Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (48)

Ипсуич

Слънцето се намира ниско в небето и градината потъва в сянка. Розите на Януш, всички останали растения и грижливо окосената морава изчезват в мрака. Януш обляга глава на прозореца в стаята на Аурек и се вслушва в празната къща и потискащата тягост на тишината. Ляга на леглото и гледа как тъмнината се разстила в стаята и превръща гардероба в огромна черна пещера.

Неговият син. През всички тези години синът му е бил мъртъв и той не го е знаел. Неговият Аурек. Не може дори да си помисли за момчето, което беше обичал на негово място. Тя бе довела непознат в живота му и му беше казала, че той е неговият син. А дали самото момче знаеше, че е самозванец? Дали то също лъжеше?

Опитва се да си представи гората, в която е живяла Силвана. Там ли се беше научила да бъде така безскрупулна? Само преди няколко дни беше прочел една история във вестника за някакви войници, които не можели да повярват, че войната е свършила, и още обикаляли из горите в Европа. Вейки и мъх били заплетени в брадите им, били полуслепи от сумрачната светлина под дърветата, хранели се със зайци, мишки и катерици.

Трябваше да ги остави там. Да остави Силвана да си живее в нейната лудост. Семейството на Елен щеше да го приеме. Можеше да се върне там след войната, да замине за Франция и да си намери работа в Марсилия. Или пък в Канада. Имаше обявени работни места за бивши военни в Канада. Можеше да започне живота си на чисто там. Това трябваше да направи.

Беше си представял, че мирът ще му донесе някакво чувство на принадлежност. По време на войната тя го беше крепила — тази представа за мира. Беше вярвал в нея, все едно е сезон, който някой ден ще настъпи. Войната бе като несекваща зима, низ от повтарящи се с години декемврийски и януарски месеци. Мирът трябваше да бъде лятото. И Януш беше решил, че то най-после е настъпило, когато взе тази къща, устрои живота си в това малко английско градче заедно със съпругата и сина си.

Той се изправя, разтърква челото си, тъй като го мъчи главоболие, и загасва светлината. Отваря прозореца и вдишва нощния въздух, долавя аромата на дърветата, дъха на бор, острата миризма на гъби и влажна земя. Във въздуха се носи и лек мирис на открит огън и тор. Като затваря прозореца, забелязва, че рамката е изгнила около резето. Ще се заеме и ще го оправи на следващия ден. Къщата е единственото сигурно нещо, което има, и проклет да е, ако позволи да се разпадне.

Оправи леглото на Аурек, разбухна възглавницата и взе раираната пижама, която намери отдолу.

Дори не го е погребала. Не може да спре да мисли за това. Оставила е трупа на сина си в някаква ръчна количка. На неговия син. Как би могъл да й го прости?

Лежи буден в своето легло и не може да заспи. Още държи пижамата на момчето в ръцете си. Иска му се да вярва, че Силвана е допуснала грешка. Не е ли възможно да лъже за Аурек? Януш пуска пижамата на пода. Знае, че не е излъгала. Съзря истината в очите й. Неговият син е мъртъв. Взира се в празното легло на Силвана. Изпитва страх, стомахът му е свит както по време на войната; несигурният свят, който обитаваше Силвана, се беше превърнал и в негов.

Пали цигара и опарва пръстите си, докато гледа как клечката кибрит догаря. Пали нова, палецът му се покрива със сажди, кожата се зачервява, а в него се надигат болка и толкова много скръб, че би могла да го разкъса — скърби не само за един син, а за двама.