Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (34)

Януш

Когато кожата му започна да се бели на сухи люспи, Януш дремеше в сенчестата плевня. Усещаше миризмата на мащерка, градински чай и розмарин да пари в ноздрите му. Постепенно укрепна, кожата му заздравя и той започна да помага на Елен да напоява животните или да събере яйцата. Работиха заедно мълчаливо. Тя му показа как да дои козите и да реди купите сено в плевнята. Докато Елен му подаваше яйцата, ръцете им се докосваха.

— На колко години си? — попита тя една сутрин.

Той беше искал да й зададе същия въпрос, но не искаше да прозвучи грубо.

— Аз съм на двайсет и четири. Дръж! — каза тя и му подхвърли едно яйце, а той го хвана. — Браво! — извика и му хвърли още едно. — На двайсет и четири съм, а майка ми се тревожи, че съм твърде стара да си намеря съпруг. Мисли, че ще си остана стара мома цял живот.

— А ти какво мислиш?

— Аз мисля, че чакам да се появи подходящият мъж. Ето, хващай!

Яйцето се удари в гърдите му и се счупи в ръцете му.

Тя взе стрък сено и избърса ризата му.

— Свали я — нареди. — Ще ти я изпера.

После се пресегна да го разкопчае, но той се отдръпна смутен.

— Както искаш — каза тя и излезе от плевнята.

Като се върна, го завари да просва ризата си да изсъхне на слънце. Той забеляза, че го гледа, облегната на вратата на плевнята със скръстени ръце, а на устните й играеше усмивка.

— Ей, солдат. Ако си приключил с пераческите си занимания, бих искала да ти покажа нещо.

Поведе го към плевнята, разгони заспалите кокошки и издърпа брезента от една покрита с прах червена кола. После развърза престилката си и обърса с нея капака, а под мръсотията блесна рисунка.

— Чия е? — Той прокара ръка по нея, опитвайки се да не мисли за това колко много иска да вземе Елен в ръцете си. Опита се да не я поглежда в очите.

— На Паскал е. Брат ми. Не е в движение. Той се върна с нея от Марсилия една седмица преди да се запише в армията.

— А къде е сега?

— В Нормандия. Той е причината ти да си тук. Мадам Агю, която държи пансиона, в който си бил отседнал, е негова приятелка.

Януш можеше да долови аромата на сапуна на Елен, топлината, която кожата й излъчва. Повдигна капака на колата и надникна вътре. Сигурно свещите са износени. Той извади едната и я вдигна към светлината. Елен я взе от ръката му.

— Целуни ме.

После сложи ръка на врата му и се притисна в него. Той я отблъсна.

— Аз съм женен.

Беше идиотско да го каже, но думите се изплъзнаха от устата му. Защитна реакция срещу неговото собствено отчаяно желание да й каже, че обожава да я вижда, да я чува.

— И къде е жена ти?

— В Полша.

— Именно.

Тя го целуна и той почувства, че го залива топлина, сякаш до този момент не беше осъзнавал колко много студ все още битува в тялото му. Опита се да проговори, да я накара да проумее.

— Аз не съм… Това е всичко, което мога да ти дам. А и трябва скоро да си тръгна.

— Значи трябва да бъдем заедно, докато можем. — Тя го целуна пак. — Имаме само един живот. Как можеш да оставиш това да те подмине?

И той не успя.

Тя изхлузи роклята си и притисна главата му надолу, пъхайки кафявото зърно на гърдата си, сладко като сушена ябълка, в устата му. Той беше луд по нея. Падна на колене и я придърпа долу към себе си, а тя го възседна, силна и решителна, хълбоците й стискаха ребрата му, ръцете дърпаха косите му, падината между бедрата й лежеше върху лицето му, а коленете й притискаха ушите му.

Той я вкуси, но когато се опита да я задържи, тя размърда бедра и отново избяга, плъзвайки се надолу по тялото му. Сграбчи я здраво и я стискаше така, докато двамата се преобръщаха, блъскаха се и се боричкаха по пода на плевнята, охлузвайки лакти, дупета, лица и колена.

След като свършиха, приличаха на двойка борци, покрити с пот и мръсотия. Той я държеше в обятията си, а тя положи глава на гърдите му. Отпуснаха се в кратка дрямка, а когато отвори очи и погледна към нея, той я целуна, ръцете му я обгърнаха и я приласка в прегръдката си. Тя обви тялото си около него.

Елен се превърна в пелена, която го криеше от света. Не му се налагаше да мисли за убити старици и млади мъже, които се застрелват заради давещи се кучета. Всичкият онзи студ и страх, които го бяха довели тук, бяха изчезнали. В живота му нямаше нищо друго, освен нея, това мило, красиво момиче, силното слънце на юга и острия мирис на секс в ноздрите му.

Седяха заедно на задната седалка на колата на брат й. В продължение на един час не проговориха. Думите не стигаха да опише какво изпитва към нея. Проследи линиите на ръцете й, целуна връхчетата на пръстите й, мазолите по дланите й, продължението на мускула между палеца и показалеца й. Харесваше късите й пръсти и загрубелите й ръце. Без значение какво ще стане и къде ще се озове след това, винаги щеше да помни ръцете й. Тя го попита за живота му и той й разказа за Силвана и Аурек.

— Почакай. — Януш извади една снимка от джоба на панталона си. — Ето. Това са те. Съпругата ми Силвана, а това е синът ни.

— Хубава е. А момчето прилича на ангелче. Много се радвам за теб.

— Наистина ли?

— Не. Ревнувам.

Той я погледна в очите, а тя се усмихна, сви рамене и го целуна.

— Не се тревожи толкова — каза тя и се отдръпна от него. — Знам, че не мога да те задържа.

Януш се остави да мисли за себе си като изгубен. Сякаш е забравен тук горе в планината. Минаха седмици. Елен му каза, че от любовта никой не може да се предпази, и на него му се искаше да й повярва. Тя идваше при него през нощта и се промъкваше гола под чаршафите му.

— Трябва да сме предпазливи — прошепна й той, въпреки че мисълта, че тя би могла да носи неговото дете, го изпълваше с наслада.

Елен въздъхна и го погали по челото.

— Не се тревожи за това. Мога да се грижа за себе си.

На следващата сутрин се измъкна от леглото. Той лежеше и гледаше как тя влиза в малката стаичка отзад. През спуснатите наполовина кепенци се процеждаше слънчева светлина, която шареше по дългия й гръб и силните й къси крака. Тя остави вратата леко отворена, за да може той да види как се навежда, стъпила с един крак върху тенекиената вана, докато му обясняваше нещо за душове с оцет и лимонов сок. Никога не беше срещал жена като нея.