Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (16)

Януш

Пред тях се простираха равни речни долини и необятни поля. В онези първи седмици от пътуването им на Януш му се струваше, че самият въздух е изпълнен с напрежение и опасност. Времето стана ужасно, извиваха се вихрушки, които беснееха и изкореняваха дървета, и закриваха изгледа с пелени от сив дъжд, така че често Януш виждаше само на няколко метра пред носа си. Появиха се и снежни бури, студът пронизваше костите му, а белотата болезнено дразнеше очите му. А всяка крачка го отвеждаше все по-далеч от Силвана и сина му.

Минаваха покрай градове, пълни с полски войскови отряди, мъже, които предаваха оръжията си на руските войски, които идваха от изток. Видяха как войниците от Червената армия маршируват и пеят обичните си родни химни. Толкова много изморени мъже със своите изпосталели коне. Бруно винаги ги повеждаше настрани от тълпата, въпреки че Януш чувстваше, че трябва да пристъпят напред и да се присъединят към останалите войници. Навсякъде из градовете и селата заснежените пътища бяха претъпкани с мъже, конски каруци, артилерийски части и невзрачни полеви кухни.

Януш бленуваше за Варшава. Мечтаеше за високите сгради и широките градски улици, за паваж под краката си, за шума на трамваите, за театрите и стъклените витрини на магазините. Нещата, които бе мразил преди, сега му липсваха — бандите джебчии, крадците, евреите амбулантни търговци, кониките^[1] и таксиметровите шофьори. Липсваха му шарениите на циганите, с техните цигулки, червени панталони и шалове в цвета на дъгата, които продаваха стоките си в Стария град и изглеждаха така, сякаш принадлежаха към миналия век.

Най-много обаче му липсваше Силвана. Липсваше му допирът й, строгото й изражение, което сякаш я пазеше от света, ръцете й, увити около него нощем, звукът на дишането на сина им, който спеше в кошарката до тях. Вместо това той беше запратен на това пътуване и следваше Бруно и Франек безмълвно, както куче следва каручка, омагьосано от металическия звън на колелата й.

Спираха в разни чифлици, криеха ги по тавани и плевни. Бруно не беше излъгал, като казваше, че има пари. Там, където можеше, купуваше захар, сол, оцет и сапун. Те се бяха превърнали в ценни стоки и струваха повече от парите. Беше се спазарил и им беше осигурил цивилни дрехи.

Малко по малко се бяха запознали с опозиционното движение от мъже и жени. Наричаше се Армия Крайова. Това бяха мъже и жени, които се гордееха да бъдат поляци и искаха да се бият по всеки възможен начин. Тези хора ги препращаха към безопасни места и ги предупреждаваха кои градове и села да избягват.

Имаше и мъже от други полкове, които се опитваха да стигнат до Франция. Информацията се препредаваше и се разискваше. До тях достигаха истории чрез потайни слухове и нелегални памфлети и всички те носеха лоши новини. На изток руснаците извършваха масови арести — на държавни служители, полицаи, духовници. И винаги по тъмно. Никой не можеше да е сигурен, че ще изкара нощта спокойно.

Януш спеше леко. Будеше се при най-малкия шум, готов да побегне. Видя отражението си в огледалото в една къща и не можа да познае мъжа с набола брада и кървясали очи, който страховито се взираше в него отсреща. Самотното пътуване го беше направило избухлив. Беше убеден, че зад ъгъла ги чака арест. Всеки ден трябваше да изминават още километри. Краката го боляха. Имаше мазоли, които се превърнаха в рани, тъй като не можеше да се погрижи за тях.

Бруно беше по-силен. Твърдеше, че имат дълг към Полша да останат свободни. Ако начинът да го постигнат беше да се крият, така да бъде. Единственият им шанс беше Франция. Там ще ги обучат да се бият и те ще разбият както германците, така и руснаците.

— Мен ме пази медальонът на майка ми — обясни Франек. Той имаше верижка на врата си и им показа малкия сребърен диск, който висеше на нея. Седяха в една плевня и чакаха водачът да дойде и да ги отведе до следващата сигурна къща. Навън вилнееше вихрушка, плевнята скърцаше и се люлееше като лодка в бурно море. — Свети Себастиан ще ме преведе през това. Господ няма да ме привика все още. Той вика онези, които обича, но още не е готов за мен.

Бруно потупа мешката си и каза:

— Аз съм се застраховал. Имам няколко хубави златни часовника и копчета за ръкавели за изтъргуване. А и няколко килограма брашно. Ами ти, Януш? Теб какво ще те спаси?

Януш се загледа в краката си.

— Имам ботушите си. Но не мисля, че ще ме спасят. Всъщност тъкмо те ме убиват.

Бруно и Франек го изгледаха. После Бруно се разхили и Франек се присъедини. Цели трийсет секунди по-късно Януш внезапно се разсмя.

Много време беше минало, откакто нещо му се бе струвало забавно.

Няколко седмици по-късно те стояха на брега на замръзнала река и се готвеха да напуснат Полша и да преминат в Румъния. Страняха от пълните с войници градове, а през тази нощ водачът им ги беше прекарал няколко километра покрай брега на реката. Вече на разсъмване Януш усети гръдния си кош да се вкочанява, все едно ризата му беше прекалено тясна. Той разкопча палтото си и разхлаби връзката на врата си, но вцепенението се разпростря към главата му и притисна очите му. Напускаше родината си и не знаеше дали някога ще се върне. Зад него се простираха равни полета, а отвъд тясната река отпред го очакваше гъста гора. Зачуди се дали да не се върне. Пак да прекоси Полша, на север, обратно при Силвана.

— Ще преминем пеша — каза Бруно, като го потупа по рамото и го изтръгна от мислите му. — Ледът ще ни издържи.

Само няколко минути по-късно, след като бяха пристъпили на леда и се бяха уверили, че е твърд под краката им, вече бяха преминали оттатък реката и тичаха към дърветата да се скрият.

Януш се спря и погледна назад към границата с неговата страна. Остана смълчан за миг, като на гроба на приятел. А после съвсем неочаквано усети в сърцето си силен трепет, надигаща се надежда. Без значение как беше очаквал да се почувства или какъв последен образ на родината си се бе опитал да запази в съзнанието си, тръпката от приключението го завладя и той се затича след останалите и навлезе сред дърветата, напред към бъдещето.