Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (14)

Ипсуич

Януш влиза в кухнята, отваря вратата на килера и вади отвътре дървена кутия, пълна с бои за обувки, четки за лъскане на ботуши и меки парцалчета. Хвърля един поглед през прозореца. Силвана е в градината, а Аурек подскача зад нея като нейна сянка.

Бърка под четките и платчетата и вади сноп писма. Преравя ги внимателно. Първото писмо, което му написа Елен. Него иска да прочете отново, въпреки че знае всяка дума наизуст. Изписан върху синя хартия, почеркът й е като плетеница на паяк, сякаш е бързала да положи думите на листа. Изпъстрени с ударения и препинателни знаци от изпускаща мастилена писалка, писмата й изглеждат като написани на ръка музикални тактове.

Думите са откровени и изпълнени с надежда, семпли, каквито единствено любовните писма могат да бъдат. Тя е изпълнила страницата и от двете страни с мастилените си мисли, а Януш чете и проследява думите с пръсти. Пренася се във фермата на хълмовете над Марсилия. Каменните постройки около него са солидни и огрени в медно от слънчевата светлина. Елен стои в далечината, помахва му и тръгва към него. Той й внушава мислено да се приближи, но не сполучва. Въображението му винаги я държи на разстояние.

Януш вдига поглед и вижда Силвана да се задава откъм градината. Кичур от косата й се е изплъзнал от забрадката и той се заглежда как се е извил на челото й като малък сив въпросителен знак. Бърза да прибере писмата обратно в кутията в килера — припряно и потайно.

— Прането никога няма да изсъхне в това време — казва Силвана, щом отваря задната врата. — Винаги ли вали така през лятото?

Оставя коша с дрехите на кухненската маса. Аурек се примъква след нея и тя затваря вратата.

— Дай на мен. Ще запаля камината и ще изсушим дрехите така.

Той протяга ръце и усеща мимолетния допир на ръката й в неговата, когато тя вдига коша, за да му го подаде. Споменът за скритите в килера писма го изгаря отвътре като пламък, а най-лошото е, че той осъзнава, че не би могъл да живее без тях. Докато пази писмата, все още има и Елен. Звукът на гласа й, начинът й на мислене, допирът на пръстите й по прегънатите листи.

— Добре ли си? — Силвана го поглежда. На лицето й е изписана тревога.

Той пуска коша за пране и я придърпва към себе си, като обвива крехките й рамене с ръце. Усеща главата й тежка и покорна, щом тя се превива пред настоятелната му прегръдка.

— Съжалявам — прошепва той. — Толкова много съжалявам.

— Аз също — казва тя, като го обгръща с ръце, и той усеща как го притегля близо.

Копнее да обича тази своя объркана съпруга. Застанала е там сред купчина мокри дрехи и го подкрепя, а той трябва да бъде силен за нея. Единственото, което може да стори, е да се възпре да й каже, че все още обича Елен, защото чувства, че ако сподели със Силвана, ще се избави от болката, която изпитва. Единственият човек, с който си представя, че би могъл да сподели, е и единственият човек, който никога не трябва да узнае.

Той я пуска и взема прането.

— Искаш ли чай? — пита тя.

— Да. Чаша чай. Тъкмо от това имаме нужда.

Вдига очи и среща погледа й. „Трудно е намерим начин да продължим напред.“ Опитва се напипа думите, да й обясни колко се нуждае тя да придаде смисъл на живота му. Не може да проумее нищо от изминалите шест години. Всичко онова, което се беше случило; как беше напуснал Варшава и не се беше завърнал, любовта, която изпитва към друга жена, войната с нейните проклети ужасии; всичко е разбъркано в ума му като парчета пъзел и той никога не знае кое ще изтегли.

През цялото това време се е надявал да настъпи мир; сега вече е тук и той се чувства като човек, показал се на светло след години, прекарани под земята. Би трябвало да е прекрасно, но не е. Продължава да се преструва, че всичко е наред, но истината е, че синът му го мрази, съпругата му плаче всяка нощ, а той не престава да бленува за жената, която е напуснал.

— Аз и ти. Сякаш сме получили шанс да направим нещо както трябва, но след всички тези години, в които бяхме разделени, аз не знам как да го направя.

— Ние сме семейство — казва Силвана, като че ли сам по себе си този факт ще ги преведе през това. — А ти си бащата на Аурек.

Той поглежда към момчето, което клечи зад майка си. Сърцето му натежава като мокрото пране, което е събрал от пода.

— Какво се случи? — пита. — Защо си се крила с момчето в гората? Защо го направи?

Силвана се навежда да му помогне с дрехите.

— Знаеш какво се случи. Защо ти трябва да питаш отново и отново? Опитах се да стигна до вашите, но автобусът, в който бях, се счупи. Беше ме страх, че войниците ще ме приберат и ще ме пратят да работя в някоя германска ферма. Много от жените ги взеха. Не исках никой да ми отнеме Аурек. След като автобусът се счупи, аз се присъединих към група хора и последвах някои от тях в гората, където се укрихме. Щом войната свърши, бяхме пратени в лагер и тогава ти ни намери.

Подава му една мокра кърпа и отново го пита дали иска чай.

— Да. Бих искал чаша чай.

Това не може да е цялата история. Нещо ужасяващо се бе случило на двама им, в това поне беше убеден.

— Аурек, върви си в стаята! — нареди той. — Трябва да си поговоря с майка ти.

Момчето се промъква покрай него и Януш затваря вратата на кухнята.

— Разкажи ми какво се е случило с теб по време на войната. Аз просто… Понякога гледам към Аурек и се чудя той ли е детето, което оставих.

Очите й се насълзяват.

— Той е преживял война. Не можеш ли да го проумееш?

Вероятно е грешка да зареже нещата така, но Януш не продължава разговора. Извинява се. Вади три чаши от шкафа, слага ги на масата и извиква Аурек обратно.

— Ето те и теб — казва, щом момчето влиза в стаята. — Ела да изпиеш с нас чаша чай. Обичаш го с много мляко, нали?

Аурек сяда на масата с ръце, опрени на лактите. Детето няма абсолютно никакви обноски. Силвана го гушва и го целува по главата. Действието й е ожесточено и собственическо, както котка би сграбчила котенцето си.

Майката на Януш никога не би му позволила да седи така като дете. Изведнъж пред очите му изниква образът на трапезарията на родителите му, масата е наредена за обяд с най-хубавите им прибори, а той и сестрите му седят на столовете си с изправени гърбове. Престорената официалност на собственото му възпитание. Оглежда стаята, износените завеси, кипящия на газовия котлон чайник и Силвана, която държи порцелановия чайник за сервиране и чака, както я е научил. „Занеси малкия чайник при големия, не обратното.“ Въздъхва. Нека момчето си държи лактите на масата.

— Сложи на Аурек допълнителна лъжица захар — казва на Силвана, докато тя разлива чая. После се усмихва на сина си. — И една бисквита, ако ни се намират.

Най-хубавият ден от седмицата е неделя. Тогава семейството закусва заедно в кухнята: хляб, чай, мляко и варено яйце за всеки.

Силвана и Аурек допиват каквото е останало от половин литър жълтеникаво, вкиснато мляко. Тя и момчето пият жадно, все едно пресечената напитка е още прясна и с много каймак. Слава богу, че няма кой да види това проявление на бедността. При все това тя предизвиква у Януш желание да се грижи за тях, да ги защитава като крехки цветя сред сурова зима. Взема вестника, хваща химикалка в едната ръка и слага измачкан полско — английски речник до себе си.

На масата пред Силвана и Аурек има разгърната карта.

— Виж — казва тя и посочва някаква зелена област извън града. — Там има гора. Истинска гора. Може ли да отидем?

Януш оставя вестника.

— Че какво му е на парка? Можем да излезем да се разходим там този следобед, а Аурек да се срещне с други деца и да си намери приятели.

Аурек се е облегнал на ръката на майка си и Януш усеща порив да ги раздели.

— А можем да се разходим и покрай канала. Това май е по-добра идея, нали? Ела тук, Аурек. Ела и седни до мен. Остави майка си на мира за минутка.

Аурек не се помръдва и Януш вдига вестника пред лицето си, като се прави, че чете. После отново го смъква.

— Какво ще правим в гората? Хората ходят там да си разхождат кучетата. Ние нямаме куче. Ще изглеждаме странно, ако просто се мотаем. А в парка хората ходят със или без кучета.

Силвана описва кръгове по масата с пръсти. Аурек яде изсъхналия хляб, който Януш оставя настрана, за да хранят патиците в парка. Детето изглежда необикновено красиво, с малкото си чипо носле и изписаната си уста. Януш изпитва желание да хване нежната му брадичка между палеца и показалеца си. Опитва се да улови погледа на момчето, но не успява и въздъхва.

— Ако наистина искате, ще трябва да хванем автобус до фабриката за хартия, а останалото да извървим пеша. Вие решете.

Аурек се засмива. Тази широка, дяволита усмивка изпълва Януш с внезапно и неочаквано щастие.

„Ами добре, мисли си той. Поне мога да зарадвам момчето. Все пак е някакво начало.“

Хващат автобуса от подножието на хълма, Аурек сяда до прозореца и гледа града, редиците къщи, магазините, тесните улички, мъжете и жените — тези механични хора, които вървят в една крачка. Аурек вижда през прозорците вътре в домовете. Жена глади. Мъж гледа право напред. Преддверия, пълни с възрастни хора и ревящи бебета. Какво ли е да си едно от децата, които живеят на тези улици? Винаги да си имал къща, в която да живееш, и цялото семейство да е натъпкано вътре като в консерва — заедно с братята, сестрите, чичовците и лелите.

Той си представя шума: крещенето и хлопането, смеха, раздиращите дробовете викове, тропането на крака, тракането на чинии, тряскането на врати. Това са звуците, които чува, когато нечии входни врати са отворени и той се осмелява да се поспре пред тях. В сравнение с тях неговият дом е тих. Там никой не шуми. Врагът казва, че обича спокойствието. Майка му почти не говори с никого.

Автобусът най-после стига до хартиената фабрика „Лейн“. Те слизат зад фабриката и са посрещнати от звука на клокочеща под малък мост вода. Врагът му се усмихва. Той показва на Аурек как да мята пръчки от едната страна на моста и да наблюдава как течението ги отнася под него, а после се появяват от другата страна. Ако му позволят, може да играе на тази игра с дни. В завихрящата се вода под тях той вижда зелени водорасли да се полюшват над речните камъчета, гладки и дълги, и целите в проблясващи като кристал мехурчета въздух.

Пръчката на Аурек се чупи на две. Кората е тъмна, а от счупеното място се показва сърцевината, бяла като кост и драскаща пръстите му.

— Така ще познаеш, че е твоята — казва Януш. — Готов ли си?

Тримата застават с надвесени над моста пръчки.

— Едно, две, три, пускай!

Аурек пуска със стиснати очи, а надеждата кипи в тялото му. Пръчката изчезва и после се появява изпод моста пред останалите. Извиква от радост, защото е победил.

Силвана и Януш се присъединяват със смях. Колкото повече се смее Силвана, толкова повече се радва Аурек. Смехът й е сърдечен и му носи сигурност като в дните в гората, когато го увиваше в палтото си. Играта му е толкова забавна, че Силвана трябва да го откъсне от нея с обещанието да се катери по дърветата и да търси катерици.

Неохотно той изоставя триумфа си с пръчката и те тръгват по пътища, като минават напряко през полетата по посока на дърветата. Аурек хвърля шапката си във въздуха и се затичва, премята се през храсти и коприва, шляпа в локви и прескача паднали дървета, пищейки от въодушевление.

Никой не може да го хване. Нито злите духове, нито горските феи, нито някой от отмъстителните духчета и таласъми, които обитават древните гори, може да го стигне. Той е по-бърз и от пръчките, носени от реката. Пуска се по течението, далеч от всичко. Далеч от училището, където децата го наричат мръсен бежанец. Откачен поляк. Нямото момче. Той е по-бърз от всички тях и не му трябва никой да го учи. Може да се справи и сам.

Аурек сам се научи да свири с уста, да плува, да хваща и да дере зайци. Може да се покатери на всяко дърво. Може да пали огън, да убива змии, а звездите му служат за компас. Никой не може да го стигне. Той е дете на гората.

Изпълнен с енергия, Аурек вика и кряска, подхлъзва се, пада и отново се изправя на крака. Пред него изскача един мъжки фазан с прелестно лъскаво оперение в червено и златно и Аурек повдига ръцете си като криле, уверен, че може да последва птицата в тромавия й полет към небето.

Зад него родителите му вървят един до друг. Баща му държи в ръце шапката си, а майка му — букет от горски цветя. Изглеждат изгубени. Като двама души, които се опитват да си спомнят пътя към дома. Но Аурек не може да спре, да им помогне. Той търчи сред дърветата надалеч от тях колкото може по-бързо. По-навътре сред дърветата. Извива ръце назад, за да се забави, но краката му са твърде силни. Нищо не може да ги спре. Ако знаеше накъде отива, щеше да насочи краката си бегълци и да стигне там. Но не знае. Знае само, че не може да спре да тича.

В понеделник сутрин Януш води Аурек на училище. Аурек казва „Добро утро“ на учителката и надига шапката си, както му е казал баща му.

— Добро момче — насърчава го Януш. — Не се карай с другите днес, чу ли? Бъди добро дете и се сприятели с някого.

— Лес?

— Говори на английски, Аурек. Но да, можем пак да отидем в гората. Остава ти още само седмица в училище, а после си във ваканция и ще можем да правим много неща заедно.

Аурек гледа как врагът се отдалечава. Щом вече го няма, той последва другите деца, които отиват в класната стая, но в последния момент се отклонява встрани от сградата на училището и се скрива в тоалетните на момчетата — тясно и студено място, където никой не би го намерил. Той се свива до тухлената стена и гледа как течението разлюлява леко една паяжина. Там е хубаво и спокойно.

После вратата на тоалетните се отваря с трясък и Аурек подскача.

В него се взира едно дебело момче.

— Ако госпожа Уест те намери тук, здравата ще си изпатиш.

Момчето тромаво се намества до Аурек и му предлага лакрицов бонбон.

— Говориш ли английски?

Аурек кима. Понаучил е английски от войниците в бежанския лагер, преди той и майка му да се качат на кораба. Познанията му за английските псувни са забележителни. Пробва се с няколко, а момчето се ухилва и се плясва по крака.

— Внимавай учителката да не те чуе да приказваш така. А как се казваш? Аз съм Питър.

Аурек го поглежда. Виждал е това момче преди. В кръчмата. Това е момчето, което беше паднало мъртво.

Бонбонът е сладък на вкус. Аурек го напъхва целия в устата си и го сдъвква, а по брадичката му приятно потича черна слюнка.

Дебелото момче се смее.

— Моят старец има магазин за домашни любимци. Имаме много, много животни. Има куче, което лови зайци. Веднъж уби нечия котка. Един риж котарак. Изяде го целия, с вътрешностите, а после го повърна на килима на баба ми. Като го повърна, козината си беше променила цвета. Излезе кафява.

— Вътрешностите не трябва да се ядат — казва Аурек. — Вредни са. Затова кучето е повърнало.

— Ти откъде знаеш? Да не си ял котка?

— Може и да съм — свива рамене Аурек.

— И какви са на вкус?

— Малко като пиле.

Питър се ококорва.

— Искаш ли да се скатаем от часовете? Можем да отидем в парка и да гоним патиците около езерото.

Аурек и Питър се шмугват през парапета в задната част на училището. Притичват по улиците, крият се зад колите и пристъпват в малките улички, докато не стигат парка.

Езерото се намира в подножието на зелен хълм. Аурек препуска надолу, когато се подхлъзва и цопва във водата. Стои там, нагазил до коленете, а краката му посиняват от студ.

— Искаш ли да си играем на война? — пита Питър, после взема един камък и го мята към Аурек. — Смърт за нацистите!

„Насечете ги“, мисли си Аурек. Пори въздуха с ръка и излиза от езерото. Питър се смее и хвърля още камъни по него. Един камък го удря по рамото. После друг профучава близо до главата му, Аурек се препъва и му се иска да има камъни подръка. Той отстъпва крачка назад, но кракът му потъва, докато търси къде да стъпи. Подхлъзва се настрани, езерото го придърпва, а студената вода стяга сърцето му и присвива дробовете му.

Усеща всичко тежко. Маха с ръце, държи лицето си нагоре и се опитва да плува, но продължава да потъва. Тогава нечии ръце го издърпват на повърхността и Аурек се бори за въздух; закашля се, а дробовете му горят. Питър е до него и го дърпа за раменете, така че двамата се преобръщат отново и отново, докато накрая успяват да стигнат обратно до брега.

— Някой беше хвърлил бебе в езерото миналата година — казва Питър.

Седят под един брезент в хангара за лодки до езерото.

— Дойдоха гмуркачи и го извадиха. Беше оплетено с водорасли, а рибите му бяха изяли пръстите. Цялото беше в кръв, а лицето му беше направо пихтия.

Аурек се увива по-плътно с брезента. Не е впечатлен от историите на Питър. Той би могъл да разкаже много по-страшни. Чуди се дали Питър знае за русалките, демоничните жени, които живеят в езерата или се крият сред дърветата и подмамват мъжете към тяхната смърт.

— Май още не е време да се прибираме — казва Питър. — Не бива да се върна прекалено рано. Моят старец ще се усети, че има нещо. Ти имаш ли майка?

Аурек се намръщва. Що за въпрос е това?

— Моята майка е мъртва — продължава Питър. — Била е болна и така се е свършила. Сигурно и аз ще се разболея, като порасна. Болнав съм. Какъв е бил баща ти през войната?

Аурек се замисля. Това не го знае, а и без това се опитва да разбере как Питър живее без майка.

— Моят баща е бил шпионин на Британското разузнаване — обяснява Питър. — Има си медали и каквото се полага. Докато го нямаше, живеех с баба си и дядо си и не можех да кажа на никого къде е той. На всички бащите им бяха заминали. Таткото на Лизи Крукшанкс умря, а майка й се побърка. Сега Лизи е в сиропиталище и се подмокря всяка нощ. Баба ми казва, че Лизи също ще полудее някой ден. Не ме помниш, нали? Ти ме застреля. В кръчмата. Аз паднах от стола.

— Спомням си — отговаря Аурек, но Питър вече не слуша. Той е насочил ръката си като оръжие и изстрелва въображаеми откоси в гърдите на Аурек.

— И така — казва, когато решава, че е стрелял по Аурек достатъчно дълго. — Да отидем у вас, а, нямо момче?

Те се затичват през парка със зачервени от студа лица. Гърлото на Аурек все още го изгаря, а има и главоболие, но се чувства щастлив да тича редом с другото момче. „Приятел“, шепне на себе си, изпробвайки думата с езика си. Това беше казал врагът, че трябва да има. Приятел.

 

 

Силвана е излязла на пътя да търси Аурек. Когато днес е отишла да го вземе от училище, учителката й е казала, че той и още едно момче са избягали от час. Януш ще побеснее, като разбере. А и кое е това друго момче?

Вижда Аурек да се задава откъм хълма и тича да го посрещне, прегръща го и го целува, а облекчението, че го е открила, засенчва безпокойството й. Той е невредим. Само това има значение.

Другото момче е ниско и четвъртито. Тази пълнота я изненадва. Рядко се среща така добре охранено дете. Сигурно е дете на земеделец. Дорис казва, че земеделците от Съфолк са единствените, които не е трябвало да карат на провизии; че те се тъпчат с яйца, пайове и домашно направени шунки и суджуци. Да, това трябва да е. То е дете на фермер. Син на заможен фермер и родителите му много ще се ядосат, когато го заварят тук с Аурек.

— Учителката ти твърди, че не си бил на училище — казва Силвана на Аурек. — Твърди, че следващия път ще извика полицията. Полицията! — Разтърсва го за раменете. — Искаш да те отнемат от мен ли? А водиш и друго момче със себе си. Какво ще кажат родителите му? Ами какво ще каже баща ти? Влизайте, сваляйте тези мокри дрехи и сядайте до огъня. Изглеждате премръзнали. Хайде, по-живо!

— Какво каза тя? — прошепва Питър на Аурек.

— Трябва да влезем вътре.

— Да — сопва се Силвана. — Точно така. Вътре. Тръгвайте!

В преддверието Силвана съблича Аурек и пита другото момче за името му.

— Питър Бенетони.

— На полски името ти е Пьотр. Но защото си още момче, а не мъж, бихме те наричали Пьотрек. — Тя се поколебава. Момчето не я слуша. Гледа към Аурек, сякаш си имат някаква тяхна си шега и се присмиват на акцента й.

— Ти също — казва на Питър по-рязко, отколкото е смятала. — Свали си дрехите. Подгизнали са.

Подава му хавлиена кърпа и излиза от стаята, а после, след като е решила, че е минало достатъчно време, та дебелото, кискащо се момче да се съблече и подсуши, се връща с чисти дрехи.

Докато помага на Аурек да си облече пуловера, някой чука на вратата.

— Ако това е баща ми — обажда се Питър, — ще ме убие.

— Никой няма да те убива — отвръща Силвана. — Аз ще говоря с него. Ще му обясня, че вие, момчета, сте направили грешка.

Застанала е в коридора, а през стъклото на вратата тъмнее мъжки силует. Тя пристяга забрадката си и отваря вратата, подготвила предварително думите в ума си. Смята да обясни, че момчетата не са имали лоши намерения.

— Добър ден — казва мъжът и повдига шапката си. — Аз съм бащата на Питър. Господин Бенетони.

Силвана забравя думите си. Нещо в усмивката на мъжа я кара да забрави как да говори. Всичко в него, от излъсканите му обувки до шапката с периферия и дори буйната му коса, блести като нещо чисто ново. Не би се изненадала, ако етикетите все още висят от дрехите му.

Осъзнава, че го зяпа като глупак, и бързо поглежда надолу към земята, все едно е изпуснала нещо. Обувките му са от кафява кожа и с ток. Изискани обувки. Сигурно са ръчно изработени. Тя забелязва маншетите на панталоните му с остър ръб. Този мъж е най-модерното нещо, което е виждала от години.

— Аз съм бащата на Питър — обяснява той и й подава ръка.

Ръкуват се, но тя все така не вдига поглед, защото вече се изчервява. Ръката му е широка и месеста и той обгръща нейните малки пръсти нежно, както човек би хванал птичка.

— Той е тук, нали? Питър?

— Да — отговаря тя, опитвайки се да се вземе в ръце. — Тук е, да.

Кани го да влезе и той изпълва целия коридор. Изглежда добре охранен, както и синът му, с двойна брадичка, която обрамчва лице с голям нос и живи, любопитни очи. Има тъмни къдрици, които блестят от брилянтина. Това не е земеделец. Ни най-малко. Силвана поглежда към широките му гърди и си представя, че е оперен певец.

— Много съжалявам, господин Бенетони — казва тя. — Моля ви, не се сърдете на момчетата. Аурек много съжалява.

— Наричайте ме Тони — отвръща той. Говори бавно, гласът му е внимателен и уравновесен. — Не съм ядосан. Какво значение има един пропуснат ден в училище? Питър много често има неприятности там. Животът му не е бил лек.

И после се впуска в собствената си история, която не е никак необичайна. Стоят в коридора, вратата е полуотворена и Силвана дори не го е попитала дали би желал да свали палтото си, а той й разказва за съпругата си, която е починала.

— Загубих я малко след като Питър се роди — казва той и протяга ръце напред с разперени пръсти така, сякаш през тях се сипе пясък.

Силвана би искала да го накара да спре да говори. Няма нужда от сълзливите му истории. Има си предостатъчно свои, а и без това светът е пълен с тъжни истории. Но този мъж си продължава, сякаш е дошъл специално, за да й разказва, а тя се усеща привлечена от него. Съзнава, че скланя глава на една страна, докато слуша.

Той също е чужденец. Родителите му са италианци и са дошли в Съфолк, където работели в овощните насаждения, предназначени за производство на ябълково вино. Роден е и отгледан в Англия, загубил е майка си още като дете. Щом станал достатъчно голям и завършил училище, баща му се преместил да живее в Кент, но Тони останал в Съфолк и се оженил за дъщерята на местен земевладелец. Нейните родители се разгневили. Била се оженила за човек от „друга черга“.

— Черга ли? — Силвана не е сигурна, че разбира какво значи това.

— Да. Тя беше от по-горна класа. Те си мислеха, че не съм достатъчно добър за нея. Но щом се роди Питър, промениха мнението си. Отнасяха се към мен много добре. А после, след като се роди Питър, съпругата ми се разболя и почина.

Разказва й как, когато Италия се включила във войната, той бил интерниран, разделили го със сина му и родителите на жена му и го пратили в затвора въпреки цялото влияние, което неговият тъст притежавал в града.

— Въпрос на местна политика — обяснява той. — Много хора са извличали полза от войната, а тъстът ми бил на грешната страна по онова време. В крайна сметка ме измъкна, но му отне известно време.

Силвана се мъчи да следи внимателно историята му, но тя е дълга и заплетена, включва много различни места — остров Уайт, затвора в Кент, някакви други места в Англия, за които дори не е чувала — и машинациите на местните градски съветници и подкупните министерски служители. Най-накрая тя се провира покрай Тони и затваря входната врата. И се озовава заклещена между него и стълбището. Питър отваря вратата на всекидневната.

— Здрасти, тате.

— Питър, с какво си се облякъл?

— Намокрих се. Това са дрехи на Ерик. Той ми ги даде назаем.

Дрехите са му толкова очебийно малки, че на Силвана й се иска да се извини, задето момчето изглежда толкова нелепо.

— Не е Ерик, ами Аурек — поправя го тя.

— Ами тогава трябва да не забравим да му ги върнем — казва Тони. — Питър, какво ще те правя? Защо вкарваш и други момчета в беля?

— А, не. — Силвана се намесва, качвайки се малко по-горе на стъпалата, за да си осигури по-удобен изглед към всички тях. — Не се ядосвайте на Питър. Аурек също не обича да ходи на училище.

— Той ми е приятел — казва Питър.

Силвана ненадейно харесва момчето. Ако е приятел на Аурек, значи е и неин приятел. Няма значение, че е дете без кой знае какви видими качества.

— Виня себе си за лошото му поведение — заявява Тони. Обръща се към нея така, сякаш са сами. — Никога не съм харесвал да ходя на училище и никога не съм го крил от Питър. Грешката си е само моя.

Изведнъж Силвана се сеща, че не му е предложила нищо за пиене. Януш ще го сметне за непростимо. Какво да бъде обаче — чай или шери?

— Нека ви направя чай.

Тя тръгва надолу забързано, но не преценява добре къде е стъпалото и политва напред във въздуха. Бащата на Питър я хваща.

Този мъж има силни ръце. Тя долавя лимонения му аромат. Мирише на чисто, на сапун. Какво, за бога, си мислеше тя? По бузите му чернее наболата му брада. Ослепително. Прочела е тази дума само преди няколко дни на филмов афиш.

Този мъж е ослепителен.

Не спира да говори, докато я изправя, като пренебрегва извиненията и притеснението й, все едно, че в ръцете му постоянно падат жени, и й разказва как развъжда канарчета и притежава магазин за домашни любимци.

Значи не е оперен певец.

— Не, благодаря, много мило от ваша страна, но не бива да отнемаме повече от времето ви. Беше ми много приятно да си поговорим, госпожо…

— О, моля ви, казвам се Силвана.

— Силвана. Какво красиво име. Ще се погрижа Питър да върне дрехите, които сте му дали назаем.

Докато Силвана и Аурек ги изпращат до колата, Януш се появява откъм хълма след работа, с вестник и своя речник под ръка, и смръщено заради маслото и мръсотията лице.

— Това е съпругът ми — представя го тя, щастлива да зърне приветстващата усмивка на Януш. Чувства се изтощена от бащата на Питър и неговите непрестанни приказки, а също и от собствената си момичешка реакция към него по-рано. Има нужда съпругът й да е до нея. Той знае как да говори с хората. Тя отдавна е изгубила това умение.

— Каква прелестна гледка имате тук горе! — казва Тони на Януш, след като се ръкуват. — Винаги съм харесвал къщите на тази улица. Познавам едно семейство, което живее тук — Холборн, знаете ли ги?

— Дорис и Гилбърт? Семейство Холборн са ни съседи — отвръща Януш горделиво. — Да, познаваме ги много добре. Тук всеки си е сам за себе си, знаете как е. Но семейство Холборн са много приветливи.

— Трябва пак да намина към тях. Не съм виждал Гилбърт от векове. Предайте им поздрави, ако ги срещнете. Кажете им да ми се обадят, ако имат нужда от нещо.

Тази вечер Януш не се разгневява на Аурек. Никой не споменава бягството от училище. Вместо това Януш е доволен, че Аурек си е намерил приятел.

— Кара черно „Уолсли“, а? Не е лошо да имаш такава кола. Бих искал и аз да си имам собствена кола. Как мислиш, Аурек? Това ще си вземем един ден и ще мога да те карам до гората да си играеш.

Силвана се сеща как като млад Януш винаги е бил луд по колите. Това й припомня какви са били и двамата. Той не се е променил. Усеща нещо в себе си да се раздвижва, все едно някой е сложил ръка на сърцето й и е стиснал. Това е любов. Не просто благодарност, а истинска любов.

— Изглеждаш различно — казва й той.

— Така ли?

— Да. Има нещо друго в теб днес.

Тя се разсмива. Звукът е типично женски. Усеща в себе си топлина, сякаш я е огряло слънце. Януш поставя ръце на талията й и я целува. Тя затваря очи и вдишва аромата на кожата му. Това я връща към брега на реката, там, където се бяха срещнали, към прашните седалки в киното в родния им град, където ръцете им се докосваха в мрака.

Възможно ли е наистина срещата с бащата на Питър — мъжа с чисто новата усмивка, да е разбила студения камък, сковал гърдите й за толкова дълго?