Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (51)

Януш

Януш седеше в едно мрачно хале в Северен Уелс и слушаше барабаненето на дъжда по гофрираната ламарина на покрива. Наоколо, подобно на погребални могили, се издигаха цели редици от полукръгли халета. Той и останалите поляци им казваха бечки шмиеху, варели на смеха. В конструкциите бяха вмъкнати малки прозорчета и от неплътно прилепналите стъкла духаше вятър. По мократа кал отвън лъщяха отпечатъци от гуми на велосипед, които водеха зад полето към пътя отвъд. Януш си седеше. Чакаше Бруно.

Пролетният дъжд беше разкалял смарагдовозелените поля, а живият плет бе побелял от цветове. Ако не спреше скоро да вали, лагерът отново щеше да се наводни. И сега по дървения под имаше тънък слой мръсна вода. На лицето му капна капка, после още една. Таванът пак течеше. Той си дръпна дълбоко от цигарата и пусна фаса на пода, а той изсъска и потъна в два сантиметра вода.

Тревожеше се и за премръзналите си пръсти и за това каква отвратителна гадория ще сготви готвачът. Погледна часовника си. Бруно щеше да се върне от наряд този следобед и Януш искаше да отиде с него в кръчмата в селото.

— В никакъв случай — каза Бруно, когато Януш го попита дали иска да остане в Кралските военновъздушни сили — Да се запиша за още пет години? Никакъв шанс.

— Не знам какво друго бих могъл да правя — рече Януш. — Не можем да се върнем в Полша. Мога да се пробвам във Франция. Или в Канада. Да си намеря някаква работа. Знам ли…

— Трябва да решиш. Аз вече съм го измислил. Войната почти свърши. После отивам в Шотландия. Ще се оженя за Руби.

Януш се намръщи.

— Но ти вече си женен. Ами семейството ти? Децата ти?

— Това тук е друг живот — въздъхна Бруно. — Друг свят. Ян, старче, толкова си почтен, да му се не знае! Трябва да си наясно, че много женени поляци си взеха английски момичета. Че какво им остава да направят? Да живеят като отшелници само защото някъде там в Полша имат жени, които няма да видят никога вече? Прекалено отдавна съм далеч от родината. Дори и да успея да открия жена си, съмнявам се, че децата ми ще ме познаят. По-добре им е без мен. Не мога да се върна. Сега вече животът ми е тук, с Руби. Човек трябва да се възползва от шансовете, които му се предлагат. — Бруно потупа Януш по рамото. — Не ти е било леко. Защо не си намериш някое добро момиче тук? Руби има много приятелки. Ще ти намерим свястно момиче като „стой, та гледай“.

Мислите му бяха прекъснати от шумотевицата на други мъже, които влязоха в халето. Обсъждаха времето. Дъждът беше отслабнал и те говореха за мъглата, която се спускаше над полетата. Януш се изправи и навлече шинела си. Бруно скоро щеше да кацне. Излезе навън и усети, че е стъпил в локва. Около него се виеше мъгла. Пъхна ръце в джобовете, наведе ниско глава и се затътри с усилие към пистите, където зачака самолетите да пристигнат в халетата, които служеха за столова. Седеше и гледаше как мъглата отвън се сгъстява. Какво ли ще прави след войната? Дали да се върне в Полша? Бруно беше прав: твърдо много неща се бяха случили, за да може някога да се върне.

— Гъста мазна мъгла — каза някой.

Януш се изправи. Защо пък да не заживее в Шотландия? Да започне живота си на чисто. Той излезе от столовата и на стълбите едва не се блъсна в един офицер.

— Прощавайте, сър. Не ви видях.

— Не ме изненадва. Отвратително време — каза офицерът, когато Януш отстъпи да му направи път.

— Надявам се самолетите да се приземят безпроблемно тази вечер, сър.

— Няма да кацат тук. Видимостта е по-малко от триста метра горе над пистата. Отклонени са към един терен на север. Ще уведомя всички, щом екипажът ни стъпи на твърда земя.

Януш го последва в столовата. Зачака. Съобщиха им новината час по-късно.

Ескадрилата е летяла на сляпо в плътни непрогледни облаци. Само пет от всички тринайсет самолета са се приземили успешно. Този на Бруно се е разбил в една нива и е избухнал в пламъци.