка и ме придърпа към себе си. Заби зъби в рамото ми. Сигурно си мислеше, че посяга към врата ми — бърза смърт, — но мракът и собствената му болка го дезориентираха. Докато дърпаше глава, откъсвайки парче месо, успях да събера точно толкова сила и здрав разум, колкото да ръгна пистолета под брадичката му, плътно в основата на гърлото, и да вкарам последните три куршума, издухвайки мозъка му през темето.

Тъмният тунел започна да се върти.

Щях да припадна.

Не биваше! Можеше да има пети таласъм. Ако припаднех, можеше никога да не се пробудя.

А и трябваше да се погрижа за Рия. Тя беше ранена. Имаше нужда от мен!

Разтърсих глава.

Захапах си езика.

Поех си няколко пъти дълбоко и пречистващо дъх и стиснах много силно очи, за да накарам тунела да спре да се върти.

Казах на глас:

— Няма да припадна!

И изгубих съзнание.

 

 

Макар че не бях имал удоволствието да си погледна часовника в точния момент на загубата на съзнание и следователно се налагаше да разчитам на инстинкта си, не мисля, че съм бил мъртъв за света твърде дълго. Най-много минута или две.

Когато се съвзех, полежах за малко, вслушан за тихото като шумолене на местени от вятъра сухи листа придвижване на таласъм. След това осъзнах, че дори и минута в безсъзнание щеше да е последна за мен, ако в тунела имаше още един демон.

Припълзях по каменния под, проправяйки си път покрай мъртвите превръщачи, опипвайки сляпо и с двете си ръце в търсене на едното от фенерчетата, но напипвах само вече губеща топлината си кръв.

Замаяно си помислих, че спирането на тока в Ада е особено неприятна работа.

Замалко да се изсмея на тази мисъл. Но смехът щеше да е странен и писклив, твърде странен, така че го преглътнах.

След това си спомних за свещите и кибрита в един от вътрешните ми джобове. Извадих ги с треперещи ръце.

Пращящото езиче на пламъчето върху фитила на свещта изблиза мрака, макар и не достатъчно, че да ми позволи да огледам Рия толкова внимателно, колкото имах нужда. Благодарение на свещта обаче успях да намеря и двете фенерчета, да извадя батериите от тях и да заредя нови.

След като духнах свещта и я прибрах, отидох при Рия и коленичих до нея. Сложих фенерчетата на пода, насочвайки ярките им лъчи така, че да се кръстосват над нея.

— Рия?

Тя не ми отговори.

— Рия, моля те!

Неподвижна. Тя изобщо не помръдваше.

Думата „бледа“ бе създадена да описва тъкмо нейното състояние.

Лицето й бе студено на допир. Твърде студено.

Виждах само потъмняваща синина, която покриваше дясната страна на челото й и следваше кривината на слепоочието, стигайки чак покрай скулата й. В ъгълчето на устата й блестеше кръв.

Разплакан, вдигнах единия клепач на Рия, но не знаех какво по дяволите търся, така че се опитах да усетя дъха с ръка на ноздрите й, само че дланта ми ми трепереше толкова силно, че не можех да позная дали между устните излиза въздух. Накрая направих онова, което толкова се боях да сторя — стиснах едната ръка на съпругата си и я вдигнах, пъхнах два пръста под китката й, потърсих пулса, не го намерих, не можех да го намеря, Боже мили, не го намирах! След това осъзнах, че мога да го видя как тупка слабо в слепоочията й, едва доловимо пулсира, но бие и, когато внимателно обърнах главата на Рия на една страна, видях и пулса на гърлото й. Жива беше. Може би на косъм. Може би не задълго. Но беше жива.

С обновена надежда прегледах съпругата си в търсене на рани. Ски-костюмът й бе разкъсан и таласъмските нокти бяха проникнали в лявото й бедро, пускайки малко кръв, но не кой знае колко. Боях се да проверя за източника на кръвта в ъгъла на устните й, защото можеше да се окаже знак за вътрешно кървене; устата й може би беше пълна с кръв. Но не; просто устната й бе цепната, нищо повече. Всъщност, като изключим синината на челото и лицето й, любовта на живота ми ми се струваше невредима.

— Рия?

Никаква реакция.

Трябваше да я извадя от мините, да я изкарам на повърхността, преди да започне нова серия срутвания или нова група таласъми да дойде да ни търси — или преди тя да умре, защото не й е оказана медицинска помощ.

Изключих едното фенерче и го пъхнах в дълбокия джоб на крачола си, където преди това бях държал пистолета. Оръжието нямаше да ми трябва повече, защото, ако отново се срещнех с таласъми, определено щяха да ме повалят, преди да успея да ги избия до крак, без значение колко пистолети нося.

Тъй като Рия не можеше да ходи, носех я аз. На десния си прасец имах три дълбоки кървави дупки от таласъмски нокти. Пет рани в хълбоците — три на левия и две на десния, — от които течеше кръв. Бях пребит, издран, приютявах стотици болки, но някак си успях да понеса Рия.

Невинаги успяваме да съберем сила и смелост в бедата; понякога тя ни съсипва. Невинаги в кризисни мигове ни връхлита адреналинов прилив, който да ни даде суперчовешки сили, но се случва достатъчно често, за да е станало част от човешкия фолклор.

Същото се случи и с мен в подземните тунели. Не внезапен адреналинов прилив от вида, който позволява на съпруга да вдигне цял смазан автомобил от прикованата си жена, все едно премества куфарчето си, нито адреналиновата буря, която дава на майката сила да разбие заключената врата с все пантите и да прекоси горяща стая, за да спаси детето си, без дори да усети горещината. Вместо това предполагам беше нещо като редовно кап-кап-капане на адреналин, изумително удължен прилив в точното количество, което ми бе нужно, за да продължавам напред.

Когато се вземе предвид всичко, а човешкото сърце бъде напълно изучено и основните му мотиви разбрани, то става ясно, че не перспективата за собствената ти смърт те плаши най-много, не тя те изпълва до преливане с ужас. Честно, не е тя! Помислете си внимателно. Онова, което най-много ни плаши, което ни взима и ума, и дума, е смъртта на онези, които обичаме. Перспективата за собствената смърт, макар да не е добре дошла, може да бъде понесена, защото настъпи ли веднъж, няма страдания и болка. Но когато изгубиш онези, които обичаш, страданията ти продължават, докато не влезеш в собствения си гроб. Майки, бащи, жени и съпрузи, синове и дъщери, приятели — отнемат ти ги през целия ти живот и болката от загубата и празнотата, която смъртта им оставя в теб, е по-продължително страдание от краткия проблясък на болка и уплах от неизвестното, които съпровождат собствената ти смърт.

Страхът от загубата на Рия ме водеше през тунелите с по-голяма целеустременост, отколкото бих проявил, ако се грижех само за собственото си оцеляване. През идните няколко часа спрях да усещам болката, схванатите мускули и изтощението. Макар че умът и сърцето ми преливаха от емоции, тялото ми беше студена машина, която неуморно се движеше напред, понякога гладко и с добре смазана прецизност, понякога с дрънчене и тропот, и скърцане, но винаги се движеше без оплаквания, без чувства. Носех Рия в обятията си досущ малко дете и ми се струваше, че тежи по-малко и от детска кукла. Когато стигнах до вертикална шахта, не губих време да се чудя как да я вдигна на следващото ниво на лабиринта. Просто си събличах якето, също и нейното. След това със сила, която би подложила на изпитание и истинска машина, разкъсах тези здрави дрехи по техните хубаво зашити шевове; разкъсах ги дори там, където нямаха шевове, докато не ги превърнах в ивици здрава, подплатена тъкан. Навързах ги една за друга и измайсторих люлка, която наместих под мишниците на Рия и през слабините й, измайсторих и двойно четиринайсетфутово въже, скачено в горния край. Катерех шахтата и вдигах жена си след себе си. Изкачвах се наведен назад, с крака, опрени в ръкохватките от едната страна и гръб — на отсрещната стена. Двойното теглещо въже минаваше през гърдите ми и ръцете ми бяха опънати право надолу, с всяка стисках въжето от едната страна, за да облекча тежестта на тялото на Рия върху гърдите си. Внимавах да не блъскам главата й в стените или в изгнилите метални пръстени, вдигах я полека, нежно. Това беше подвиг на силата, равновесието и координацията, който после ми се струваше феноменален, но в момента го постигах, без да се замисля за това колко е труден.

Беше ни отнело седем часа да проникнем вътре в мините, но го бяхме направили, когато бяхме подвижни и двамата. Връщането щеше да изисква поне ден или повече, вероятно два дни.

Не разполагахме с храна, но това нямаше значение. Можехме да живеем ден-два, без да се храним.

(Изобщо не се и замислях как ще си поддържам енергията, без да ям. Липсата на загриженост не произтичаше от убеждението, че захранваното ми от адреналин тяло няма да ме подведе. Не, просто не бях способен да мисля за такива неща, защото умът ми кипеше от емоции — страх, любов — и нямах време за практическата страна на нещата. За дреболиите от ежедневието се грижеше машината-тяло, която бе програмирана като автомат и която не изискваше мислене, за да изпълнява задълженията си.)

С времето все пак се сетих за вода, защото тялото не може да функционира без вода така лесно, както без храна. Водата е горивото на човешката машина и без нея лесно се случват повреди. Термосът с портокаловия сок бе паднал от хватката на Рия, когато таласъмът й скочи от стената на мината, а после го бях разтърсил да видя дали е счупен; тракането на разбитата стъклена бутилка правеше излишно да отварям контейнера и да надничам вътре. Сега всичко, с което разполагахме за пиене беше водата, която се събираше в плитки локви в някои от тунелите. Често беше покрита с мръсен слой и вероятно имаше вкус на въглища и мухъл, и по-лоши неща, но не усещах вкуса й, както не усещах и болка. От време на време оставях Рия на земята за толкова дълго, колкото да приклекна до някоя застояла локва, да избутам ципата от повърхността й и да загреба с две ръце. Понякога държах Рия, отварях й устата и й давах вода от едната си свита шепа. Тя не помръдваше, но, докато водата се стичаше в гърлото й, ме окуражаваше фактът, че мускулите й се свиват и отпускат отново в неволно преглъщане.

Чудото е събитие, което се измерва с мигове: краткотрайна поява на Бога, проявена в някакъв ежедневен аспект на физическия свят; кратко протичане на кръв от стигмата на статуя на Христос, една или три сълзи, протекли от невиждащите очи на образ на Дева Мария, вихрещото се небе над Фатима. Моето чудо на силата траеше с часове, но не можеше да продължава до безкрай. Помня, че падах на колене, ставах, пак паднах, този път за малко да изтърва Рия и реших, че трябва да си почина заради нея, ако не заради себе си, просто малка почивка да си възстановя силите — и след това заспах.

 

 

Когато се събудих, имах треска.

А Рия беше също тъй неподвижна и тиха като преди.

Вълната на дишането й все тъй влизаше и излизаше. Сърцето й още биеше, макар че пулсът й ми се стори по-слаб отпреди.

При задрямването си бях оставил фенерчето включено. Сега то бе отслабнало и гаснеше.

Проклинайки глупостта си, извадих резервното от дългия външен джоб на панталона си, включих го и прибрах изтощеното там.

Според часовника ми бе седем часа и аз приех, че е седем в понеделник вечер. Нищо не пречеше обаче да е и вторник сутрин. Нямаше как да преценя колко време съм се промъквал през шахтите с Рия или колко време съм спал.

Намерих вода за нас.

Отново я вдигнах. След прекъсването си пожелах чудото да продължи и така и стана. Силата, която течеше през мен обаче беше толкова по-слаба, че си помислих, че Господ е отишъл някъде другаде, оставяйки подкрепата ми на някой от по-нисшите си ангели, чиито способности далеч не са така впечатляващи като на Господаря им. Способността ми да блокирам болката и умората бе отслабнала. Тътрех се с достойно за възхищение роботско безразличие в продължение на значително разстояние, но от време на време осъзнавах колко силни болки имам и тихичко скимтях, а няколко пъти се случи и да пищя. От време на време болката в измъчените ми мускули и кости ми се разкриваше и се налагаше да я блокирам. Рия вече не ми се струваше лека като кукла, и на моменти бях готов да се закълна, че тежи хиляда паунда.

Подминах скелета на кучето. Непрестанно се обръщах притеснено назад, понеже в трескавия ми мозък витаеха образи на преследваща ме купчина кучешки кости.

Връщайки се в съзнание и губейки фокус, все едно съм муха, която се стрелка от пламъка към мрака и отново към пламъка, често се откривах в състояния и положения, които ме плашеха до смърт. Неведнъж изплувах от вътрешния си мрак, за да открия, че съм коленичил над Рия и плача неконтролируемо. Всеки път я смятах за мъртва и всеки път намирах пулса й — вярно, слабичък, но пулс. Плюейки и кашляйки, се събудих с лице в локвата с вода, от която бях пил. Понякога се връщах в съзнание и откривах, че съм продължил да крача с Рия на ръце, но съм подминал някоя от белите стрелки и съм извървял стотина или повече фута в погрешен тунел; тогава се налагаше да се върна и да намеря пътя си обратно до правилния маршрут през лабиринта.

Горях. Изгарях. Треската бе съсухряща, изсмукваща и се чувствах така, както Плъзгавия Еди бе изглеждал в Гибтаун: като древен пергамент, като сухи и безводни египетски пясъци.

Известно време проверявах редовно часовника си, но в крайна сметка времето спря да ме вълнува. То не ми беше от полза или утеха. Не можех да отгатна за коя част от деня се отнася циферблатът на часовника; не знаех дали е сутрин или вечер, или може би късен следобед. Не знаех кой ден е, освен че бях приел, че трябва да е късно понеделник или рано вторник.

Олюлявайки се си проправих път покрай купчина проядено от ръжда, отдавна изоставено миньорско оборудване, което, по случайност, изглеждаше като груб, чуждоземен силует с рогата глава, бодливи гърди и гръбнак с шипове. Бях почти сигурен, че корозиралата му глава се завърта, докато вървя покрай него, че желязната му уста се отваря още по-широко и че едната му ръка помръдва. Много по-късно, по-нататък в тунелите, си въобразих, че мога да чуя как чудовището идва по петите ми, дрънчи и драпа с огромно търпение, не успява да върви бързо като мен, но е убеден, че ще ме хване с чиста настойчивост, което вероятно и щеше да се случи, понеже собствената ми скорост намаляваше равномерно.

Невинаги бях сигурен кога съм буден и кога бълнувам. Понякога, докато носех или вдигах, или внимателно влачех Рия през ронещите се тунели, ми се струваше, че съм в кошмар и че всичко ще се оправи в мига, когато се събудех. Но — разбира се — бях вече буден и преживявах този кошмар.

От пламъка на съзнанието към мрака на нечувствителността, въртейки се като мушица между двете, постепенно губех все повече сили, мислите ми се замъгляваха и ми ставаше все по-горещо. Събудих се, седнал опрян в каменната стена на тунел, притиснал Рия в обятията си, просмукан с пот. Косата ми бе полепнала по челото, а очите ме смъдяха от солените ручейчета, които се стичаха от челото и слепоочията ми. Потта течеше от веждите ми, от носа, ушите, брадичката, челюстта. Сякаш бях влязъл да плувам, както съм с дрехите. Беше ми по-горещо, отколкото някога ми е ставало на плажа във Флорида, но жегата бълваше изцяло изотвътре — в мен имах пещ, ярко слънце бе затворено в гръдния ми кош.

Когато се съвзех следващия път, все още ми беше горещо — ужасно горещо, — но треперех неудържимо, беше ми горещо и студено едновременно. Когато избликваше от мен, потта беше практически на точката на кипене, но след това все едно замръзваше на мига върху кожата ми.

Опитвах се да отклоня мислите си от собствените си мъки и се стараех да се съсредоточа върху Рия и да си възвърна чудните сила и издръжливост, които бях изгубил. Оглеждайки жена си, вече не успявах да открия пулс на слепоочията й, на гърлото или на китките. Кожата й ми се струваше по-студена отпреди. Когато трескаво вдигнах единия й клепач, ми се стори, че има нещо различно в окото отдолу — ужасяваща празнота.

— О, не! — възкликнах и отново потърсих пулса й. — Не, не, Рия, моля те, не… — но въпреки всичко не успявах да открия сърцебиене. — Дявол го взел, не! — притиснах я към себе си, притиснах я силно, сякаш можех да спра Смъртта да я откъсне от прегръдката ми. Люлеех я като дете, говорех й и й казвах, че всичко ще се оправи, ще е идеално, ще лежим на плажа отново и ще се любим пак и ще се смеем, и че ще сме заедно дълго, много дълго време.

Сетих се за фината, но паранормална способност на майка ми да смесва различни билки в лечебни отвари и настойки. Същите растения нямаха никаква медицинска стойност, когато ги използваха други хора. Лечебната сила се криеше в майка ми — не в смлените листа, кора, плодове или корени и цветчета, с които тя работеше. Всички ние в семейство Станфиъс имахме специални дарби, странни хромозоми се бяха вплели тук и там в генетичната ни верига. Ако майка ми можеше да лекува, защо да не мога и аз, дявол го взел? Защо съм прокълнат с отвъдни очи, когато Бог е могъл с лекота да ме благослови с лекуващи ръце? Защо бях обречен само да виждам таласъми и предстоящи нещастия, видения на смърт и катастрофи? Ако майка ми можеше да лекува, защо да не мога и аз? И след като бях несъмнено най-надареният от всички в рода на Станфиъс, защо не можех да лекувам болните дори по-добре от мама?

Стиснал здраво Рия в прегръдките си, полюшвайки я както човек люлее бебе, аз си пожелах тя да живее. Настоях смъртта да се оттегли. Спорех с този тъмен призрак, опитвах се да му угодя, да го убедя, използвах всички възможни доводи и възражения, после го молех, но молбите ми скоро се обърнаха в горчиви утвърждения; накрая го заплашвах, сякаш има на този свят нещо, с което може да бъде заплашена Смъртта. Луда работа. Бях полудял. Бях се побъркал от треската, но се бях побъркал и от мъка. През ръцете и раменете си се опитвах да вдъхна на Рия от собствения си живот, мъчех се да го излея от мен и да го пресипя в нея, както човек сипва вода от кана в чаша. Наум си я представях жива и усмихната, след това стисках зъби и челюсти, и затаявах дъх, и се стремях този образ да стане реалност, напъвах се толкова здраво в тази странна задача, че припаднах отново.

След това треската, мъката и изтощението се съюзиха да ме отнесат по-дълбоко в царството на непоследователността, където властвах. Понякога се улавях, че се опитвам да лекувам Рия, а понякога — че й пея тихо, най-вече песни на Бъди Холи, с текстове странно изкривени от делириума. Понякога бръщолевех реплики от диалога на старите филми за Тенекиения човек с Уилям Пауъл и Мирна Лой, които и двамата толкова обичахме, а понякога монологът се състоеше просто от запомнени късчета и думи от разговори, които сме водили в мигове на нежност и любов. Редувах гнева към Господ и благословията за него, горчиво го обвинявах в космически садизъм в един момент и секунди по-късно плачливо му напомнях за славата му на милостиво божество. Ругаех и псувах, умолявах и увещавах, молех се и проклинах, потях се и треперех, но преди всичко плачех. Спомням си как си мислех, че сълзите ми биха могли да излекуват Рия и да я върнат. Лудост.

Имайки предвид постоянния поток от сълзи и пот, беше само въпрос на време да се съсухря, да се превърна в прах, който да се разсипе. Но в този момент такъв край бе неизмеримо привлекателен. Просто да се обърна на прах и да ме разнесе вятърът, да се разпръсна — все едно никога не съм съществувал.

Бях неспособен да се изправя и да продължа нататък, макар че се бях движил в много от сънищата, които ме сполитаха, докато дремех. В Орегон седях в кухнята в дома на Станфиъс и изядох парче от домашния ябълков пай на майка ми, докато тя ми се усмихваше, а сестрите ми разказваха колко било хубаво, че съм се прибрал и колко щастлив ще съм да видя татко отново, когато — съвсем, съвсем скоро — се присъединя към него в покоя на отвъдното. На терена на панаира, под синьо небе, крачех към „Якия удар“ да се представя на госпожица Рия Рейнс и да питам за работа, но жената, която притежаваше атракциона се оказа съвсем друга, никога преди не я бях виждал и каза, че не е чувала за Рия Рейнс, че такъв човек като Рия Рейнс не е съществувал и че сигурно съм се объркал, а в страха и паниката си аз тичах из лунапарка от един атракцион към друг, в търсене на Рия, но никой изобщо не беше чувал за нея, никой! А в Гибтаун седях в една кухня, пиех бира с Джоъл и Лаура Тък, и наоколо се тълпяха и други лунапарковци, включително Желето Джордан, който вече не беше мъртъв и когато с радост скочих и го прегърнах, и го притиснах в обятията си, дебелакът ми разказа, че не трябва да се изненадвам, че смъртта не е краят и че трябва да погледна ей там до мивката, а когато се обърнах, видях баща си и братовчед ми Кери да пият ябълков сайдер и да ми се усмихват, и двамата казаха:

— Здрасти, Карл, добре изглеждаш, хлапе! — а Джоъл Тък добави…

— Исусе Христе, хлапе, как изобщо си стигнал толкова далеч? Виж само тази рана на рамото…

— Прилича на ухапване — отбеляза Хортън Блюит, навеждайки се с фенерчето.

— Има и кръв по хълбоците — добави притеснено Джоъл Тък.

А Хортън каза:

— То и крачолът на панталона му е просмукан с кръв!

Някак си сънят ме бе върнал към минния тунел, където седях с Рия в обятията си. И в този друг сън всички хора бяха изчезнали, с изключение на Джоъл и Хортън.

И Люк Бендинго. Той изникна между двама им.

— Д-д-дръж се, С-с-слим! Ще те п-п-п-приберем вкъщи. Само се д-д-дръж!

Опитаха се да вземат Рия от обятията ми, което в никой случай не бих позволил, макар и просто да сънувах, така че се борех с тях. Но нямах много сила и не можех да се съпротивлявам много дълго. Хортън и Джоъл, и Люк ми я взеха. След като ми отнеха сладкия товар, останах без цел и се отпуснах, омекнал като парцал, облян в сълзи.

— Добре, Слим — каза Хортън. — Оттук я поемаме ние! Ти просто се отпусни и ни остави да сторим каквото трябва!

— Майната ти! — казах му.

Джоъл Тък се разсмя и отбеляза:

— Какъв дух само! Това е то духът на оцеляването!

Не помня кой знае какво повече. Откъслеци. Спомням си, че ме носеха през тъмни тунели, където лъчите на фенерчетата се люлееха насам-натам и в делириума ми на моменти се превръщаха в прожектори, които изрязваха парчета от нощното небе. Стигнахме до последната вертикална шахта. Последните два тунела. Някой повдига клепача ми… Джоъл Тък ме гледа загрижено… кошмарното му лице е най-приятното нещо, което съм виждал някога.

След това се озовах на открито, на чист въздух, а в небето отново се бяха събрали съсирени и мрачни твърди, сиви облаци, каквито сякаш винаги висяха над окръг Йонтсдаун. На земята имаше много нов сняг, вероятно два фута или повече. Сетих се за бурята, която се готвеше да се развихри в неделя сутрин, когато Хортън ни бе завел в шахтите и точно тогава започнах да осъзнавам, че не сънувам. Бурята бе дошла и отминала, и планините бяха погребани под одеяло от пресен сняг.

Шейни. Приятелите ми бяха докарали две дълги шейни от онези, широките, на ски, и със седалка с облегалка. Имаше и одеяла. Много, много одеяла. Вързаха ме за едната шейна и ме увиха с няколко дебели вълнени завивки. Тялото на Рия положиха на другата шейна.

Джоъл приклекна до мен:

— Не смятам, че си напълно с нас, Карл Слим, но се надявам поне нещо от думите ми да стигне до теб. Дойдохме тук по обиколен маршрут, понеже откакто пратихте по дяволите „Лайтнинг Коул Къмпани“, таласъмите следят всички планински пътища и пътеки. Предстои ни дълъг, тежък преход и трябва да сме колкото е възможно по-тихи. Разбираш ли ме?

— Видях кучешки кости долу в Ада — казах му, изумен да чуя тези слова да излизат от устата ми — и мисля, че Луцифер вероятно иска да отглежда хидропонни домати, понеже след това може да пържи души и да си прави сандвичи.

— Бълнува — предположи Хортън Блюит.

Джоъл положи длан на лицето ми, сякаш чрез докосване се надяваше да фокусира за момент фрагментираното ми внимание.

— Чуй ме добре и внимателно, млади приятелю! Ако започнеш да виеш така, както виеше там долу под земята, ако започнеш да дърдориш или да хлипаш, ще трябва да ти запушим устата, което определено не искам да правя, понеже и бездруго имаш проблеми с дишането от време на време. Но не можем да рискуваме да привлечем внимание към нас. Чуваш ли ме?

— Ще играем отново на плъхове — казах, — като в електроцентралата, ще сме бързи и тихи, ще пълзим през каналите.

Това сигурно му прозвуча като поредната безсмислица, но беше възможно най-близкото до изразяване на разбирането на това, което ми казваше. На толкова бях способен.

Откъслеци. Помня, че ме влачеха на шейната с Джоъл. Люк Бендинго теглеше тялото на Рия. От време на време, за кратки моменти, неуморимият Хортън Блюит сменяше Люк и Джоъл, силен като бик въпреки възрастта си. Животински пътеки в гората. Надвисналите над тях вечнозелени растения образуваха коридор — зелени игли, някои от тях покрити с лед. Замръзнал поток, използван вместо път. Открито поле. Придържаме се към сумрака на горските дебри. Спирка за почивка. Дават ми да пийна от термос гореща супа. Притъмняващо небе. Вятър. Нощ.

С падането на нощта осъзнах, че ще живея. Отивах си у дома. Но домът нямаше да е същият без Рия. А и какъв смисъл имаше да живея, ако се налагаше да го правя без нея?