Дийн Кунц
Отвъдни очи (1)

Първа глава
Лунапаркът

Това беше годината, в която те убиха президента ни в Далас. С това настъпи краят на невинността, край на определен начин на мислене и битуване, и някои паднаха духом и твърдяха, че иде също тъй и смъртта на надеждата. Но макар сипещите се есенни листа да разкриват скелетоподобни клони, пролетта отново облича дърветата. Ако умре любима баба, като компенсация за загубата нейното внуче навлиза в света силно и любопитно. Когато свърши един ден, започва следващият. В безкрайната вселена не съществува окончателен завършек, а надеждата със сигурност няма такъв. От пепелището на древните епохи се поражда нова ера и рождението е надежда. Годината, последвала тази на убийството, щеше да ни донесе „Бийтълс“, нови посоки в модерното изкуство щяха да променят начина, по който гледаме на света около нас, както и началото на освежително недоверие в правителството. И ако и в нея да се гнездеше заразното семе на война, това само щеше да ни послужи за урок, че — също като надеждата — ужасът и болката, и отчаянието са постоянни спътници в този живот: урок, който никога не губи стойността си.

Влязох в лунапарка на шестия месец на седемнайсетата си година, в най-тъмните часове на нощта, един четвъртък през август, повече от три месеца преди онази смърт в Далас. По време на следващата седмица онова, което ми се случи, щеше да промени живота ми в такава дълбочина, колкото и едно убийство може да трансформира бъдещето на цяла нация, макар че при пристигането ми пустото увеселително трасе с нищо не приличаше на място, където да ме очаква Съдбата.

В четири заранта атракционите на лунапарка бяха затворени от вече почти четири часа. Лунапарковците бяха спрели виенското колело, бомбардировача гмуркач, „Клати-върти“ и всички други забавления. Бяха затворили игрите с награди, закусвалните, цопни-кофите, салоните за покер, бяха изключили лампите и спрели музиката, и бяха сгънали шарената магия. Тръгнеха ли си паричковците, лунапарковците се прибираха при пътническите си фургони, паркирани на голяма поляна южно от панаира. Сега татуираният мъж, джуджетата, дребосъците, шмекерите, девойките от шоуто с момичетата, викачите, операторите на „Събори-бутилка!“ и „Хвърли-пръстен“, мъжът, който си изкарваше хляба с направата на захарен памук, жената, която топеше ябълки в карамелен сос, брадатата дама, триокият тип и всички останали спяха или се бореха с безсънието, или пък правеха любов все едно са обикновени граждани — а в този свят представляваха именно това.

Луната в третата си четвърт се пързаляше странешком по небето и все още бе достатъчно високо да хвърля бяла призрачна светлина, която изглеждаше анахронизъм в горещите, влажни, гробарски часове на августовската нощ в Пенсилвания. Докато крачех през панаира и вкусвах атмосферата му, забелязах колко странно бели изглеждат собствените ми длани под това ледено сияние, все едно ръцете на мъртвец или призрак. Точно тогава долових за първи път и прокрадващото се присъствие на Смъртта сред атракционите и будките и смътно осъзнах, че този лунапарк ще е мястото на убийство и много пролята кръв.

Окачените високо гирлянди от пластмасови знаменца висяха отпуснати в горещината; ако ги милваше слънчева светлина или ги заливаше главозамайващото сияние на десет хиляди панаирни лампи, представляваха ярки триъгълници, но сега цветовете им бяха източени и флагчетата приличаха на ята сънени прилепи, увиснали над покритата с дървени стружки алея. Подминах безмълвната въртележка, на която неподвижният табун бе спрян насред препускането си — черни жребци, бели кобили, петнисти и сиви кончета, мустанги, — всички се бяха втурнали напред, без да помръдват, сякаш реката на времето се разтваряше около тях. Тук и там нишки лунни лъчи полепваха като тънка струя металическа боя по приковаващите конете месингови тръби, но на странната им светлина месингът изглеждаше сребърен и студен.

При пристигането си заварих портите на панаирния парцел затворени и бях прескочил високата ограда, която го заобикаляше. Сега усещах смътна вина — чувствах се като крадец в търсене на плячка, твърде странно усещане, понеже не бях крадльо и не хранех престъпни намерения към никого в панаира.

Вярно, бях убиец, издирван от полицията в Орегон, но не изпитвах вина за кръвта, която бях пролял там, на другия край на континента. Бях убил чичо си Дентън с брадва, понеже не ми стигаха силите да го довърша с голите си ръце. Не ме измъчваха нито разкаяние, нито вина, защото чичо Дентън беше един от тях.

Полицията обаче наистина ме преследваше и нямаше как да знам дали трите хиляди мили бягство ми бяха спечелили безопасност. Вече не използвах истинското си име, Карл Станфиъс. В началото се бях наричал Дан Джоунс, после Джо Дан, след това Хари Мърфи. Сега бях Слим Маккензи и възнамерявах да си остана Слим за известно време; харесваше ми как звучи. Слим Маккензи. Беше точно от този тип имена, които би могъл да носи най-добрият приятел на Джон Уейн в някой от уестърните на Дука. Бях оставил косата си да поизрасте, макар че си беше все тъй кестенява. Нямаше как да променя вида си с кой знае какво, освен да остана на свобода достатъчно дълго, за да извае времето друг човек от мен.

Това, което се надявах да намеря в лунапарка, бяха убежище, анонимност и място за спане, три редовни хранения на ден, а също и джобни — възнамерявах, разбира се, да спечеля всичко това. Въпреки че бях убиец, бях най-малко опасният десперадо, напускал някога Запада.

Но все пак онази първа нощ се чувствах като крадец и очаквах някой да вдигне тревога, да изтърчи срещу мен през лабиринта от атракциони, щандове за хамбургери и будки за захарен памук. Из лунапарка би трябвало да обикалят поне двама пазачи, но когато проникнах вътре, не забелязах никого. Вслушан за отзвука от патрулната кола, продължих нощната си обиколка на знаменитата централна алея на панаира на „Сомбра Брадърс“, второто по размери пътуващо представление в страната.

Накрая спрях при гигантското виенско колело, у което мракът бе предизвикал зловещо превъплъщение: в сиянието на луната, в този мъртвешки час, то не приличаше на машина, особено пък на апарат, предназначен за забавление, а създаваше впечатление, че е скелет на огромен предисторически звяр. Напречните греди, подпорите и кръстосаните спици спокойно биха могли да не са от дърво и метал, а парчета кост от калций и други минерали, последни останки от разложен левиатан, изхвърлен от древното море на самотен бряг.

Застанал в сложната мрежа от лунни сенки, хвърляни от този въображаем фосил от палеолита, погледнах към увисналите неподвижно черни гондоли с по две седалки и осъзнах, че това колело ще изиграе роля в жизненоважно събитие от живота ми. Не знаех как, защо или кога, но знаех без съмнение, че точно тук ще се случи нещо знаменателно и ужасно. Знаех.

Достоверните предсказания са част от дарбата ми. Не най-важната част. Нито пък най-полезната, изумителната или страховитата. Притежавам и други специални способности, които използвам, но не разбирам. Тези умения извайват живота ми, но не мога да ги контролирам или да ги задействам по своя воля. Притежавам „отвъдни“ очи.

Вгледан нагоре към виенското колело, всъщност не виждах подробности от намиращото се в бъдещето зловещо събитие, но бях залят от вълна вледеняващи усещания, всепоглъщащи впечатления за ужас, болка и смърт. Олюлях се и за малко да падна на колене. Не можех да дишам и сърцето ми тупкаше диво, а тестисите ми се бяха стегнали и за момент имах чувството, че ме е ударила светкавица.

След това цунамито отмина и последните капки парапсихична енергия се оттекоха от мен, като оставиха след себе си само слаби, едва доловими вибрации, които биха могли да бъдат усетени само от друг с подобни способности — зловещи трептения, излъчвани от колелото, което сякаш сипеше във всички посоки частици от съхранена в него мъртвешка енергия, досущ както натежалото преди буря небе зарежда деня с притеснително напрежение много преди първата стрела на светкавица и тътен на гръм.

Отново можех да дишам. Сърцето ми забави ход. Много преди да стъпя на централната алея горещата, гъста като супа августовска нощ бе покрила лицето ми с мазен влажен слой, но сега от мен буквално се лееше пот. Вдигнах тениската, с която бях облечен и си попих лицето.

Отчасти с надеждата по някакъв начин да успея да проясня тези замъглени ясновидски усещания за опасност и да видя какво точно насилие дебне в бъдещето, а и донякъде защото бях твърдо решен да не се оставям да ме притесни аурата на зло, която бе полепнала по голямата машина, смъкнах раницата, която носех, размотах спалния си чувал и се приготвих да прекарам последните часове на нощта точно тук, в бледата мрежа от пурпурночерни сенки и сиво-пепелива лунна светлина, с надвисналото над мен колело. Въздухът бе толкова задушен и горещ, че използвах спалния чувал само за матрак. Легнах по гръб, взрях се в надвисналото над мен съоръжение, след това в звездите, които се виждаха отвъд облия му хълбок и надничаха между подпорите. Колкото и да се стараех, не долових нищо повече от бъдещето, но пък видях смиряващо множество звезди и се замислих за необятността на Космоса, така че се почувствах по-самотен от всякога.

Бе минал по-малко от четвърт час, преди да се унеса и, точно когато очите ми щяха да се затворят, дочух отзвук от движение по празната алея недалеч от мен. Разнесе се сухо пукане, сякаш някой бе настъпил захвърлена бонбонена хартийка. Надигнах се и се вслушах. Пукането спря, но го последва тупкането на тежки стъпки по добре отъпкана пръст.

Миг по-късно иззад една палатка пристъпи обвит в здрач силует, потъна в мрака от другата страна на виенското колело на няма и двайсет крачки от мен, и се появи отново на лунната светлина при „Гъсеницата“. Беше мъж и то доста едър — освен ако здрачът, досущ обемисто палто, не му придаваше измамно уголемен вид. Забърза нататък, без да ме забележи. Мернах непознатия само за миг, не видях дори лицето му, но скочих на крака, разтреперан и внезапно вкочанен от студ при все августовската жега, защото, въпреки че не бях разгледал мъжа добре, и зърнатото стигаше поток от страх да зацвърчи по протежение на гръбнака ми.

Мъжът беше един от тях.

Измъкнах скрития в ботуша ми нож. Докато въртях острието в ръка, по режещия му ръб плъзнаха езичета призрачни лунни лъчи.

Поколебах се. Заповядах си да си събирам нещата и да се махам, да напусна това място и да потърся убежище другаде.

Само дето ми беше писнало да бягам и се нуждаех от място, което да нарека свой дом. Бях уморен и замаян от твърде много шосета, твърде много градчета, твърде много непознати и твърде много промени. През изминалите няколко месеца бях работил в половин дузина шатри и парцалки, дъното на панаирджийския бизнес, и се бях наслушал колко по-хубав е животът, ако се закачиш за компания от рода на „И. Джеймс Стрейтс“, „Вивона Брадърс“, „Роял Американ“ или представлението на „Сомбра Брадърс“. А сега, докато вървях по централната им алея в тъмното, поглъщайки и физически, и парапсихични впечатления, исках да остана. При все лошата аура на виенското колело, при все предчувствията за предстоящото убийство и кръвопролитие в идните дни, бригадата на „Сомбра“ излъчваше и други, по-приятни еманации и усещах, че тук ще намеря и щастие. Исках да остана повече от всичко друго, което някога съм желал.

Имах нужда от дом и приятели.

Бях само на седемнадесет.

Но ако щях да пускам корени тук, той трябваше да умре. Не смятах, че ще съм способен да живея в панаира, като знам, че наблизо е свил гнездо и някой от тях.

Отпуснах ножа покрай хълбока си.

Тръгнах след непознатия — покрай „Гъсеницата“ и задната част на „Клати-върти“, прекрачвах дебели електрически кабели, опитвах се да избегна стъпването върху боклук, който би могъл да издаде пред него присъствието ми така, както той се бе разкрил за мен. Напредвахме към тъмния, тих център на лунапарка.