Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
22 Britannia Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2015)

Издание:

Автор: Аманда Ходжкинсън

Заглавие: Британия роуд 22

Преводач: Деница Каракушева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Иво Рафаилов

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-164-112-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2140

История

  1. — Добавяне

Ипсуич

— Белисима! — Това е първата дума на Тони, щом Силвана отваря входната врата. Примигва, чувайки звука на гласа му, сякаш някой я е заслепил.

Тони повдига шапката си и се усмихва.

— Силвана, радвам се да те видя. Каква прелестна рокля! Ти си жена, създадена да носи красиви дрехи. Ех, да можеше да познаваш Луси. Тя обожаваше модата. Но как си ти? Дорис ми каза, че преди време си имала грип. Надявам се вече да си по-добре. Без съмнение сега сияеш.

Беше забравила колко е едър, как изпълва цялата рамка на вратата с телосложението си. Първичният й порив е да се хвърли на врата му. Но вместо това, щом споменава мъртвата си съпруга, тя скръства ръце. Тони пристъпва назад и се появява Питър с хартиен плик в ръце.

— Нося бонбони — казва той. — Лакрицови и ментови.

Тони се разсмива.

— Направо изкупихме сладкарския магазин, нали, Питър?

Тя се усмихва на пухкавото, червенобузо дете.

— Защо не се качиш горе, Питър? Аурек те чака в неговата стая.

— Съжалявам, че не сме се виждали от толкова отдавна — казва Тони, докато гледат как Питър се качва по стълбите. — Имам къща до морето във Феликстоув, бях там. Бабата и дядото на Питър го записаха в частно дневно училище. Опасявам се, че не е виждал Аурек от доста време, нали? Както и да е, заповядай. — Той й подава една пазарска торбичка с дръжки. — Донесох ти подарък за рождения ден. Бутилка токайско вино и един заек.

— Токайско вино ли? — От години не е виждала унгарско вино. — На сватбеното ни тържество пихме такова — обяснява тя, въртейки бутилката в ръцете си. — Много щедро от твоя страна. А заешкото ще ни разнообрази от конското месо. В момента не успявам да намеря нищо друго. Прекрасен подарък. Благодаря ти.

— Удоволствието е изцяло мое. — Тони понижава глас. — Как си? Имам предвид… наистина?

— Съжалявам — отвръща Силвана, отчаяно търсейки начин да смени темата. — Дори не ти предложих да ти взема палтото. Дай, нека ти помогна.

Тя почти изплаква, когато ръката му се докосва до китката й, и се радва, че е оставила виното, защото със сигурност щеше да го изпусне.

— Ах, колко е тежко — промълвя тя, щом поема палтото. Случайно ли беше това докосване, начинът, по който пръстите му се отпуснаха върху кожата й? Въобразява ли си? — Вълна е, нали? Важното е тъканта да е качествена. — Чува се как плещи глупости като идиотка, но мълчанието би било по-лошо. — Ами ето го палтото ти, а аз… аз не съм те виждала от… от…

— От парка?

— Да, точно така. — Силвана въздъхва. Забележително е как този мъж винаги успява да й довършва изреченията.

Тони се навежда към нея.

— Не исках допълнително да усложнявам живота ти, така че аз…

— Привет, Тони!

Гилбърт е застанал на вратата на гостната.

— Радвам се да те видя, Гилбърт.

— Е какво, няма ли да влезеш за едно питие? — казва Гилбърт през смях. — Или си имате тайна приказка там отвън?

— Тъкмо идвахме — уточнява Силвана и влиза след Гилбърт в гостната, а Тони затваря вратата след нея.

— Тони — поздравява го Дорис през мъгла от цигарен дим. — Не сме те виждали напоследък. Да не би пак да не ти е провървяло? Какво продаваш под тезгяха тези дни? Сняг на ескимосите ли?

— Здравей, Дорис. Не, не мисля, че все още имат недостиг на сняг. Януш, тъкмо казвах на Силвана, че съм ви донесъл заек. И бутилка вино към него.

Силвана вижда как лицето на Януш грейва от радост, щом взема бутилката в ръце.

— Токайско? Силвана, видя ли го?

— Вино, а? — обажда се Гилбърт. — Много изискано. Аз лично предпочитам бирата.

— Или чаша хубав сайдер — допълва Дорис.

— Може и водка да предпочетеш — казва Тони. — Следващия път. Имам връзки на доковете. Моряците носят разни неща за продан. Убеден съм, че мога да ти намеря водка.

Януш държи бутилката така, че Гилбърт и Дорис да могат да я огледат.

— А, не, не. Аз много харесвам това вино. Ще го пазим за специален случай. Тази вечер ще пием шери. Искаш ли едно?

— По-добре да не напиваш бавачката — смее се Дорис.

— Ще прибера тези неща в кухнята — казва Януш. — Силвана, налей на нашия приятел едно питие, моля те.

— Не, благодаря — отвръща Тони. — Дорис е права. Ако ще гледам децата, по-добре да съм с бистър ум.

— Тогава може би чаша чай? — пита Януш. — С кифличка със стафиди?

— Не, нищо за мен. Благодаря.

Силвана гледа как Тони се усмихва на всички тях. Трябвало е да стане политик. Държи всички в малкия си джоб. И нея също. Влиза и излиза от живота й, все едно е кукла, която той може да вдига и пуска на пода когато му се прииска.

— На мен ще долееш ли? — пита Гилбърт. — Заек, а? Не съм кусвал заек от доста време. Дорис, преди ти правеше превъзходно заешко задушено, помниш ли?

— Понякога ти се чудя гледаш ли изобщо какво ядеш. Ядохме заек миналия месец. Взехме го от едно момче, което работи в Шантри Парк.

— Как можах да го забравя? А намирал ли си картофи напоследък? Дорис се реди на опашка пред Кооперацията с часове онзи ден.

— Висях там с часове! Не ви ли влудява това? Бихме се с Хитлер в продължение на шест години и имахме колкото си искаме картофи. Войната свършва и не остана пукнат картоф. Нямаме даже и хубава риба, да я опържа с картофи. Нещата няма как да станат по-зле, слушайте какво ви говоря.

— А ти как успяваш да си караш колата, Тони? — пита Гилбърт. — Още ли взимаш бензин на черно?

Разговорът винаги е един и същ. Недостигът на това или онова и как правителството разочарова народа. Понякога Силвана си представя как им казва да млъкнат. Да спрат да дрънкат, както би казала Дорис. Да си затворят устите веднъж завинаги.

— Ливърпул са първи в дивизията — казва Тони, който си дава вид, че не е чул въпроса на Гилбърт. Силвана забелязва колко старателно сменя темата. Януш се връща в стаята.

— Ти какво ще кажеш? — пита го Тони. — За тях ли си?

— Аз предпочитам крикета.

— Аз съм за Ипсуич Таун — включва се Гилбърт разпалено. — Трябва да подкрепяме нашите момчета. Те са в средата на Трета дивизия и минават напред. Някой ден ще накарат Ливърпул да се поизпоти.

— Ще има да почакаме — смее се Тони.

— Е, ти си чакай. Като спечеля футболните залози, ще купя целия Ипсуич и сам ще им стана треньор.

Дорис поглежда часовника си.

— Трябва да тръгваме. Без повече приказки за футбол, ако обичате, господа. Не бихме искали да изпуснем началото на филма.

След това всички те вземат палтата си и се отправят навън, където смразяващият вятър ги блъсва в лицата. Силвана се обръща да погледне Тони. Той не среща погледа й. Януш пристъпва до нея.

— Много любезно от твоя страна, Тони. Благодарни сме ти.

— Да, много благодарни — потвърждава Силвана.

— Забавлявайте се, деца — казва Тони развеселено и им помахва.

Силвана поглежда нагоре към прозореца на спалнята. Вижда Аурек, който е притиснал лицето си в стъклото.

— Струва ми се, че Аурек иска нещо — обяснява тя, но Дорис хваща здраво ръката й.

— Хайде, Силвия. Все някога трябва да го оставиш. Остави го да порасне.

Вечер без Аурек. Първата, откакто са пристигнали във Великобритания. Тя не знае дали е заради това, че оставя момчето, или заради начина, по който ръката на Тони се е докоснала до нейната, но дори в цялата си прелест, с новата си рокля и ръкавици, тя се чувства разголена и уязвима.

Януш е с костюма си от уволнението, онзи, с който беше в деня, когато я посрещна на гарата, едноредов костюм и панталон с подгъв. Изглежда красив. Добър мъж, стабилен и почтен.

— Усмихни се — подканя я той. — Изглеждаш така, все едно нещо те боли.

— Не ми харесва това, че оставям Аурек.

— Защо? Какво може да се случи? Градът е спокоен. Тук сме в безопасност.

— Понякога не се чувствам така.

— А трябва. Скоро ще получа повишение в работата. Един мъж се пенсионира и аз съм наред да получа работата му. Работих извънредно и вземах допълнителни часове, за да съм сигурен, че ще я получа.

— Мислиш ли, че ще ти я дадат? — пита Гилбърт, като се приближава до тях. — Извинявай, нямаше как да не чуя. Мислиш ли, че ще я получиш наистина?

— Не виждам защо не. Работя усърдно. Заслужавам я.

— Точно там е работата, нали? Вие, чужденците, работите прекалено усърдно.

— Приключваме, щом работата е свършила.

— Затова и не сте особено популярни. Разстройвате системата.

— В настроение ли сте за филм? — пита Дорис високо, а Силвана вижда как ръгва Гилбърт с лакът в ребрата. — И аз възнамерявам да го изгледам целия, Гилбърт Холборн, така че дори не се опитвай да ме накараш да седна с теб най-отзад.

— Кой, аз?

— Да, ти. Няма да ме накараш да седна при двойките, които се ухажват. Твърде съм стара за тези неща.

Ще гледат „Цилиндър“. Стар мюзикъл с Фред Астер, който Силвана е избрала. Гилбърт казва, че би предпочел да гледа военен филм, но Дорис му припомня, че празнуват рождения ден на Силвана, а не неговия. Четиримата вървят през града и минават покрай Улуъртс и Липтънс, с хубавата фасада от зелени тухли, покрай месарницата на Смит, покрай Химическото чистене и дрогерията, на път за кино „Одеон“.

— Тук имаше страшно голям кратер — отбелязва Дорис, докато преминават по временния път от чакъл, с разкаляна земя от двете му страни. — В края на войната падна бомба с парашут. Доста бързо запълниха дупката. Изглеждаше така, все едно някой се опитва да проправи тунел до Австралия. Огромна проклета дупка. Цяло чудо е, че нямаше ранени.

Кино „Одеон“ представлява внушителна сграда с дълги като на църква прозорци и силно лющеща се розова боя. Гилбърт им разказва как е бил един от строителите през 1929-а. Дорис им показва следата от шрапнел на входните стълби, а Януш и Гилбърт се навеждат над нея като доктори, преглеждащи стар белег, и опипват нащърбеното място. Силвана просто иска да влезе вътре. От години, твърде много години, не е била на кино.

Вътре свети синя неонова лампа, а от релеф на ивици на стената се спускат плътни кадифени завеси. Разпоредителка със спретнат тъмносин костюм с бели кантове и подходяща шапка взима билетите им и ги отвежда до местата.

— И аз бях такава — прошепва Силвана на Дорис.

— Какво?

— Разпоредителка. В Полша. Това работех, преди да се омъжа.

— Наистина ли? Но сигурно не в толкова голямо кино?

— В едно красиво кино. И униформите на разпоредителките бяха по-елегантни. Виждаш ли това момиче? На чорапите си има дупки, а сакото й е прекалено тясно.

Дорис прехапва устни.

— Бъди снизходителна. Минахме през война, нали знаеш. Закърпваш и се справяш някак си…

— Помниш ли моята униформа? — Силвана пита Януш, шепнейки на полски.

Той й отговаря на родния им език.

— Виненочервена със златни ивици на ръкавите. Изглеждаше прекрасно в нея.

— Униформите бяха много по-хубави в Полша.

Януш млъква.

— Да. Мисля, че имаш право.

— В цяла Полша ли имахте кина? — пита Дорис.

— Навсякъде — казва Януш. — Много по-големи от това тук.

Силвана му е благодарна, задето защитава спомените й. Тя не понася начина, по който според англичаните всичко, което имат те, е по-голямо и по-добро. Ако слушаш Дорис, ще речеш, че по рухналите улици на Европа тичат диви мечки.

В момента, в който червените завеси се отдръпват настрани и екранът оживява, Силвана е запленена. Фред и Джинджър са влюбени. Всички го виждат, освен тях двамата. Всяка дума, която се отронва от устните им, е погрешната и те спорят през първите две трети от филма. Най-накрая, тъкмо когато изглежда, че напълно са се изгубили един за друг, правилните думи идват и истината излиза наяве.

— Обичам те — казва Фред Астер. — Въпреки всичко.

— И аз те обичам — отговаря Джинджър Роджърс.

И те повече не отместват поглед един от друг.

— Красиво — шепне Силвана, докато текат надписите. — Просто красиво.

Докато вървят към къщи и стигат нагорнището на Британия Роуд, новите обувки на Силвана са й направили мазоли. Дорис и Гилбърт вървят напред и той се оплаква, че кръчмите затварят рано и не е могъл да изпие по нещо, а тя бърбори за пандишпанови сладкиши и дали рецептата на баба й е по-добра от тази на майката на Гилбърт.

Силвана се спира. Сваля обувките си и усеща паветата под краката си.

Януш взема обувките от ръцете й.

— Хареса ли ти филма?

— Страшно много. Толкова отдавна не бях ходила на кино. Фред и Джинджър са прекрасни заедно.

— Прекрасни ли? Ами ние?

— Какво ние?

— Силвана, защо не се опитаме да си имаме бебе? Ще е добре за Аурек да си има братче или сестриче.

Чуди се какво да му отговори, но единственото, което й идва наум, е невъзможността да имат друго дете.

— Виж — казва той. — Ходих да се видя с лекаря… Отидох да го питам за… за нас. Знам, че не си щастлива. Напоследък почти не ми позволяваш да те докосна и работата е там… Докторът смята, че това, което ще ти помогне — което ще те направи по-щастлива, — е още едно дете. Още едно дете ще е добре за всички нас.

Силвана вижда, че Януш очаква отговор, лицето му е осветено от уличните лампи.

— Имам мазоли — казва тя.

Януш й подава обувките обратно.

— Само това ли имаш да кажеш?

— Да.

Той й обръща гръб и продължава напред. Тя бърза след него.

— Съжалявам. Дай ми още време. Аурек още е малък.

— Почти на девет е. Трябва му братче.

— Но ние не можем да си позволим да имаме още едно дете.

— Можем, ако получа тази работа като бригадир.

— Аурек не е ли достатъчен и за двамата?

— Значи не искаш да опитаме?

Силвана поклаща глава. Мисълта за второ дете я ужасява. Тя не трябва да има друго. Не заслужава такова. А как може той да иска това от нея, щом е обичал друга жена — наистина възможно ли е все още да я обича?

Януш пъхва ръце в джобовете си и забързва крачка. Тя го вижда как настига Дорис и Гилбърт и започват да обсъждат филма. Моментът е минал. Силвана го е съсипала. Върви зад тях с обувките в ръка. Иска й се да се върне в мрака на киното. Да потъне в кадифената седалка и отново да се изгуби в сюжета на филма.

— Идваш ли? — пита Дорис. — Май само аз искам да се прибера, преди да завали.

Силвана вижда, че Дорис, Гилбърт и Януш я изчакват, а дъхът им излиза като пара в нощта.

— Разбира се — отговаря и ускорява крачка, а допирът на паважа под краката й е студен и мокър.

Когато се прибират, Аурек спи до огъня, Питър се е свил на фотьойла, а Тони му чете.

— Привет — поздравява ги той и оставя книгата. — Добре ли си изкарахте?

Силвана стои посърнала зад Януш. Чорапите й имат дупки на палците, а един от мазолите на петата й сълзи.

— Много добре — казва тя. — Ще сложа Аурек да си легне.

— Не. — Януш се навежда и взема заспалото момче в ръцете си. — Аз мога да го сторя.

Сърцето на Силвана трепва леко, като го вижда да държи детето. Гледа как го отнася в стаята и нежно допира буза в личицето му.

— И така, прости ли ми вече? — пита я Тони. Той прекосява стаята и внимателно затваря вратата.

— Да ти простя ли? — След като е останала сама с него, Силвана усеща как пулсът й се ускорява. Беше толкова сигурна, че не би се размекнала така, но близостта му я съкрушава.

— За това, че не се виждахме. Липсваше ми. Опитах се да стоя настрана. Не исках да правя живота ти по-труден. Ще се срещнеш ли с мен? — Пристъпва по-близо. — Като взимаш Аурек от училище? Да се видим в парка. Трябва да говоря с теб.

— Не мога.

— Силвана, трябва да те видя. Не мога да се преструвам повече.

Силвана отчаяно иска да избяга от погледа му. Усеща как той обхожда косата й и горната част на роклята й. „Аз съм домакиня, иска да му каже. Не героиня от филм.“

— Невъзможно е. Питър е в стаята.

— Той спи. Следващата седмица. Във вторник. Ще бъда пред портала на училището. Ще дойдеш ли?

Тя няма възможност да отговори. Вратата се отваря и двамата поглеждат натам.

— Да ти предложа нещо за пиене, Тони? — пита Януш, докато влиза вътре. — Чаша чай? Или може би вино или шери?

Застанала между двамата мъже, Силвана може да долови овладяното недоволство на Януш към нея.

— Питие преди лягане — отговаря Тони, който се преструва, че не забелязва студения полъх, появил се с влизането на Януш. — Чудесна идея.

И ето ги там тримата: Тони говори с ръце и жестикулира пред въображаема публика; Януш държи ръцете си мирно зад гърба и говори за работа и за времето; Силвана мести празен поглед към огъня, полицата над камината, вратата, спящото телце на Питър до огнището, мястото над дясното рамо на Тони, свивката на лакътя му. Ъгъла на бюфета зад главата му.

— Тъкмо питах Силвана дали не искате другата седмица да изведем момчетата на разходка в гората след училище.

— Не мисля, че ще имаме време — казва Силвана, опитвайки се да звучи спокойно.

— Е, добре, ако имате. Ще се радвам да излезем всички във вторник.

— Не знам дали ще успея — намесва се Януш. — Ще се опитам, но в момента ни сменят работното време. Може пак да премина на нощни смени.

— Ах, ами тогава ще изчакаме да се освободиш, Ян.

— Не, не ме чакайте. Сега се опитвам да взема колкото може повече допълнителни часове. Всъщност надявам се да ме повишат. Но Силвана може да дойде с Аурек. Знам, че на него му липсваше играта с Питър. Какво ще кажеш, Силвана?

— Не знам. Може би. Моля да ме извините — казва тя и потърква очи. — Уморена съм. Мисля да си лягам.

— Значи ще ви видя с Аурек във вторник?

И двамата с Януш я гледат.

— Не тази седмица. Може би друг път, когато Януш не е на работа.

Тя се изнизва през вратата и бързо се качва по стълбите, решена тази нощ да спи в леглото на Аурек.

Докато си мие зъбите и лицето, се старае да не се поглежда в огледалото. Не използва крема си за лице. Усеща го някак сухо и раздразнено. И косата си няма да разреши тази вечер. Доволна от малките наказания, които си отсъжда, тя сваля новата си рокля и я полага внимателно на стола в спалнята, като приглажда плата с ръка. В крайна сметка роклята няма вина за нищо. А е и нова. Не носи нищо в себе си — освен възможното начало на нейния крах.

Влиза в стаята на Аурек и се намества на леглото. Чака сънят да я привика. Моли се да не сънува Полша. Аурек се върти насън и премята ръце върху нея, усеща горещата му кожа на врата си.

Намеренията й винаги са й били ясни. Да даде на Аурек баща. Ако момчето е в безопасност, значи тя също е в безопасност.

— Имам си теб, скъпи мой — шепне му и знае, че той е този, който я крепи. В бурните води, по които сякаш се носи сега, детето е като спасителен сал. Колкото и да се опитва, не може да се отърси от този образ. Плаването в тъмни води. Но не мокрите й мисли я притесняват сега, а това, че знае със сигурност — както момчето е онова, което я задържа на повърхността, така то е и това, което я тегли надолу.