Дийн Кунц
Отвъдни очи (27)

Двадесет и седма глава
Вратата към ада

Сутринта, точно преди изгрев, пухкавите снежинки все още се сипеха на почивки и пресекулки, а предстоящата буря сякаш бе съсирена в надвисналото ниско небе.

Зората също настъпи с колебание. Бледа ивица мътна сива светлина се появи по протежението на неравно назъбените планини, които образуваха високите ридове на изток. Полека-лека и други бледи нишки попадаха в стана на утрото, почти неотличими от чернотата, на чийто фон биваха втъкани. По времето, когато Хортън Блюит пристигна със своя додж пикап 4×4, крехката тъкан на новия ден все още бе толкова тънка, че на човек му се струваше, че може да се разкъса и вятърът да я отвее, потапяйки света в постоянен мрак.

Старецът не беше взел Гроулър със себе си. Кучето ми липсваше. Също и на Хортън. Без Гроулър той изглеждаше някак… незавършен.

Ние тримата се събрахме удобно в кабината на камиончето, Рия седеше между Хортън и мен. В краката си имахме пространство за двете раници, които бяхме натъпкали с екипировка, включително четирийсет от осемдесетте килограма пластичен експлозив. Вътре остана място дори за оръжията ни.

Не знаех дали в действителност ще успеем да влезем в мините, както Хортън ни бе уверил, че ще стане. И дори ако проникнехме вътре, най-вероятно там щяхме да намерим нещо, което изисква тайно излизане — потайно оттегляне, за да спечелим време да асимилираме откритията си и да планираме следващата си стъпка. Шансовете експлозивите да ни потрябват днес не бяха големи. Обаче, имайки предвид досегашния ни опит с таласъмите, възнамерявах да съм подготвен за най-лошото.

Фаровете на пикапа прорязваха тунел през въгленовочерната плът на неподатливата нощ. Придвижвахме се по един черен път, след това по друг, все по-нагоре през тесни планински долчини, където колебливото утро не бе посегнало дори с едно мъгляво, светлеещо пръстче.

Снежинки с размер на половиндоларова монета кръжаха в светлината на фаровете. Падаха поединично. Скромни съкровища се носеха по асфалта като пързалящи се по маса монети.

— И като мъж, и като хлапе, та още от бебе — сподели Хортън, докато караше, — все живял съм тук откак съм на тоя свят, изродила ме е акушерка в къщурката на родителите ми точно тук, сред тези хълмове. Било е през 1890-та, което вероятно ви се струва толкоз отдавна, че се чудите дали по онова време още е имало динозаври. Тъй или иначе, тук израснах, изучих така добре хълмовете, полята, горите, хребетите и ждрелата, както познавам собственото си лице в огледалото. Тези планини са надупчвани от мини още от 1830-та, и навсякъде има изоставени шахти, някои са запечатани, а други не са. Факт е, че някои тунели се събират с други и под земята има нещо като лабиринт. Като хлапе бях голям пещерняк. Обожавах пещерите и старите мини. Бях любопитен. Може би съм бил любопитен да проучвам пещерите, понеже вече надушвах, че всички лоши хора — таласъмите — се мотаят наоколо и бях научил, че трябва много да внимавам там в широкия свят, и да съм нащрек през целия си живот, та бях малко или много принуден да задоволявам обичайната момчешка нужда за приключения със самотни екскурзии, където не ми се налагаше да вярвам на друг, освен на себе си. Ясно си е де, че да хукнеш да катериш пещерите самичък е голяма глупост. Много неща може да се оплескат. Това си е спорт за приятели, ако изобщо има такъв. Но никога не съм твърдял, че съм гений, а като дете нямах дори и скромния си дял здрав разум, та слизах под земята през цялото време и станах редовен миньорски плъх. Оказва се, че днес туй може да е полезно. Мога да ви посоча път през планината през изоставени мини, прокопани през 1840-та, които се свързват с мините от ранната част на тоя век, които на свой ред евентуално изкриволичват по целия път до някои от по-тесните странични тунели в изкопа на „Лайтнинг“. Опасно е като самия ад, туй е ясно. Безразсъдна работа. Хич не бих го препоръчал за здравомислещи хора, ама пък вий сте луди. Луди за отмъщение, луди за правосъдие, луди просто да сторите нещо.

Хортън зави и камионът напусна второкласното шосе и излезе на черен път, който беше минат със снегорин, макар че тук-там го препречваха нови преспи. От него завихме на по-зле почистен, но все още проходим път, след това прегазихме през полегато издигащо се поле, което нямаше да е проходимо дори за превозно средство със задвижване 4×4, ако вятърът не си бе наумил да помете повечето от снега от него и да го струпа на пряспа в подножието на дърветата.

Хортън паркира на върха на хълма, колкото се може по-близо до дърветата.

— Оттук — каза — продължаваме пеша.

Взех по-тежката раница, а Рия вдигна другата, която също не беше лека. И двамата носехме по един зареден револвер и пистолет със заглушител; първият беше пъхнат в нараменен кобур под ски-якето, а другия — прибран в дълбок, отворен джоб на белите ни, подплатени и удебелени панталони. Носех също и пушката, а Рия бе нарамила автоматичната карабина.

Въпреки че определено бяхме добре въоръжени, все още се чувствах като Давид, понесъл жалката си малка прашка и пристъпващ нервно в сянката на Голиат.

Нощта най-сетне бе отстъпила и зората бе събрала смелост да упражни правата си. Мракът тук и там бе все още дълбок и се задържаше, а задавеното от буреносни облаци небе не беше драстично по-светло, отколкото през нощта; при все това неделята най-сетне ни бе завладяла.

Внезапно си спомних, че още не съм се обадил на Джоъл Тък да му кажа, че вероятно още във вторник или сряда на прага му ще цъфне в търсене на убежище и напътствия Кати Осбърн, бившата доцентка по литература от „Барнард“. Раздразних се на себе си, макар и за кратко. Все още разполагах с предостатъчно време да се звънна на Джоъл, преди Кати да натисне звънеца му — стига, разбира се, в мините да не ни се случеше нищо.

Хортън Блюит беше донесъл конопена войнишка торба с връзка на гърлото. Изтегли я от каросерията на пикапа и я помъкна след себе си, разритвайки насъбралия се сняг на ръба на гората. Нещо дрънчеше тихичко в торбата. Старецът спря точно до първите дървета и пъхна ръка вътре. Извади намотка червена панделка, с много остро джобно ножче отряза едно парче и го върза около най-близкото дърво, на нивото на очите.

— Така че да можете сами да намерите пътя назад — обясни. Скоро ни изведе на криволичеща дивечова пътека, където нямаше храсталаци и на движението ни пречеха само няколко дървесни клона. На всеки трийсет-четирийсет ярда Хортън спираше и връзваше още едно парче червена панделка около поредното дърво, и забелязах, че ако застанеш до някой от маркерите, оттам се вижда и предишния поставен.

Слязохме надолу по дивечовата пътека до дълъг изоставен черен път, който минаваше през по-ниската част на гората и вървяхме по него известно време. Четирийсет минути след като бяхме тръгнали, на дъното на широк овраг Хортън ни заведе до дълъг, лишен от дървета участък, за чието обслужване явно бе създаден пътят. Земята тук бе зле наранена. Част от лицето на оврага бе разцепено, а на места изглеждаше като нахапан. Голяма, хоризонтална мина пронизваше сърцевината на надвисналия над него хребет. Входът бе само наполовина прикрит от свлачище, което бе паднало толкова отдавна, че разстоянието между отделните камъни бе запълнено от пръст; солидни по размер дървета бяха израсли с корени, преплетени през натрупания чакъл.

Пристъпвайки около странно изкривени и възлести дървесни стволове и около крилото на паднала скала, и накрая навътре в хоризонталната шахта, Хортън се поспря и извади три силни фенерчета от войнишката си торба. Едното задържа, другите две даде на мен и Рия. Светна с фенерчето по тавана, стените и пода на тунела, по който бяхме дошли.

Таванът беше само на един фут над главата ми и имах налудничавото усещане, че неравните стени от камък — щателно издълбани с пики и кирки, и лопати, и барут, и океани от пот в един друг век — бавно се сключват над нас. Те бяха леко прошарени с въглища и камък, най-вероятно млечно-блед кварц. Масивни, покрити с катран опорни колони бяха равномерно разпределени по протежение на двете стени и напреко на тавана, все едно ребра в скелета на кит. Макар и доста големи, те бяха в лошо състояние, напукани и провиснали, нацепени, на места обрасли с мухъл, вероятно полуизкорубени от гниене, и някои от ъгловите подпори липсваха. Имах чувството, че ако се облегна на погрешната греда, таванът незабавно ще падне на главата ми.

— Това сигур ще да е една от първите мини в страната — каза Хортън. — Работили са на ръка през повечето време и са извлачвали въглищните колички с мулета. Когато тази шахта се е изтощила, железните релси са били преместени в някоя друга, но тук-там може да се спънете в останки от полупотънали в пода траверси.

Рия погледна към мухлясалите греди и попита:

— Безопасно ли е?

— Че кое е? — отвърна Хортън. Присви очи срещу гниещото дърво и влажните, капещи стени, и добави. — Всъщност тук е най-лошата част, понеже ще се придвижвате от по-стари към по-нови мини, макар че ако сте умни, ще стъпвате внимателно през целия път и няма да се облягате на никоя подпора. Дори и в по-новите шахти — да речем онези, дето са на десетилетие или две — е… мината си е просто дупка, честно казано, а нали знаете какво казват за склонността на природата, дето гори от желание да запълва дупките?

От войнишката си торба той извади две здрави каски и ни ги даде с нареждането да ги носим през цялото време.

— Ами ти? — попитах, докато свалях качулката на якето си и надявах металния шлем.

— Можах да докопам само две — отвърна Хортън. — И тъй като ще ви придружа само малко, няма да ми пречи, че си нямам каска. Хайде!

Последвахме го по-навътре под земята.

През първите няколко ярда в шахтата срещахме купчини листа, навети от сухите есенни дни и след това залепнали по стените, където бавно се бяха просмуквали с конденз и под собственото си влажно тегло се бяха сплъстявали на плътни пластове. Близо до входа, където все още достигаше зимният студ, гниещите листа и мухълът по старите греди бяха замръзнали и не миришеха. Но по-навътре температурата се покачваше над нулата и при преминаването ни на талази се надигаше и отслабваше неприятна миризма.

Хортън ни поведе покрай един ъгъл и в пресечен тунел, който беше много по-просторен от първия, а ширината му отчасти бе продиктувана от въглищната вена, заемала навремето пространството. Спря веднага и извади от торбата си аерозолна кутия с боя. Разтърси кутията силно; тежкото дрънчене на топчетата в нея отекваше от стените. Напръска на камъка бяла стрелка, сочеща натам, откъдето току-що бяхме дошли, макар че се намирахме само на един завой от изхода и нямаше начин да се загубим тук.

Хортън беше предпазлив човек.

Впечатлени от предпазливостта му и с намерението да сме не по-малко внимателни, ние с Рия го последвахме на сто ярда навътре в тунела (и две бели стрелки), завихме в по-къс, но още по-широк коридор (четвърта стрелка) и продължихме на още петдесет ярда по-нататък, където най-накрая спряхме пред вертикална шахта (пета стрелка), която водеше надолу към по-дълбоките чревни намотки на планината. Дупката представляваше просто черен квадрат с малко по-различен оттенък от черния под на тунела и бе практически невидима, преди Хортън да спре на ръба и да светне вътре с фенерчето си. Без него като нищо щях да стъпя право в шахтата, да пропадна в помещението отдолу и да си счупя врата при падането.

Вдигайки фенерчето си от вертикалната шахта, старецът насочи лъча към края на тунела, в който се намирахме. Коридорът явно стигаше до изкопана от човека стая с доста прилични размери.

— Тук е мястото, където въглищната вена просто е свършила, но предполагам, че са имали причини да смятат, че се насочва надолу и че голяма порция от нея може с печалба да бъде изкопана на по-долно ниво. Във всеки случай, вкарали са вертикална шахта на около четирийсет фута, после са продължили отново хоризонтално. Вече почти не остана, докато ви пусна да си вървите и останете сами.

След като ни предупреди, че в стената на вертикалната шахта има вградени железни стъпала, които са стари и несигурни, Хортън изключи фенерчето си и се спусна в мрака. Рия преметна карабината през рамо и тръгна след него. Аз се придвижвах най-отзад.

Докато се спусках надолу и древните ръкохватки се люлееха в ямките си, когато отпусках тежестта си на тях, аз започнах да долавям ясновидски образи от отдавна изоставената мина. Двама или може би трима души бяха загинали тук, преди миналия век да преполови, и смъртта им не е била безболезнена. Долавях обаче обикновени минни инциденти, нищо страшно. Това тук не бе местопрестъпление на причинени от таласъм страдания.

Четири етажа под първото ниво стъпих в нов хоризонтален тунел. Хортън и Рия вече ме чакаха, причудливо осветени от лъчите на фенерчетата си, които бяха оставени на пода.

На тези по-долни нива на мината дебело намазаните с катран подпорни греди бяха практически толкова стари, колкото и тези горе, но се намираха в доста по-прилично състояние. Не в добро. Не в сигурно. Но поне стените не бяха толкова влажни колкото в тунела отгоре и дървото не беше така обрасло с мухъл и гъби.

Внезапно ме порази колко е тихо в тази дълбока гробница. Тишината беше толкова плътна, че имаше тегло; можех да усетя прохладното й, упорито налягане върху лицето си и върху голата кожа на ръцете си. Беше църковна тишина. Гробищна тишина. Тишина от крипта.

Разбивайки този покой, Хортън разкри съдържанието на голямата войнишка торба, която ни бе приготвил. В допълнение към червената панделка, която вече не ни трябваше, имаше и две кутии спрей с бяла боя, четвърто фенерче, увити с найлон комплекти резервни батерии, няколко свещи и две кутии водоустойчив кибрит.

— Ако изобщо искате да намерите пътя навън от тази отвратителна дупка — каза ни старецът, — използвайте боята точно както ви показах… — той употреби нагледно едната кутия, за да нарисува стрелка на стената, която сочеше нагоре по вертикалната шахта, откъдето се бяхме спуснали.

Рия взе спрея, когато той й го подаде.

— Това ще е моето задължение!

Хортън каза:

— Може да смятате, че свещите са сложени за в случай, че фенерчетата откажат, но не е така. Имате достатъчно резервни батерии за подобни моменти. Свещите ще ви послужат по-скоро ако се загубите или, не дай си Боже, зад вас стане срутване и ви отреже пътя навън. В такъв случай правите следното: запалвате свещ и внимателно следите накъде се накланя пламъчето и в коя посока дърпа димът. Ако има течение, пламъкът и димът ще го намерят, а има ли течение, това значи, че трябва да има и изход към повърхността, който може и да се окаже точно толкоз голям, че да се промъкнете. Ясно ли е?

— Ясно е — казах.

Хортън ни беше донесъл и храна — две пълни с портокалов сок термосни бутилки, няколко сандвича и половин дузина шоколадчета.

— Предстои ви цял ден да лазите из планината, дори и само за да проникнете в шахтите на „Лайтнинг Коул“, да надникнете дискретно и да си тръгнете право назад, откъдето сте дошли. Разбира се, подозирам, че ще сторите нещо повече от това. Така че е вероятно, ако всичко мине както трябва, да не излезете до някое време утре. Ще ви трябва да хапнете!

— Голям сладур си — каза Рия искрено. — Всичкото си го приготвял снощи… и се обзалагам, че не ти е останало много време за сън!

— Когато станеш на седемдесет и четири — отвърна Хортън, — и бездруго не спиш особено много, понеже ти се струва, че губиш каквото време ти е останало… — беше смутен от топлия тон на Рия. — Дявол го взел, та аз ще съм излязъл оттук и ще съм се прибрал у дома след час, тъй че мога да подремна там, ако ми щукне!

Казах:

— Спомена да използваме свещите в случай, че има пропадане или се загубим. Но без теб да ни водиш, ще сме се изгубили за няма и минута.

— Не, не и с това тук — отвърна старецът и извади карта от един от джобовете на палтото си. — Начертах я по памет, но паметта ми е като стоманен капан, тъй че не смятам да има някакви неточности.

Хортън приклекна и ние сторихме същото, а той разгъна картата на пода между нас, взе едно фенерче и наклони лъча му към плода на труда си. На пръв поглед творението му изглеждаше като някой от онези пъзели-лабиринти на комикс страницата на неделния вестник. По-лошо, продължаваше и от другата страна на листа, където остатъкът от лабиринта беше ако не друго — най-малкото по-сложен.

— Поне до половината път — каза Хортън, — може да си говорите както приказваме сега, без да се страхувате, че ще се чуе в шахтите, където се случва да работят таласъми. Но тази червена точка тук… това е мястото, откъдето според мен е по-добре да вървите тихо, да си шепнете — и то само когато се налага. Звукът се разнася доста добре по тези тунели.

Загледан в извивките и криволиците на лабиринта, отбелязах:

— Едно е ясно — ще ни трябват и двете кутии с боя.

Рия добави:

— Хортън, сигурен ли си за подробностите, които си начертал тук?

— Аха.

— Така де, може би наистина си прекарвал юношеските си години, проучвайки стари шахти, но това е било преди много време. Преди колко — шейсет години?

Той си прочисти гърлото и ми се стори, че отново се смути.

— Е, не е било чак толкова отдавна… — задържа погледа си втренчен върху картата. — Вижте сега, когато моята Ета умря от рак, бях един вид в безтегловност, чувствах се изгубен и бях пълен с това ужасно напрежение — напрежението на самотата — и не знаех накъде отива животът ми. Не виждах как ще се справя, как да отпусна ума и духа си, и напрежението се трупаше ли трупаше, та си казах: „Хортън, в името Божие, ако скоро не намериш с какво да запълниш тези часове, ще свършиш в тапицирана стая“ — и тогава си спомних какъв покой и уединение бях намирал в пещернячеството като хлапе. Та се захванах отново. Туй беше още през 34-та и през следващите осемнайсет години всеки уикенд обикалях тия тук мини и куп естествени пещери. А само преди девет години, когато стигнах съответната възраст за пенсиониране, се изправих пред сходна ситуация, тъй че отново тръгнах по пещерите. Луда работа за човек на моята възраст, но продължих да го правя към година и половина, преди накрая да реша, че вече нямам нужда от туй упражнение. Тъй де, туй дето искам да го кажа е, че тая карта е на базата на спомени отпреди само седем години.

Рия положи длан на рамото му.

Той най-сетне я погледна.

Тя се усмихна и Хортън също се усмихна, и положи длан върху нейната, и леко я стисна.

Дори за онези от нас, имали късмет да избягват таласъмите, животът не е бил гладък и лесен. С милиардите начини, които използваме, за да се прехвърлим над неравни участъци, ние сме свидетелство за голямата си воля за оцеляване — да продължим да живеем.

— Добре — каза Хортън, — ако не си наденете скоро ботушите и не тръгнете, докато се измъкнете оттук, ще се спаружите като мене.

Прав беше, но никак не ми се искаше да си тръгва. Имаше вероятност никога повече да не го видим. Познавахме го от няма и ден, а потенциалът на приятелството ни едва бе наченат.

Животът, както може и да съм казвал и преди, е дълго пътуване с влак, по време на което приятелите и любимите слизат неочаквано и ни оставят да продължим пътя си във все по-голяма самота. Намирахме се на поредната гара по пътя.

Хортън остави войнишката мешка и съдържанието й, като взе за на връщане само фенерче. Покатери се по вертикалната шахта, по която преди малко ни беше довел дотук и ръждивите железни хватки дрънчаха и скърцаха. В горния край той изсумтя, докато се премяташе на пода на тунела. Щом успя да стъпи на крака, поспря и надникна надолу към нас. Струваше ми се, че се кани да каже една камара неща, но накрая простичко ни подвикна тихо:

— С Бога напред!

Изправихме се на дъното на тъмната шахта, взирайки се нагоре.

Фенерчето на Хортън постепенно избледня, докато той се отдалечаваше.

След това там горе се възцари тъмнина.

Стъпките му затихваха, затихваха…

И той си отиде.

В замислена тишина събрахме фенерчетата, батериите, свещите, храната и другите предмети, и ги опаковахме внимателно във войнишката мешка.

Пристегнахме раниците си, преметнахме през рамо големите оръжия, вдигнахме и мешката, и — прорязвайки тъмнината с фенерчетата си и съветвайки се с картата — тръгнахме напред, упътени навътре под земята.

Не долавях над нас надвиснали и скоро предстоящи опасности, но сърцето ми туптеше, докато следвахме тунела към първия от множеството завои. Макар че бях твърдо решен да не отстъпя, имах чувството, все едно сме престъпили през портите на Ада.