Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (32)

Ипсуич

Коледата на номер двайсет и две ухае на зеле, печена риба и каламинов лосион. Те отварят подаръците си на Бъдни вечер, но Януш казва, че другата година ще го направят на сутринта на Коледа като останалите хора в Англия.

— Разбира се — отговаря Силвана, която е твърде изморена, за да спори, камо ли да мисли за следващата година. — Както пожелаеш.

Аурек получава велосипед „Ралий“ „втора ръка“ и обещание от Януш да го научи да кара. Силвана не иска момчето да кара колело. Страхува се, че ще падне и ще се нарани. Всеки път, щом погледне велосипеда, си го представя как пада. Не казва нищо обаче. Аурек го обляга на стълбището в коридора и излъсква спиците на колелата с носната си кърпичка.

Силвана дава на Януш кафяв хартиен плик с луковици на далии в дървени стърготини. Януш й подарява парфюм „Ярдлей“ с аромат на английска лавандула. Тя отваря шишенцето и вдишва уханието, но то я кара да кихне.

Силвана настоява да подклаждат огъня и да поддържат къщата топла, след като докторът им е отпуснал допълнителна дажба от въглища заради Аурек. Снегът не е намалял и цялата страна е скована от студ. Тръбят го по всички вестници и радиа. Най-лошата зима от години. Тя казва на Януш, че трябва да се гордее: във вестника е прочела, че именно полските миньори във Великобритания работят от сутрин до вечер, за да осигурят притока на въглищни запаси.

— Британците се оплакват от чуждестранните работници, но без нашите миньори щяха да загазят, не е ли така?

Колкото и да е въодушевена от тази мисъл, трябва да признае, че полските миньори не успяват да я стоплят. Носи два чифта чорапи, долна фуста, дебела пола от туид, две блузи и жилетка, но няма ефект.

Трепери и се тресе от студ.

— Хей, Аурек, внимавай в играта — казва Януш. Той е седнал на стола си до огъня, Аурек е на килима и двамата се опитват да наредят един пъзел. — Това е шалът на каубоя. Син е. Виждаш ли? Погледни картинката на кутията. Някъде тук трябва да има такова парче. Потърси за същия син цвят.

Силвана се чуди какво ли прави Тони, дали е с Питър в голямата къща на баба му и дядо му, близо до парка, и не реди пъзел пред огъня. Тя се отпуска назад в стола си. Не го е виждала от октомври, когато му каза за писмата. Трябва да е доволна. Животът й определено е по-лек, като не го вижда, но въпреки това чувства гняв. Как е възможно той да влезе и излезе от живота й така лесно?

Наблюдава как Януш търси подходящите парчета от пъзела, методично и неотклонно, докато Аурек реди дървените кубчета на малки кули.

— Време е за по чаша шери — предлага Януш, след като разтуря камарата на Аурек и слага последното парче от небето на мястото му. — Аурек, не. Не го пипай. Сега е завършен. Отиди да пуснеш радиото. Скоро ще излъчат речта на краля.

Тримата слушат радио, а Силвана отпива от шерито си. Има отвратителен вкус, така че тя преглъща бързо, нетърпелива да се извини и да се оттегли. Главата й тупти и тя копнее само да си легне.

— Нека да вдигнем наздравица за кралското семейство — продължава Януш. — И за нашия собствен син. Аурек, искаш ли да опиташ малко от шерито?

Когато зазвучава националният химн, Януш поглежда Силвана с очакване, но тя не помръдва. Сигурна е, че ако се изправи, ще падне. Януш става, решителен и сериозен. Вярата му в краля е трогателна. Дали пък просто не е твърде уморена, за да се подразни от постоянното му желание да се държи като безукорен англичанин? И тогава я изненадва Аурек, който скача на крака и отдава чест, докато слушат химна.

— Аз го научих на текста — казва Януш. — Хайде, Аурек. Пей с мен.

Това да види как Аурек пее британския национален химн заедно с баща си, и двамата застанали мирно един до друг, а Аурек преминава в грачене и кучешки вой, кара Силвана да се разсмее, после да се закашля и задави, докато накрая не й се повдига и тя не повръща.

Януш намалява звука на радиото. Навежда се към нея и вади кърпичката си от джоба.

— Какво ти е?

Докато бърше устата си, Силвана си мисли, че Коледа е най-ужасното време от годината. Кара я да се чувства безпомощна.

— Искам да си отида у дома — смънква.

Януш отново се навежда и отмята кичур коса от очите й.

— Аз също — прошепва в ухото й. Или поне й се струва, че каза това. Поглежда го в очите.

— Весолих свят. Весела Коледа.

А после оставя Януш да я отведе до леглото.

Останалата част от празниците й минава като в мъгла. Повикан е доктор, който казва, че е пипнала грип. Усеща главата си неудобна и тежка като олово, а тялото й представлява нещо, от което би се отрекла с удоволствие.

През деня Януш се връща на работа и Дорис води Аурек на училище. Носи на Силвана говежди бульон и тоник „Истън“ — лепкав кафяв сироп, в който Дорис се кълне, а Силвана тихичко проклина. През цялото време, докато е на легло и се възстановява, тя има усещането, че Аурек й се изплъзва.

В градината светлината чезне. Дърветата са покрити със скреж. Разнебитената ограда изглежда сива на фона на замръзналия сняг с неговите ледени перлени нанизи, вкопчени в ръба й. Снегът по земята е сух и бял като буца захар. Този върху стария дъб, в дъното на градината, е със съвсем друг цвят. На фона на черния ствол на дървото изглежда синьо–бял като кърма.

Силвана отвръща поглед от зимната картина през прозореца и поглежда Аурек, който седи на кухненската маса. Дорис тъкмо го е довела от училище.

— Все още ли сте приятели с Питър?

Обещала си е да не го прави, но ето на.

— Наистина нямах предвид, че не можете да бъдете приятели, нали знаеш? Съжалявам за онова, което казах. Той е добро момче. Защо не го поканиш тук да си поиграете?

— Питър не идва на училище.

— Не е на училище ли?

— Учителката каза, че няма да се върне. Заминал е.

Значи е истина. Тони си е отишъл. А като си помисли, че едва не му разказа всичко. Аурек изглежда така, сякаш всеки момент ще заплаче. Неговият единствен приятел, а тя го е прогонила от града.

— Утре може да не ходиш на училище — прошепва му тя.

Така или иначе, училището е затворено. Снегът продължава да се трупа и пътищата стават непроходими. Всички казват, че това е най-лошата зима от незапомнени времена. Януш си остава вкъщи за седмица, тъй като фабриката, в която работи, затваря и те преживяват на супа с кнедли, защото дори и в магазините да има някаква храна, което е съмнително, те също са затворени.

Всяка сутрин Силвана излиза на разходка. Знае, че е по-добре да си стои вкъщи, но краката й я дърпат навън.

— Такъв сняг пада в Полша всяка година — казва на Януш. — Не ми е ясно за какво е цялата тази олелия.

— Хората измръзват по домовете си. Не четеш ли новините? Цялата страна е съборена на колене. И не можеш да вземеш и Аурек. За него е прекалено студено навън.

— Искам просто да повървя — отвръща тя. Истината е, че се срамува от онова, което изпитва, когато вижда Януш и момчето заедно. Получила е това, което иска — баща за Аурек. Той обича момчето и Аурек, тя го вижда, започва да му вярва. Би трябвало да е щастлива, но вместо това не може да понесе да ги вижда заедно.

Пристъпва с мъка през синьото сияние, излъчвано от суграшицата и леда, студът изгаря дробовете й и тя си представя, че се намира отново в мразовитите зими на войната, отново в спомените си и значимостта на оцеляването, всичко останало да няма значение.

Минава покрай сгушени една в друга овце по нивите. Вижда затрупан от снега влак, а от предните му прозорци като кинжали висят ледени висулки. Магазинът на Тони в центъра на града е затворен, кепенците са спуснати, а на вратата е окачена табела „Затворено“. Тя стои отпред, гледа нагоре към прозорците на апартамента над магазина и се чуди къде ли може да е той.

Устието на реката е замръзнало и Силвана върви по леда, заслушана в тихия стон на вятъра, плъзгащ се по повърхността му. Усеща как ледът поддава и проскърцва под краката й. Ако се пропука и тя падне в черната вода, тайната й ще си замине с нея. Ще остане само Аурек. Просто едно момче с баща си. Но реката не я взема. Тя е толкова суха и безтегловна, както и самият вятър, а непрестанното пукане и потрепване на леда, докато пристъпва към средата на реката, става близко и свое, като това на прекършените съчки в гората.

Градът остава скован от мраз със седмици и чак след това се затопля, реката приижда и от каналите бликват мръсни кафяви води. Автобусите и трамваите отново започват да се движат в центъра на града, хората излизат по улиците с високи ботуши и непромокаеми шапки, а всички училища отварят врати.

В една ясна утрин, след като е завела Аурек на училище, Силвана върви по тъмните улички на Ипсуич. Минава покрай методистката църква с нейната мрачна фасада от жълти тухли и вижда един малък път, по който не е минавала преди. Свива в него, прокарва пръсти по покритите с мъх тухлени стени и се диви на тъмнината, която се събира около краката й, подобно на почернели листа.

Малкият път излиза на павирана улица, пълна с гаражи и работилници. Коли, камиони, микробуси и междуградски автобуси са паркирани навсякъде без ред и препречват пътя. Тя се провира между тях и в края на улицата се озовава в един двор. Над дървените врати на входа виси табела, която гласи: „Хари Голдбърг & Син — Търговци на вехтории и метални отпадъци“. Това беше мъжът, който й продаде обувките. Погъделичква я любопитство, нещо в това място я привлича.

На следващия ден изпича джинджифилов хляб. Половината слага на кухненската маса за Аурек и Януш. Другата половина увива в кърпа и я носи на амбулантния търговец. Той си спомня за нея. Налапва сладкиша и се ухилва, показвайки развалените си зъби и оголени венци.

— Хвърли едно око. Имам от всичко тук, антики и какво ли не още. При мен идват и търговци от Лондон да огледат стоката. Баща ми управляваше това място преди мен. Продаваше кости. Ей тук ги вареше.

— Кости ли?

— Парцали и кости. С това се занимавахме. Продавахме кокали за наторяване. Но вече няма пари в този бизнес. Разгледай наоколо.

Конюшните са пълни с дрехи и стари мебели. В един обор столовете за трапезария за скупчени един върху друг до тавана. Друг е пълен с миришещи на плесен топове ленен плат. Сред тях спят десетки котки, които се будят с приближаването на Силвана и зорко я наблюдават. Вижда тъмни бараки, пълни с килими и копринени парашути, легла и скринове за спално бельо. За пръв път, откакто е пристигнала в Англия, тя се припознава в нещо. Безспорно е част от тези останки от човешкия живот.

На следващата седмица Силвана изпича още джинджифилов хляб за амбулантния търговец. Той обича сладки работи, но тя подозира, че в живота му няма кой да му угажда. Тази проста размяна на кекс за възможността да се шляе из неговите конюшни и обори я удовлетворява.

— Днес е рожденият ми ден — казва му тя, насърчена от видимата наслада, с която я поздравява.

Вероятно това не е нещо, което споделяш с непознат, но Силвана иска да го каже на някого. Януш излезе сутринта, без дори да го спомене. Не че има значение. Тя е на двайсет и осем години. Твърде стара е за торти и песни.

— Щом е така, заповядай — кани я мъжът. — Честит рожден ден, госпожице. Влизай и си избери каквото поискаш. Повечето от дрехите и бездруго отиват за благотворителност. Аз ги разпределям и ги пращам на хора, които се нуждаят от тях. Предимно на чужденци. Бедни просяци, които си нямат нищичко.

За миг тя се чуди дали не я обижда. Но после се заглежда в подпухналите му очи и жълтеникавото му лице и осъзнава, че тя го вижда по същия начин — просто поредният самотен чужденец, който си няма нищо.

Силвана му помага да сортира дрехите. Спалното бельо и памучните платове за парцали. Вмирисаните на мухъл палта на една камара, мъжките дрехи на друга, женските и детските на трета. Тя се сеща за бежанските лагери, за дългите колони от хора, които идваха и си отиваха, и изчезваха, точно както и тя, по влакове, автобуси и кораби за чужди страни. Дрехите, които им бяха раздадени, сигурно са започнали своето пътешествие от някое място като това. Да подрежда дрехите с този мъж е като да минава покрай изгубени хора, а този вид тя познава най-добре.

Силвана отваря един чувал от зебло, пълен с блузи, и си представя жените, които някога са ги носели. Петната и замазаните лекета по спалните чаршафи са опис на раждания, бракове, смърт. Кръговете от пот по яките я карат да въздъхва. Пъха ръка в ръкавите и проследява загрубелите шевове на кръпки, разпорени от тела, които ден след ден са опъвали плата. Пълните с обувки кошове я разтреперват. Втвърдените кожени обувки и ботуши са обезформени като краката на мъртъвците.

Забелязва къде са преправяни, как с времето дрехите са овехтели и си представя, че е на бдение при хората, които някога са ги носели. И все пак тя може да върне живота им. Ще ги опакова, разпредели и пакетира. Те ще отпътуват и ще отидат в ръцете на мъже, жени и деца, които са пристигнали в края на войната единствено с любопитното усещане на осъзнаване, че са преживели нещо, но и със смътното чувство, че може и да не преживеят началото на нещо друго.

Тя намира една черна памучна рокля с разкроена пола, като онези, които носеше майка й. Представя си майка си в онази неприветлива рокля, със склонена от мъка или раздразнение глава и с ръце, сякаш още придържащи мъртвите й синове. Силвана вдига роклята за раменете и я изтупва, за да приглади гънките.

— Аз съм твоята дъщеря — казва, като я държи пред себе си. Тръсва я още веднъж и ръкавите изплющяват рязко, черни и сърдити, като крилете на притиснат в ъгъла гарван. — „И какво да сторя, майко? — пита роклята. — Кажи ми, какво да сторя? Ти какво би направила? Защо не можеш да ми помогнеш, когато имам нужда от теб?“

Роклята не й дава никакъв съвет. Естествено, че няма. Кога изобщо й е помагала майка й? При все това й липсва.

Тръгва към вкъщи, понесла дрехата в една ръка, и намира Януш и Аурек да седят в дневната с Дорис.

— Честит рожден ден!

Започват да пеят: „Честит рожден ден за теб, честит рожден ден за теб…“

Силвана не може да помръдне, дори да си свали палтото. Премръзналите й пръсти са започнали да пулсират от внезапната топлина и са изтръпнали, като че се връщат към живот. Целите в червени и бели петна, те я щипят и се подуват, и тя не може да си разкопчае палтото дори и при най-силно желание.

— А ти си мислеше, че са забравили — казва Дорис. Тя си дръпва от цигарата и избухва в кашлица. — Януш нагласи всичко зад гърба ти.

— Ето. — Януш й подава голяма бяла кутия, завързана със синя панделка. — Дорис ми помогна да я избера.

— Не, аз — виква Аурек. — Аз, аз, аз.

Дорис се разсмива.

— Така да бъде. Ти я избра. Хайде, Силвана, разопаковай я.

Силвана отваря кутията и вади рокля от тъмносин плат на бели точки. Ръкавите са три четвърти, поръбени с дантела, а талията е много тънка, с корсет, от който се спуска широка пола.

Януш й подава и друга кутия. Говори тихо, така че само тя да го чуе.

— Пропуснах твърде много твои рождени дни.

В кутията има чифт официални обувки и ръкавици от шевро.

— От седмици държа тези кутии в спалнята за гости — казва Дорис. — И честно да ти кажа, имаш късмет, че си по-дребна от мен, че иначе щях да съм я облякла тази рокля! Хайде. Изнеси ни едно модно ревю. Да видим как ще изглеждаш.

В спалнята си Силвана прибира черната рокля в гардероба. Преоблича се в новата и се завърта, за да усети как полата се залюлява. Тя е набрана. Представи си! Цели дипли от плат около тялото й. И е нова! Купена за нея, неносена от никого. Не си спомня кога за последно е обличала чисто нова рокля. Обува обувките и слага ръкавиците, като напъхва пръсти в твърдата кожа. Поглежда се в огледалото в банята. Роклята е красива, но погледът на жената, която я гледа отсреща, е празен, суров. Чуди се кога ли ще изглежда по-малко непозната в собствените си очи.

После слиза долу и Януш кима одобрително.

— Можеш да я облечеш в петък.

— В петък ли?

— Отиваме на кино. Дорис и Гилбърт ще дойдат с нас.

— Как така на кино?

Спомня си за Варшава и за кината, в които е ходила да гледа дневни представления. Как седи на кадифените седалки в мрака, коремът й от бременността почти се опира в предната седалка и е отнасяна в любимите й американски филми на вълна от оптимизъм. Ходеше всяка седмица и вярваше, че когато се роди детето (въпреки лудостта на майка си тя винаги бе вярвала в нейното пророчество, че носи момче), то ще заобича филмите.

Дорис пляска с ръце и изтръгва Силвана от бленуването й. Тя е благодарна на Дорис за това, че я откъсва от тези мисли. Придърпва Аурек към себе си и го увива в полите на роклята.

— Уредили сме и кой да го гледа — съобщава й Дорис.

Януш кимва:

— Само за няколко часа е.

Силвана поклаща глава. Няма да остави момчето с непознат.

— Кой?

— Тони! — казва Дорис. — Срещнах го случайно миналия ден. Каза да ти предам, че няма търпение да те види. Ще бъде тук на минутата в шест вечерта в петък.

Януш прокарва пръст под яката си.

— Така става, нали?

— Готово. Всичко е уредено — потвърждава Дорис.

— Силвана? Добре ли си?

— Изглеждаш така, все едно си видяла призрак — смее се съседката им. — Бяла си като платно.

Силвана сяда, а твърдата й пола се надига около нея. Плясва с ръце и се насилва да се усмихне.

— Добре съм — отговаря. — Съвсем добре.