Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (11)

Ипсуич

Училището представлява голяма сграда от червени тухли с игрище отпред и черен метален парапет, който го огражда. Върху оронения варовик на зидания свод, над сините врати на двата входа са издялани думите „момчета“ и „момичета“. Момичетата играят на дама и скачат на въже, а момчетата ритат топка или стоят на потайни групички и си разменят картички от цигарени кутии.

Аурек се е вкопчил в Силвана, впил е пръсти в палтото й и я е стиснал с кльощавите си крачета толкова силно, че тя скимти от болка. Бузите му са зачервени, а очите му я умоляват, но тя знае, че не може да му помогне. Януш е непреклонен по въпроса. Аурек трябва да ходи на училище.

— Само за един месец е — казва и на двамата. — После училището се разпуска за лятната ваканция. Все някога Аурек ще трябва да отиде.

В първия ден учителката се опитва да отскубне Аурек от ръцете на Силвана.

— Нищо му няма. Ела с мен, младежо.

Още щом го хваща, лицето й пламва, а сините вени на тънкия й врат изскачат от яд. В гласа й личи напрежението от усилието да удържа момчето. След като тази сцена се повтаря цялата седмица, един ден учителката навива ръкави и грабва момчето още щом пристигнат, преди да е успяло да се улови за майка си.

— Просто си тръгвайте — сопва се на Силвана. — Момчето ще е добре, ако просто си тръгнете. Проблемът винаги е в майките, не в децата.

Силвана си отива, но сърцето й се къса от виковете на Аурек.

На втората седмица няма особено подобрение.

— Хайде — казва му тя, опитвайки да звучи уверена. — Моля те, Аурек. Хайде, пусни се вече. Не може да се разправяме така всеки път.

— Нье.

— Моля те.

Учителката излиза на двора, за да удари звънеца за начало на занятията, като го разклаща нагоре-надолу с две ръце, докато децата се стичат покрай нея.

— Добро утро — поздравява тя, оставя звънеца на земята и стисва юмруци като фермер, който се приближава към злонравно теле със стегнати и готови за борба ръце. — Още ли не искаш да идваш в часовете, младежо?

Седмица след седмица останалите майки се преструват, че не забелязват Аурек и неговите оглушителни писъци, или пък представлението, което изнасят Силвана и учителката в опитите си да усмирят необузданото момче. Силвана се разкъсва между желанието си да се разплаче или да направи гневен поклон пред своята публика. Със същия успех тя и момчето можеха да изиграят главните роли в представление за родителите и децата от училището, в трагедия със заглавие „Майка полякиня изоставя сина си“. Моля, носете си памук, за да си запушвате ушите.

До средата на срока тя успява да намери начин да промени тази едноактна пиеса. На входа на училището дава забрадката си на Аурек, а щом държи нея, той оставя майка си да си тръгне. Боли я, че трябва да разкрие на света сивата си коса и непокорните чупки и къдрици, които се заформят с израстването на косата й. Но това е единственият начин.

Преминава бързо покрай другите майки с високо вдигната глава и изправен гръб. След като е вървяла десет мъчителни минути, тя спира, сърцето й препуска бясно, изтичва обратно до училището и се взира в празния двор. Позволява си да остане така само няколко мига, преди да побърза да прекоси града и да отиде на работа, знаейки още от сега, че ще закъснее.

Порталът на фабрика „Парис Фешънс“ е висок и дървен, ограден от две внушителни колони от червени тухли. Винаги стои затворен, освен когато камионите внасят платове и изнасят готови дрехи. На едното крило има врата, през която работничките влизат и излизат.

Силвана вижда, че другите жени си приказват на път за работа, но нея никога не я заговарят. Щом преминават през портала на фабриката, те млъкват, внимавайки да не си ударят главите в рамката на ниския свод или да се препънат в дървеното стъпало; ако някой все пак го направеше, се превръщаше в първия обект на подигравки за деня. Смехът, нарушаващ тишината от двете страни на огромния дървен портал, продължава, докато всички не седнат на машините, а надзирателят не започне да обикаля между тях и да кима одобрително, щом шевните им машини оживеят и затракат, а всяка жена започне да следи иглата и нейната линия през целия ден.

Вече няколко пъти Силвана се принуждава да чука на вратата и да чака надзирателят да й отвори. Той поглежда часовника си така, сякаш е нещо нечисто, а после нея, сякаш е виновна за състоянието му, и страните й горят, докато се извинява за закъснението си, опитвайки се да си придаде вид, че я е грижа за работата й.

Тя се прегърбва над шевната машина и прави всичко възможно да изглежда усърдна. Жените около нея си бъбрят с лекота, шегуват се и одумват хора, за които тя нищо не знае. От време на време една жена се опитва да завърже разговор със Силвана, но тя не й отговаря. Прави се, че има проблеми с ширита на полата, по която работи в момента, и се надява да я остави на мира. Работата не е толкова лоша. Тя помни как се шие. Когато живееше с родителите си, шиеше всички свои дрехи, но все пак, докато изглежда, че е съсредоточена върху нещо, е по-лесно да я оставят насаме с мислите й.

Всеки ден се бори с желанието си да изостави работата си и да отведе Аурек от училището. Докато шие, си представя как би прекарала деня заедно с него: как ще останат сгушени в леглото на топло сутрин, как ще докосне плитката вдлъбнатина на тънкото му вратле и ще вдиша душния детски мирис зад ухото му. Тя ще се погрижи за подправките, които с Януш бяха засадили в градината, а Аурек ще си играе, докато стане време за вечерята, която ще приготвят заедно — Аурек ще оформя кнедлите, а Силвана ще реже картофите.

После ще му разказва приказки. Приказки за пан Заглоба, превзетия благородник, и за Ян Скшетуски, добродетелния рицар. Приказки за аристократи и красиви девойки, спасявани от зли барони със смелост и храброст. През историите препускат коне, хвърчат стрели, залавят се диви прасета, ходи се на лов за мечки. След като вече е далеч от къщи, тя му разказва истории за семейството си, за баба си и за детството си. Съживява братята си и им дава дълъг живот, изпълнен с лета, в които ловят риба и катерят дървета, представя родителите си като любящи и трезвени хора.

Януш никога не споменава сестрите или семейството си. Тя не го вини. Ужасяващо е да не знаеш къде се намират. Иска й се да му беше донесла някакви новини за тях. Януш й е споменал, че според него трябва да са в Русия. Като служител в местната община е много вероятно баща му да е бил арестуван. Януш не казва нищо повече по темата. А тя не го притиска. Докато Силвана разказва на Аурек истории от детството си, Януш предпочита да му чете разни факти от периодичните издания за момчета, които му купува.

Колко бързо се движат куршумите? Защо ръждясва желязото? Какво представляват слънчевите петна? Колко звезди има?

 

 

Звукът на сирената я изтръгва от унеса. Шевните машини постепенно затихват и спират и Силвана се включва в потока към портите.

— Госпожице?

Силвана вдига глава и среща погледа на надзирателя.

— Може ли да поговорим?

Очите му са безизразни, а изражението леко отегчено. Той скръства ръце и Силвана усеща как се смалява под безчувствения му взор.

— Мислиш ли, че тук изкарваме толкова много пари, че да ти плащаме да хвърчиш из облаците по цял ден? Държа те под око, да знаеш. Без повече закъснения и без повече да се помотаваш. Ясно ли е?

— Да, разбира се. Съжалявам. Много съжалявам. Все още ли съм на работа?

— На косъм си. Хайде, тръгвай. И престани да ме гледаш по този начин. Не съм някой изверг. Просто се погрижи да си вършиш работата.

Той отстъпва встрани и тя навежда глава, за да мине през вратата, благодарна, че е получила втори шанс. Приведена така, за момент си припомня неделните църковни служби със семейството на Януш. Машинално вдига ръка да се прекръсти. Ще се старае повече. Вече няма да се размечтава. Толкова се е разпалила в тези си вричания, че се обръща и пита надзирателя дали може да остане и да поработи още няколко часа.

— Прибирай се вкъщи — отговаря й той, но не грубо. — Хайде, да те няма.

 

 

— Не искам никой да оглежда сина ми.

— Той е просто лекар — въздъхва Януш.

— Няма нужда да намесваме и други хора — настоява Силвана. — На Аурек му няма нищо.

Но Януш не може да бъде разубеден. Обяснява й, че трябва да разберат как да накарат детето да спре да се бие в училище, да спре да издава странни звуци и да се държи откачено. Онова, което всъщност иска да знае той, е как да накара детето да го обикне.

Щом Януш погледне Аурек, той сякаш вижда момчето през пелена, ефирна пелена, която не можеш да уловиш с ръце, пелена като от плътна снежна вихрушка, която прави пейзажите и сградите напълно неразгадаеми. Иска лекарят да му покаже как да вижда през нея, как да изведе детето на светло.

Във въображението си вижда жизнено и бъбриво малко английско момче, чиито джобове са пълни с картички от цигарени кутии, кестени и връв, ножчета и самоделни прашки. Иска да има син, който го моли да му обясни как летят самолетите и какво задвижва автомобилите.

Някъде отвъд този снежен, уединен свят, който обитава Аурек, живее неговият истински син. В това Януш е сигурен. Съвременната медицина ще му върне момчето и той ще може да го научи как да кара колело и да прави модели на самолети. Двамата ще играят крикет в задния двор и ще ходят заедно на футболни мачове.

Януш и Силвана седят в претъпкана чакалня с момчето между себе си и са заобиколени от звуците на прехвърлящите се един връз друг крака, на разгръщането на страници на списания, на звучното гукане и плача на бебета и на измъчената глухота на раздираща кашлица и потиснати кихавици. Януш поглежда часовника си.

— Няма му нищо — настоява Силвана.

— На това се надявам.

Аурек е започнал да бръмчи, някакво боботещо мъркане, като жужене на пчели. Януш се опитва да улови погледа на Силвана, за да я накара да принуди момчето да спре да издава този звук, но тя се взира в изхода, все едно обмисля всеки момент как да избяга.

До вратата седи млада жена и люлее крака си. Светлокафявият й чорапогащник е закърпен на глезена. Тя му напомня за Елен. Не може да спре да я гледа. Жената вдига очи от списанието си и погледите им се срещат. Но тя няма нищо общо с Елен. Той допуска тази грешка непрекъснато, вижда я в други жени, незначителни откъслечни припознавания в периферията на шапката, в помръдването на глезена, в якичката, в извивката на шията, в помахването на ръката. Това е слабост у него, която не отмира. Срамна жажда като у човек, който отдавна е спрял да пие, но все още бленува за вкуса на водката, прогаряща устните му.

Януш усеща как погледът на жената се премества към съпругата и сина му. После тя се връща към списанието в скута си и той ненадейно се чувства глупаво. Изпитва облекчение, когато най-после ги въвеждат в кабинета на доктора — малка тъмна стаичка с наредени книги в стъклени витрини.

Лекарят е висок мъж с прегърбена стойка и буйна сива коса. Движи се методично, уверено. Януш му се доверява. Както при повечето англичани от средната класа, дрехите на доктора са износени, но въпреки това изглеждат скъпи: дебело вълнено сако с протрити лакти, преминали през твърде много изпирания, бели ръкавели с дискретни златисти копчета. Излъсканите му черни кожени обувки блестят така, сякаш са намазани с олио.

Той е внимателен към Аурек, приближава се към него бавно и разтваря ръце, за да покаже, че не крие нищо. Без резки движения. Спокойно и сигурно.

Кръвно налягане, тегло, височина, обиколка на черепа, пулс.

Аурек стои по потник, неспокоен като изгубило се кученце.

— На пръв поглед му няма нищо — казва лекарят, докато маха стетоскопа си и го поставя на бюрото. Рови из джоба си и вади близалка. — Заповядай, млади момко. Захарен бонбон, задето те обезпокоихме. Това беше, нека сега майка ти те облече.

— А нормално ли е… — Януш се поколебава. Не знае как да го каже. — Нормално ли е това, като че ли не ме познава.

Докторът посяга към една лула, която лежи на бюрото, и започва да я пълни с тютюн от кожената торбичка до нея. Поглежда към Януш.

— Били сте разделени дълго време. Разбира се, вие със съпругата си можете да му помогнете, като му покажете, че сте щастливи заедно. Това е важно за детското развитие. Но реално няма нищо кой знае колко страшно.

— И аз това казвам — намесва се Силвана. — И аз това казвам, но той не чува.

Януш се прокашля и премества тежестта си от крак на крак.

— Просто искам да се уверя, че момчето е добре.

Лекарят пали лулата си, всмуква и продължава да говори:

— Теглото на сина ви е под нормата и е твърде дребен за възрастта си. Има симптоми на рахит — тези възелчета по гръдната му кост. Но това може да се очаква, предвид миналото му. За съжаление, в момента се среща често.

— Той крие разни неща из къщата. — Януш не може да се въздържа повече. — Не е като останалите деца. Самозадоволява се. Понякога говори почти нормално. Друг път издава птичи звуци. Какво му има?

— Преживял е война — казва докторът уморено. — Дайте му време, сигурен дом, добра храна и много дисциплина и ще се оправи като „стой, та гледай“.

Лекарят се ръкува с Януш и му дава рецепта за рибено масло и екстракт от малц.

— Препоръчвам ви течен парафин за въшките. Има доста от тях. Оставете го на косата му за трийсет и шест часа и внимавайте да не се приближава до открит огън.

Силвана не се ръкува с доктора. Тя е прегърнала здраво Аурек и го пази по начин, който напомня на Януш за затворниците през войната, онези, които се страхуват, че ботушите и палтата им ще бъдат откраднати.

На път за вкъщи Януш се опитва да се обнадежди. На момчето му няма нищо. Има нужда само от дом и време да се приспособи. Това звучи разумно. За всички тях.

 

 

След края на часовете Аурек се промушва през парапета на училището и претичва през пътя, покрай задната част на кооперативния млекозавод, с неговия грамаден надпис от сини плочки, минава покрай голяма къща със счупени прозорци и се спира на главния път. Срещу него върви един полицай и Аурек се скрива в градината на празната къща.

Проправя си път през обрасли храсталаци, където по дрехите му се закачат кафяви семена, а бурени бодат кожата му, до задния двор на изоставената къща. Никой няма да го потърси тук. Иска само да го оставят на мира. Да му позволят да се скита през тихите часове на деня и да спи през тъмните нощи, сгушен в майка си.

Прескача през един прозорец и тупва в голяма мрачна стая. В нея има пълни с прах и мръсотия шкафове, чиито врати висят, измъкнати от пантите. Рита пластове курешки и стари листа, под които се открива под с червени плочки. През стаята изпляскват криле на гълъб и той отлита през прозореца.

Това място е забравено. Би искал да живеят в тази къща. Само той и майка му. Без отделни спални. Веднъж бяха живели в къща, в една колиба в гората. Той обикаля из сумрачните стаи и остъргва тънки като дантела паяжини бледа плесен от влажните стени. Спира се в кухнята, където на една стена намира висок долап, чиито врати отдавна ги няма. Покатерва се вътре и се намества сред прахта и мръсотията от гълъбите.

Вади дървената си дрънкалка от училищната си чанта и я настанява до себе си. Знае, че е глупава бебешка играчка и не е подходяща за момче на неговата възраст, но майка му твърди, че притежава полски магически сили. Че е издялкана от магическо дърво. Той е сигурен, че не е права, но въпреки това внимава с играчката. За всеки случай.

Взира се в обувките си, получени от дарения, и наново завързва едната. С един номер са по-големи и тесничките му крачета се плъзгат вътре в нечии чужди стъпки. Аурек рита стената отново и отново, за да одраска обувката. Птиците влитат и излитат от къщата, а той слуша плясъка на крилете им и приятното им гукане. Звукът е прелестен. Успокоителен. Няма ги другите деца да му се подиграват. Няма възрастни, които да го карат да седи изправен и да си пише домашните.

Гласът му излиза като вибрация от гърлото — като на мъркащо коте. Килва глава на една страна и пробва в други тоналности, като музикант, който настройва инструмента си. Щом уцелва верния тон, същия ритъм и звук като на птиците, кацнали над него, той отваря уста и отпуска гласа си. Къщата ехти от шума на гълъбите.

Щом денят започва да гасне, Аурек вижда някакъв мъж да стои на входа на старата къща като черна сянка. Врагът го е намерил.

— Аурек, тук ли си? — пита тихо той. — Ела с мен, синко. Време е да се прибираме.

Аурек слиза от долапа и тръгва след него през листата и счупените плочки; излиза навън на улицата с вдигнати във въздуха ръце, все едно се предава. Не би си признал, но се радва, че се прибират, защото може да усети как топлината чезне от плетовете и паважа, и да подуши как се спуска нощта. Аурек се страхува от тъмното. Обича да затвори очи и да ги държи така до съмване.

Взема една пръчка от земята, хваща я като пушка и започва да стреля по прозорци и врати. Притиска я близо до бузата си и се завърта, застрелвайки хората, които минават покрай него, в гръб. Доближава глава до вратата на една кръчма и изстрелва картечен залп в полупразния салон на заведението. Момче, горе-долу на неговата възраст, седи на една от масите и гледа право в него. Лицето му е цялото в кафяви лунички, а бузите му имат цвят на бекон.

Момчето му се ухилва, кимва с глава, като прибира месестата си брадичка навътре в дебелия си врат. Аурек го застрелва с куршум в сърцето. Другото момче вдига одобрително палец и пада от стола в несвяст, притиснало гърдите си с ръка. Аурек се вцепенява. После барманът му крясва да се маха и Аурек изтичва напред, размахал пръчката си във въздуха, както правят войниците, когато искат хората да се разбягат по-бързо. Докато се приберат вкъщи, Аурек е избил всички.

Седнал е на масата, яде хляб и се капе, а Януш чупи пръчката му на парчета.

— Без повече игри на война — заповядва. — Не ми харесва да играеш на такива неща.

Аурек смята, че да му чупи пушката от клонче е безсмислено. Наясно е, че на света има достатъчно клончета и пръчки, от които да си прави пушки, докато не стане много, много стар. Със сигурност и врагът трябва да го знае, нали?