Дийн Кунц
Отвъдни очи (25)

Двадесет и пета глава
Преди бурята

В събота сутрин облаците бяха по-заплашително сиви, отколкото в петък. Тъмната отсянка сякаш подсказваше по-голямо тегло, а небето се бе отпуснало по-близо до земята, прекомерно натежало да се държи на по-високо ниво.

Пуфтящо-пъшкащо-хриптящият вятър от снощи бе останал без дъх, но породеният от това покой не носеше добро усещане. Наоколо витаеше странно предочакване, особено напрежение, което бе станало част от покрития със сняг пейзаж. Очертани на фона на оловно-оцветеното небе, вечнозелените дървета все едно бяха стражи, застинали в ужасено предвкусване на пришествието на могъщи армии. Другите дървета, разсъблечени от листака си, стояха като предвестници, все едно бяха вдигнали черните си, съсухрени като на скелет ръце, за да се предпазят от приближаващата опасност.

След закуската Кати Осбърн върна багажа си обратно в колата си с намерение да продължи пътешествието си към Ню Йорк. Възнамеряваше да остане в града само три дни — колкото да реши въпроса с наема на апартамента си, да поднесе оставката си в „Барнард“ (щеше да се позове на здравословни причини, колкото и скалъпено да звучеше подобно извинение), да си опакова колекцията книги и другите вещи, и да се сбогува с неколцина приятели. Сбогуването щеше да е сложно, понеже наистина щяха да й липсват онези хора, които чувстваше близки и защото те щяха да си помислят, че си е загубила ума и да се опитват да правят добронамерени — макар и разочароващи — опити да променят намеренията й, а също и защото Кати нямаше как да бъде сигурна, че приятелите й са наистина обикновени мъже и жени, за каквито се представят.

Ние с Рия се изправихме до колата й в спокойната, но пронизващо студена утрин и й пожелахме всичко най-хубаво — притеснени, но стараещи се да не разкриваме колко се страхуваме за Кати. И двамата поред я прегърнахме много силно и внезапно и тримата се вкопчихме заедно един в друг, защото вече не бяхме трима странници, а завинаги свързани един с друг от странните и кървави събития от предишната нощ, свързани от ужасната истина.

За онези от нас, които бяха открили съществуването им, таласъмите не са просто заплаха, а са също и катализатор за обединение. Иронично е, но те вдъхват усещане за братство и сестринство между мъже и жени, чувство за цел и отговорност и споделена съдба, което би могло да ни липсва без тях; и ако изобщо успеем да ги изтрием от лицето на земята, това ще се случи именно защото присъствието им ни е обединило.

— До неделя сутрин — уверих Кати — ще съм се обадил на Джоъл Тък в Гибтаун. Той ще те очаква, а с Лаура ще ти уредят място.

Вече й бяхме описали Джоъл, така че може би щеше да бъде притеснена, но не й шокирана от деформациите му.

Рия добави:

— Джоъл е книжен червей, запален читател, така че вероятно имаш повече общо с него, отколкото си мислиш. А Лаура е сладуранка, честна дума!

Докато си говорехме, звучахме равно и твърди като желязо в идеално неподвижния, ледников утринен въздух. Всяка дума, която казвахме, биваше изхвърлена заедно с бяло облаче заскрежен дъх, все едно издялана от парче сух лед и освободена да предава значението си както по вида и формата на изпарението си, така и чрез звука.

Страхът на Кати бе почти видим, също като кристализиралия й дъх. Не просто страх от таласъми, а от новия живот, който се канеше да прегърне. А също и страх от загубата на стария й, привичен свят.

— Скоро ще се видим — каза тя треперливо.

— Флорида — подсети я Рия. — Под слънцето!

Най-сетне Кати Осбърн се качи на колата си и потегли. Гледахме я, докато не стигна края на алеята, после зави по „Епъл Лейн“ и изчезна зад кривата на пътя.

Така професорите по литература стават лунапарковци и вярата в доброто във вселената отстъпва пред по-мрачната реалност.

 

 

Той се наричаше Хортън Блюит^[1]. По свое собствено описание беше дърт пръч. Беше едър, кокалест мъж, чиято ъгловатост се набиваше в очи дори когато беше облечен в тежкото, добре подплатено палто на дървар, което носеше, когато го видяхме за първи път. Стори ни се силен, а също и жилав, и единственото нещо в движенията му, което издаваше неговата възраст, беше лекият провис на раменете му, сякаш са били приведени надолу под сериозното тегло на годините. Широкото му лице беше обветрено повече от живот, прекаран като цяло на открито, отколкото от самото време: дълбоко хлътнало на места, с тънка паяжина бръчки около очите. Хортън имаше голям и отчасти червендалест нос, силна брадичка и широка уста, която лесно се извиваше в усмивка. Очите му бяха наблюдателни, но не и недружелюбни, и ясни като на младеж. Носеше червена ловна ушанка, на която ушичките бяха спуснати надолу и връзките — вързани под брадичката му, но от затвора й тук-там бяха избягали щръкнали остри кичури желязносива коса и на няколко места висяха над челото на стареца.

Когато видяхме Хортън, ние с Рия карахме по „Епъл Лейн“ Силните ветрове от предишната нощ бяха натрупали няколко инча ситен като пудра сняг върху черния път към къщата му и старецът въртеше лопатата, без да се и замисля за съвременните статистики по повод сърдечните удари. Къщата му беше по-близо до пътя от нашата, а благодарение на това и пътчето към нея — по-късо, но задачата, с която се бе заел, въпреки всичко бе изумителна.

С Рия възнамерявахме да събираме информация за „Лайтнинг Коул Къмпани“ не само от вестниците и други официални източници, но и от местните жители, които биха могли да осигурят по-достоверни и по-интересни подробности от контролираните от таласъмите медии. За един журналист клюката и слухът може да са анатема, но понякога в тях се съдържа по-голяма доза истина, отколкото в официалната история. С тази мисъл завихме към къщата на Хортън, спряхме, излязохме от колата и се представихме като новите съседи, които са наели къщата на Оркенуолд.

В началото той беше сърдечен, но не и забележително открит, а по-скоро предпазлив и леко подозрителен, както често се държат при среща с непознати провинциалните хора. Търсейки начин да разчупя леда, оставих инстинктите си да диктуват действията и сторих онова, което човек би направил в Орегон, ако се натъкне на съсед, зает с трудна задача — предложих да помогна. Предложението ми бе любезно отхвърлено, но аз настоях.

— Да му се не види — казах, — ако човек няма силата да помогне с една лопата, как ще намери сила да литне до Небесата, като дойде Съдният ден?

Това се хареса на Хортън Блюит и той каза, че имал и втора лопата. Взех я от гаража му и работихме рамо до рамо на пътя, а Рия ме сменяше за по няколко минути от време на време, след което пък сменяше г-н Блюит.

Поговорихме за времето, след това за зимните дрехи. По мнение на Хортън Блюит старомодните подплатени с овча вълна палта бяха сто процента по-топли от онези от съвременната космическа ера, пълнени с пух и термоизолирани облекла, дето се били появили на пазара през последното десетилетие — като например якетата, които носехме ние. Ако не смятате, че с домакина ни бихме могли да прекараме над десет минути, обсъждайки предимствата на вълната, значи нито познавате скоростта на провинциалния живот, нито разбирате очарованието, което може да намери човек в такъв ежедневен разговор.

По време на първите минути на срещата ни забелязах, че Хортън Блюит подсмърча шумно и много и бърше възголемшкия си нос с опакото на облечената си в ръкавица ръка. Макар че не се издуха нито веднъж, предположих, че или е настинал леко, или пък студеният въздух дразни синусите му. След това спря и едва по-късно открих, че всичкото това подсмърчане и смъркане е имало тайна цел.

Скоро свършихме работата с лопатите. Ние с Рия казахме, че трябва да се махнем от пътя на Хортън, но той настоя да влезем вътре да пийнем горещо кафе и да опитаме домашната му лешникова торта.

Едноетажната му къща беше по-малка от тази, която наемахме, но пък в по-добро състояние, направо вманиачаващо добре поддържана. Навсякъде, където погледнеше човек, оставаше с усещането, че е боядисано, варосано или полирано преди не повече от час. Хортън се беше барикадирал уютно срещу зимата, инсталирайки плътно прилепващи защитни капаци и врати и трупайки огромен резерв от дърва за каменната камина в дневната, която допълваше захранваното с въглища котле.

С Рия научихме, че старецът е вдовец от почти трийсет години и е усъвършенствал домакинските си умения до съвършенство. Изглеждаше особено горд от готварското си изкуство и както гъстото му кафе, така и разкошната торта — хрупкави дебели половинки от черни орехи, осеяни нагъсто в пухкава сметана и полусладка шоколадова глазура — показваха майсторство в солидната, домашна, провинциална кухня.

Хортън се бе оттеглил от локомотивното депо преди девет години, както каза. И макар че още откакто си бе отишла през 1934-та Ета — починалата му съпруга — много му липсваше, оставената от нея дупка в душата му бе станала още по-голяма след пенсионирането му през 55-та, защото тогава започнал да прекарва много повече време в къщата, която бяха построили заедно още преди Първата световна война. Старецът беше на седемдесет и четири, но можеше да мине за пообветрен петдесет и четири годишен. Единственото, което го издаваше като стар пенсионер бяха изкривените му от работа, съсухрени, леко подути от артрит и някак древни ръце… и този неотменим полъх на самота, който винаги обкръжава мъже, чийто социален живот е бил напълно отдаден на работното място, което вече не заемат.

След като бях унищожил половината си парче торта, казах, все едно от чисто любопитство:

— Изненадвам се да видя, че тук сред хълмовете все още се копаят толкова много въглища!

Хортън отвърна:

— О, да сър, слизат надълбоко и ги измъкват, понеже предполагам има яко много народ, дето не мож си позволи да минат на нафта.

— Не знам… все си мислех, че въглищните пластове в тази част на щата са общо взето изтощени. Освен това напоследък въглищата се добиват на по-равен терен, особено на запад, където свалят пластовете, вместо да копаят тунели. Това с пластовете е по-евтино.

— Тук още копаят — заяви Хортън.

— Сигурно управлението е много добро — намеси се Рия. — Все някак би трябвало да държат разходите ниски. Така де, видяхме колко са новички камионите на местната въгледобивна компания.

— Камионите на „Лайтнинг Коул“ — уточних. — Питърбилтовете. Наистина лъскавки и съвсем новички.

— Да сър, това вече е единствената мина в тези краища, тъй че предполагам се справят прекрасно, понеже не е останала конкуренция околовръст.

Разговорите за въгледобивната компания явно нервираха Хортън. Или може би просто си въобразявах притеснението му, приписвах му моето собствено неудобство.

Канех се да понатисна още по темата, но Хортън повика кучето си — то се казваше Гроулър — от ъгъла да му даде парче лешникова торта и темата се смени с тази за предимствата на мелезите пред чистопородните кучета. Гроулър беше мелез, средно на ръст черно псенце с кафяви петна на бутовете и около двете очи, със сложен и неопределим произход. Наричаше се Гроулър^[2], понеже беше куче с необичайно добро поведение и много тих, не обичал да лае; изразявал гнева или смущението си с ниско, заплашително ръмжене и удоволствието — с много по-нежно бръмчене, съпроводено с усърдно размахване на опашката.

Още при влизането ни Гроулър ни беше проучил много щателно и продължително и накрая явно ни бе счел за приемливи. Това бе относително обикновено кучешко поведение. Но необичайното беше в начина, по който Хортън Блюит постоянно оглеждаше кучето, докато то оглеждаше нас: като че ли влагаше особено значение в мнението на питомеца си, все едно не можеше напълно да ни се довери и да ни приветства, преди да получим одобрението на мелезчето с клоунска муцунка.

Гроулър дояде парчето си торта и, облизвайки устни, отиде при Рия да бъде погален, след което дойде и при мен. Изглежда знаеше, че в разговора се споменава за него и че по мнението на всички превъзхожда многократно всички онези шантави породисти кучета с техните документи от „Американ Кенъл Клъб“^[3].

По-късно ми се отдаде възможност да върна темата отново към „Лайтнинг Коул Къмпани“, и коментирах странното корпоративно название и лого.

— Странно ли? — намръщи се Хортън. — Не ми се струва необичайно. И въглищата, и светкавиците са форма на енергия, нали разбирате? А въглищата са черни — един вид черна светкавица. Има смисъл, нали?

Не го бях поглеждал от този ъгъл, и да — имаше смисъл. Знаех обаче, че символът — бяло небе, черна мълния — има по-дълбоко значение, защото го бях видял като фокална точка на олтар. За демонския род това бе обект на поклонение и знак от изключително значение, мистичен и могъщ. Но — разбира се — не можех да очаквам Хортън да знае, че изображението е нещо много повече от обикновено корпоративно лого.

Отново долових, че темата за „Лайтнинг Коул Къмпани“ го притеснява. Той бързо отклони разговора в съвсем нова посока, сякаш искаше да се предпази от последващи въпроси в тази чувствителна област. За момент, докато поднасяше кафето към устните си, ръцете му потрепериха, а течността преля по стената на чашата. Може би бе просто кратък пристъп на паралич или някакво друго заболяване, признак за възрастта. А може би треперенето не означаваше нищо. Може би.

Половин час по-късно, докато с Рия се отдалечавахме от къщата на Блюит, а Хортън и Гроулър ни наблюдаваха от верандата, съпругата ми каза:

— Той е мил човек.

— Да.

— И е от добрите.

— Да.

— Но…

— Да?

— Си има тайни.

— Какви тайни? — полюбопитствах.

— Не знам. Въпреки че изглежда като прям и гостоприемен провинциален старец, крие нещо. И… е, мисля, че се страхува от „Лайтнинг Коул Къмпани“.

 

 

Призраци.

С Рия бяхме като призраци, витаещи по склона на планината. Стремяхме се да бъдем тихи като духове. Призрачните ни одежди включваха дебели бели панталони за ски, бели ски якета с качулки и бели ръкавици. Борехме се да вървим през дълбокия до колене сняг из откритите хълмове, сякаш извършвахме трудоемко пътуване през земите на мъртвите, движехме се като фантоми по тясното ждрело, белязващо руслото на замръзнал поток, плъзгахме се прикрито през студените сенки на гората. Стараехме се да бъдем безтелесни, но въпреки това оставяхме следи в снега и от време на време се докосвахме до вечнозелените дървета, пращайки рязък, сух звук да отеква през безконечните коридори на гората.

Бяхме паркирали колата си на междуградското шосе и бяхме извървели пеша близо три мили, все по заобиколен маршрут, за да стигнем до забележителната ограда, която охраняваше периметъра на „Лайтнинг Коул Къмпани“. Този следобед възнамерявахме само да проучим — да огледаме главните административни сгради, да добием представа какъв входящ и изходящ трафик минава през мината и да намерим проход в оградата, през който лесно можем да влезем на следващия ден.

Обаче след като се натъкнахме на оградата върху широк хребет, наречен Олд Броудтоп, започнах да се чудя дали тя изобщо може да бъде преодоляна, да не говорим „лесно“. Високата осем фута стена бе изградена от десет фута дълги парчета здрава метална мрежа, опъната между железни колове в солидни циментови гнезда. Отгоре бе коронована със спирали от най-гадната бодлива тел, която някога съм виждал; макар че ледът бе сътворил кании за някои от режещите остриета, всеки, който опиташе да прехвърли оградата, би бил нанизан на стотици места и за да се откъсне, щеше да остави парчета от плътта си отгоре. Клоните на дърветата бяха отрязани, така че нито един да не прехвърля мрежата. По това време на годината нямаше и как да подкопаеш оградата, защото земята бе замръзнала на камък; а подозирах, че дори и през по-топлите месеци прокопаването на тунел би било предотвратено от някаква невидима преграда, която навлиза в земята на поне няколко фута дълбочина.

— Това не е просто ограда за очертаване на собствеността — прошепна Рия. — Това си е пълномащабна защитна преграда, проклето укрепление!

— Аха — говорех също толкова тихо, колкото бе заговорила и тя. — Обгражда хиляди акри собственост на компанията, значи оградата е поне няколко мили дълга. Подобно нещо… дявол го взел, то струва цяло състояние!

— Няма смисъл да го вдигат само за да държат случайните минувачи да не стъпват на земята на мината.

— Не. Тук крият нещо друго — нещо, което са твърдо решени да защитават.

Бяхме се приближили до оградата откъм гората, но от другата й страна имаше полянка. Успоредно на мрежата се виждаха множество стъпки, проправили пъртина в снежното одеяло, което покриваше това открито, полегато поле.

Сочейки към следите, понижих глас още повече и казах:

— Изглежда, че имат и редовни патрули, които се движат по периметъра. А не се и съмнявам, че охраната им е въоръжена. Трябва да внимаваме много и да си отваряме очите и ушите.

С Рия отново навлякохме наметалата на призрачността и се помъкнахме на юг да витаем в други части на гората, като държахме оградата под око, но се намирахме достатъчно далеч, за да избегнем да ни забележат пазачи, преди ние да сме видели тях. Вървяхме към южната четвърт на Олд Броудтоп, понеже оттам би трябвало да можем да погледнем надолу към щабквартирата на миньорската компания. Бяхме умували над маршрута, по който да се придвижим, използвайки детайлна карта на терена в окръга, купена заедно със спортното оборудване в магазин, където обслужваха неделните планинари и туристите с каравани.

Преди това, на междуградското шосе, докато карахме покрай странно обезлюдения вход на „Лайтнинг Коул“, не бяхме успели да мернем дори за миг администрацията им. Постройките бяха прикрити от хълмове и дървета, а и от разстоянието. От пътя не се виждаше нищо, освен порта и малка караулка, където от всички приближаващи се коли се изискваше да спрат и да се подложат на оглед, преди да им се позволи да продължат. Охраната изглеждаше идиотски натегната за въгледобивна мина, така че се питах какво ли обяснение дават за това цялостно ограждане от останалата част на света.

Бяхме видели две коли при портата, и в двете пътуваха таласъми. Пазачът също беше таласъм.

Сега, докато с Рия си проправяхме пъртина на юг по протежението на върха на хребета, гората започна да се превръща във все по-сериозно препятствие. На тази височина широколистните дървета — дъбове и кленове — бяха отстъпили на вечнозелените. Колкото по-нагоре отивахме, толкова повече кедри виждахме, също и най-различни видове борове; те растяха по-близо един до друг, сякаш ставахме свидетели как гората се връща към първобитното си състояние. Клоните често се преплитаха и бяха прораснали толкова ниско, че ни се налагаше да се навеждаме или дори — на няколко места — да пълзим на четири крака под живите, бодливи решетки, които се бяха спуснали кажи-речи до земята. Под краката ни като копия стърчаха мъртви и счупени клони, които изискваха внимание и заплашваха с пронизване. На много места имаше малко храсталаци, понеже светлината не беше достатъчна да ги храни, но там, където през вечнозеления клонак проникваха достатъчно слънчеви лъчи, по-ниските растения като че ли се състояха основно от трънаци и шубраци, осеяни с игли, остри като бръснач и дебели като връхчетата на дамски ток.

С времето, когато върхът на хребета се стесни драматично близо до най-южната си точка, отново се приближихме до оградата. Присвити срещу опънатата мрежа, ние с Рия успяхме да погледнем надолу към малка долина, широка около четиристотин ярда и — знаехме го от картата на района — миля и половина дълга. Под нас не се забелязваха вечнозелените дървета, които владееха висините. Вместо това оголените широколистни протягаха към небето острите си черни гриви като хиляди огромни вкаменени паяци, легнали по гръб и с вкоравени крачета, щръкнали нагоре под всевъзможни ъгли. От главното шосе и през главната порта на половин миля южно от нас минаваше двулентов път, който навлизаше сред дърветата и стигаше до голяма поляна, изсечена, за да помести административните сгради, гаражите за оборудването и ремонтните работилници на „Лайтнинг Коул Къмпани“. Пътят продължаваше от другата страна на поляната и отново изчезваше сред дърветата, насочвайки се към входа на мината на една миля встрани, в северния край на долината.

Датиращите от XIX в. едно– и двуетажни сгради бяха изградени изцяло от камък, потъмнял от годините, от издухвания от минаващите камиони въглищен прах и от отходните газове на машините. На пръв поглед самите постройки изглеждаха сякаш са изградени от въглен. Прозорците бяха тесни и някои — запречени, а светлината на флуоресцентните лампи отвъд тъмните стъкла не придаваше топлина на тези зловещи правоъгълници. Наклоненият покрив и преувеличено тежките навеси над прозорците и вратите — дори над по-големите по размер гаражни врати — придаваха на сградите намръщени физиономии с бръмбарски вежди.

Застанали един до друг, със сплитащи се в неестествено спокойния въздух струйки дъх, ние с Рия се взирахме в служителите на въгледобивната компания с нарастващо притеснение. Мъже и жени влизаха и излизаха от гаражите и работилниците, откъдето се разнасяше безкрайното дрънкане-тряскане-стържене на трудещи се машини и майстори. Те всички се движеха решително, сякаш бяха изпълнени с енергия и имаха цел; сякаш бяха — до един — твърдо решени със сто и десет процента резултатност да си заработват заплатите пред своите работодатели. Тук нямаше безделници и ленивци, никой не се мотаеше на открито на студа да се порадва на цигарка, преди да се върне на работното си място вътре. Дори мъжете в костюми и с вратовръзки — по идея ръководен персонал и други важни работници, от които по принцип се очаква да го карат по-полека заради по-високите си позиции — се движеха между колите си и мрачните административни сгради, без да се помотават, очевидно изгарящи от нетърпение да се захванат със задълженията си.

Всички до един бяха таласъми. Дори от такова разстояние нямах съмнение в членството им в демоничното братство.

Рия също долавяше истинското им естество. Тихо прошепна:

— Ако Йонтсдаун е тяхно място за гнездене, то това е главното гнездо в средата на колонията.

— Проклет кошер — отвърнах. — Виж ги как се въртят наоколо като трудолюбиви пчелички!

От време на време натоварен с въглища камион изръмжаваше от север, минаваше през обезлистените дървета в долината, търкулваше се през участъка, който разделяше поляната на две и изчезваше в другата част на гората, на път за входната порта. Празни камиони се връщаха оттам и отиваха към мината, за да ги натоварят. Шофьорите и партньорите им бяха таласъми.

— Какво ли правят тук? — зачуди се Рия.

— Нещо важно.

— Да, но какво?

— Нещо, което хич няма да е добро за нас и нашата раса. А и не смятам, че фокусът е в онези сгради.

— Тогава къде, в самата мина?

— Да.

Мрачната, филтрирана от облаците светлина полека чезнеше към ранния зимен здрач.

Отсъствал цял ден, вятърът се завърна пълен с енергия — и очевидно освежен от почивката си, свиреше в опънатата мрежа на оградата и тананикаше сред боровете.

— Ще трябва да се върнем утре рано сутринта и да продължим нататък на север по оградата, докато не успеем да видим и входа на самата мина.

— И знаем какво следва след това — каза Рия вяло.

— Да.

Няма да видим достатъчно, затова ще трябва да влезем вътре.

— Вероятно.

— Под земята.

— Така предполагам.

— В тунелите.

— Ами…

— Като в съня.

Не отговорих.

Рия продължи:

— И също като в съня — те ще открият присъствието ни и ще ни подгонят.

Преди нощта да ни хване в капана си на билото, изоставихме оградата и се насочихме обратно към селския път, където бяхме паркирали комбито. Мракът сякаш се надигаше от горското дъно, за да капе като дървесен сок от тежките клони на смърчовете и боровете — и да се излива от всеки един оплетен храсталак. По времето, когато стигнахме до откритите поля и склонове, сияйното одеяло от сняг бе станало по-ярко от небето. Видяхме старите си следи, които изглеждаха като рани по тази алабастрова кожа.

Когато стигнахме до колата, започна да вали сняг. Засега — на отделни снежинки. Те се спускаха от равномерно потъмняващите небеса по спирала, досущ като парченца сажди, изтърсени от овъглените греди на тавана, изгорял в отдавна забравен и отдавна изстинал пожар. В изключително натежалия въздух и вцепеняващия студ обаче снежинките бяха неподдаващ се на описание, но неотрицаем знак на предстоящата буря.

 

 

Снежинките се сипеха непрестанно, докато карахме към „Епъл Лейн“. Бяха големи и ги носеха хаотични пориви на вятъра, който още не се бе развихрил с пълни сили. На пътя се образуваха полупрозрачни воали и почти бях готов да повярвам, че черният макадам всъщност е дебел пласт стъкло, а воалите от сняг са тюлени завеси, така че караме през огромен прозорец, чиито пердета смазваме под гумите си и се взираме надолу през стъклото — нищо че е дебело. Това беше прозорец, какъвто вероятно разделя нашия свят от следващия. Във всеки един момент би могъл да се счупи и да ни запрати долу в Геената.

Паркирахме в гаража и влязохме в къщата през кухненската врата. Всичко беше тъмно и тихо. Включвахме лампите, докато минаваме през стаите и тръгнахме нагоре да се преоблечем, след което възнамерявахме да подготвим ранна вечеря.

Но в главната спалня, настанен в кресло, което бе замъкнал в скрит в сенките ъгъл, ни очакваше Хортън Блюит.

Гроулър беше с него. Видях блестящите очи на кучето част от секундата преди да щракна лампите — твърде късно, за да удържа ръката си на ключа.

Рия възкликна изумено.

И двамата носехме снабдените със заглушители пистолети в дебелите си ски-якета, а аз имах също и ножа си, но всеки опит да използваме тези оръжия щеше да означава незабавна смърт за нас.

Хортън държеше карабината, която бях купил от Плъзгавия Еди в Гибтаун преди няколко дни. Беше насочена срещу нас, и разпръснатият сноп на оръжието можеше да ни отнесе и двамата с един изстрел, най-много с два.

Хортън беше намерил и повечето от другите скрити от нас вещи, което подсказваше, че е претърсвал къщата през по-голямата част от следобеда, докато ние скитахме по Олд Броудтоп. На пода около него бяха разпилени разнообразните предмети, които Плъзгавия Еди ми бе донесъл: автоматичната пушка, кутиите с амуниции, осемдесет увити в хартия килограма пластичен експлозив, детонатори, ампулите със соден пентотал и хиподермичните игли.

Лицето на Хортън изглеждаше по-състарено, отколкото когато го срещнахме по-рано този ден, по-близо до истинската му възраст. Той каза:

— Кои, дяволите да ви вземат, сте вие бе, хора?