Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (19)

Януш

В безлунната нощ един водач заведе Януш, Бруно и Франек до унгарската граница. Вече бяха свикнали един с друг и Януш дори беше започнал да харесва Франек и неговата лудост. Сърцето на момчето си беше на мястото, а смелостта му беше безгранична. Бяха им дали документи, но въпреки всичко бе най-добре да преминат през нощта, тайно. Бяха стигнали до един нос и гледаха как граничарите патрулират с кучета по пътеката пред тях.

— Водачът предупреди, че имаме около петнайсет минути, преди да се върнат — каза Бруно, щом пазачите свърнаха зад ъгъла.

— Трябва ми картечница — вметна Франек.

Той трепереше и се тресеше и Януш искаше да му каже да спре да мърда, за бога.

— Ще ги сваля всичките. Бум, бум, бум. Ще ги застрелям. Ако си носех старата пушка от вкъщи, можех да го направя.

— Кога да тръгнем? — попита Януш. Гадеше му се и осъзна, че той също трепери.

— Тръгваме сега — нареди Бруно. — Граничарите няма да очакват да се случи нещо тази нощ. Никой не би излязъл в такава нощ. И на вълците ще им е студено. Един по един. На три минути. Това ни дава предостатъчно време да преминем. Ти си пръв, Ян. После аз и Франек ще те последваме. Не се тревожи, след теб сме.

Януш вече не си усещаше краката. Съмняваше се, че може да тича. Дишаше учестено и на пресекулки. Трепереше от студ и умора, а сърцето му биеше като лудо.

Бруно кимна. Побутна Януш.

— Хайде, време е — прошепна. — Късмет. Тръгвай!

Януш се изправи и се затича, спускайки се надолу по скалите.

Не погледна назад. Ако ще умира, нека умира. Препъна се. Краката не слушаха мозъка му, кривяха се под него, но той ги принуждаваше да продължават. На пътя нямаше никого. Той го прекоси и се хвърли в дълбоката снежна пряспа, след което се претърколи надолу по хълма. Пързаляше се и се плъзгаше, докато не се заби в една ела. Щом се изправи на крака, хукна.

Най-после стигна прикритието на дърветата, припълзя на четири крака до тъмната борова гора и се притаи там. По устните си вкусваше кръв, а вените на врата му пулсираха. Усещаше как кръвта му кипеше в него, усещаше се жив. Лежеше неподвижно, а сърцето му туптеше, страхът разтреперваше клепачите му и опъваше някакъв нерв на бузата му.

Проправи си път по-навътре сред дърветата и се зарови в снега. Треперейки, чу около себе си шумове. Звуци на чупещи се клони и боричкане. Надяваше се Бруно да е добре. Надяваше се също така, че нощта наистина е прекалено студена за вълците.

Франек се появи, тичаше и скачаше през снега, и се блъсна с пълна сила в Януш, като го удари с лакът в лицето.

— Извинявай — задъхано каза Франек. — Не те видях.

— Божичко, Франек — прошепна Януш. — Май ми счупи носа, по дяволите!

— О, боже, не, съжалявам…

— Забрави го, пън такъв! Ти успя. И двамата успяхме.

— Успяхме — каза Франек. — Аз съм добър войник.

Звучеше толкова гордо, че Януш едва се удържа да не прегърне момчето.