Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фин Райън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Aztec Heresy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019 г.)

Издание:

Автор: Пол Кристофър

Заглавие: Златото на Кортес

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 25.05.2010

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-121-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9427

История

  1. — Добавяне

7.

Рю дьо ла Хушет е къса, тясна уличка на левия бряг на Сена на около една пресечка от реката и Ке Сан Мишел. Улицата е разположена между Рю дьо ла Пти Пон на изток и булевард „Сан Мишел“ на запад. „Хушет“ вероятно е архаично оварваряване на думата хашет, или брадвичка — логично е, след като улицата е била населена главно с въглищари, които вероятно са изсекли местните гори, издигащи се около онова, което някога са представлявали парижките предградия.

През по-голямата част от XX век Рю дьо ла Хушет е била безразборна смес от кафенета, малки хотели и квартални магазини, чиито наименования варираха от „Гараж на ужаса“ до заложна къща, кръстена „Трудни времена“, включително един бардак на име „Кошница с цветя“. Улицата беше послужила за фон на десетки филми, а през петдесетте си спечели известност благодарение на поне две книги: „Последният път, когато видях Париж“[1] и „Пролет в Париж“[2].

В началото на двайсет и първи век всичко това се е променило. Мади, Дейзи, Консуело и Амандин, четирите най-предпочитани в „Кошницата с цветя“, вече са прапрабаби. А Монг, месарят, който продаваше конско месо, е отдавна мъртъв, както и неговият занаят. Скъперникът, който някога продаваше кестени пред аптека „Отстъпка“ на ъгъла на тясната алея, известна с романтичното си име „Кат Ке Пеш“, или „Котката риболовец“, изчезна в деня, когато беше застрелян Кенеди и нищо повече не се чу за него. Сега улицата беше пълна с гръцки ресторанти, които осигуряваха евтини чинии за трошене, прескъпи бутици, продаващи съмнителни марки, и модни пансиони, които предлагаха нощувка и закуска на съвременните туристи. Последната останка от онова, което някога е било левият бряг на Хемингуей и Скот Фицджералд, беше „Книжар Пиер Жумер“ — малка прашасала книжарница на ъгъла на Рю Пти Пон.

Магазинът беше класически — тъмен, прашни стелажи бяха сложени навсякъде, където имаше място. Книгите бяха струпани безразборно, без много да се обръща внимание на цената или годините. Известните лежаха до неизвестните, гениалните до глупавите и всички излъчваха слаба миризма на плесен, печатарско мастило и лепило. Самият Жумер беше истински архетип: набит, възрастен, бялата му коса подобно на нимба обвиваше голия, покрит с лунички череп. Носеше очила с дебели бифокални лещи, черен костюм и зелена вратовръзка под износената яка на омачканата бяла риза. До високия стол зад тезгяха в предната част, на който седеше като на трон, бяха опрени два бастуна от бриар. От устата му висеше дебела цигара „Бояр“, която стърчеше измежду рошавата му бяла брада, а мустаците му бяха пожълтели от никотина. Едното му око беше постоянно присвито от лютивия пушек, който се извиваше нагоре изпод лещите на очилата.

Книжарят Пиер Жумер беше специалист по морски книги и най-отгоре библиотечните лавици бяха украсени с кораби в бутилки, парчета резбована слонова кост и една сбирка медни навигационни инструменти, които не бяха виждали кърпа за прах повече от половин век. В редките случаи, когато Жумер излизаше от магазина, носеше древна островърха офицерска фуражка и синя куртка, която като нищо можеше да е носил Мелвиловият Ишмаел от „Моби Дик“.

Когато Фин и Били влязоха в магазина, Жумер спореше с един клиент и размахваше ръце, за да подчертае своята гледна точка. Най-накрая клиентът плесна няколко банкноти на тезгяха, грабна покупката си и профуча край тях, като тръшна толкова силно вратата, че едно малко звънче на касата гневно зазвъня.

— Идиот! — каза Жумер, без да се обръща към някого специално.

— Опитва да се пазари? — попита с усмивка Били.

— Ох! Цените са изписани на обложката на всяка книга. Това да не е някакъв щанд в маракешкия сук. Дали би се пазарил за цената на бигмака в „Макдоналдс“? Не мисля. — Фин избухна в смях. Жумер я погледна ядно. — Ти, скъпа, си много хубава, а аз имам слабост към рижите жени, но говоря съвсем сериозно. Тези глупаци непрекъснато подлагат на изпитание моето търпение. Бихте ли се пазарили в „Ермес“ или „Кристиан Диор“? Отговорът отново е „не“. Естествено, че не бихте го направили! Защото ще ви изхвърлят на малкото ви хубаво задниче. Като едното нищо!

— Извинете — каза Фин.

— Хубавите жени не бива никога да се извиняват — отговори Жумер със святкащи очи.

— Мартин Керцнер ни изпраща — каза Били.

— Така ли? — отговори книжарят.

— Да.

— Каза, че можете да ни помогнете.

— Искам и мога са две напълно различни думи.

— Разбираме това — успокои го Фин.

— Опитваме се да разберем какво се е случило със „Сан Антон“ — намеси се Били.

— Потънал по време на буря — отговори Жумер.

— Къде?

— О — усмихна се книжарят, — както би казал Джон Силвър, там е работата.

— Помислихме, че може да ни помогнете.

— Защо да го правя?

— Тъй като и Черните рицари също се опитват да научат.

— А — възкликна отново книжарят, — злодеите на Ватикана. Големият сатана за писачите на трилъри.

— Смятате, че са измислица?

— Не, разбира се, че не. Те са достатъчно истински, но нямат нищо общо със Светия престол. Не съществува страховит заговор, в който бели свещеници пазят тайните на новото хилядолетие чрез съобщения, оставяни по парижките улици или зад стари картини. Единственото нещо, което се оставя на парижките улици, е използвана дъвка. Всичко е такова, каквото винаги е било. Отново става дума за пари. Инквизицията е създадена заради алчността и жаждата за власт.

— Ще ни помогнете ли? — попита Фин направо.

— Разбира се — отговори Жумер и вдигна рамене. — Защо не?

— Стана твърде лесно — отбеляза Фин. — Защо е това внезапно доверие?

— Керцнер ви е казал, че ще дойдем — обади се Били, който внезапно се беше сетил. — Обадил се е, за да ви предупреди.

— Естествено. Описа госпожица Райън много точно.

Възрастният мъж с труд се изправи на крака, като пазеше равновесие с двата си бастуна.

— Обърнете табелката, сложете резето и пуснете щорите — нареди той на Били. На обратната страна на „Отворено“ пишеше „Неспокоен стомах“.

— Това се отнася за множество състояния и много рядко предизвиква въпроси — обясни Жумер. Той излезе иззад тезгяха и тръгна към рафтовете с книги. — Последвайте ме, моля. Отзад имам още помещения и мога да ви предложа по чаша кафе, ако искате.

 

 

Макс Кеслер седеше в скривалището на Джак Кенеди и проверяваше досието, което беше събрал за Харисън Ноубъл и неговия баща. Беше се получило интересно четиво.

Компанията „Ноубъл Фармасютикълс“ беше започнала като семейно предприятие преди повече от сто години с контрабанда на всякакви патентовани лекарства, но се специализирала и в пенкилери, хапчета, пудри и известен брой тоници, съдържащи деривати на опиума, както и една много популярна отвара срещу изтощение, свързано с повтарящи се преживявания. Напитката беше известна като „Тоника на лейди Хелън“ и съдържаше яка доза хероин. С течение на годините „Ноубъл Фармасютикълс“ увеличи богатството си и започна да разширява дейността си в областта на разнообразни, купувани извън борсата продукти. Продължи обаче и търговията с най-различни патентовани лекарства и разбира се, продукта флагман, известен като „Микстурата на Ноубъл“, пенкилер, който се продаваше чак до началото на петдесетте години.

През 1960 г. патриархът на семейството Конрад Ноубъл умря и работата пое Джеймс Джонас Ноубъл. Първата му работа бе да смени имената на всички фирмени продукти. Така „Микстурата на Ноубъл“ се превърна в „Номикс“, „Тоникът за коса на Грейди“ стана „Бриламин“, „Хапчетата за черен дроб на Ноубъл“ се преименуваха на „Хепарин“. Под ръководството на Джеймс Ноубъл фирмата постепенно спря производството на старите лъжливи лекове и започна да прави генерични лекарства, които се продаваха само с рецепта. През това време внимателно наблюдаваше растежа на антидепресантите и лекарствата против психически разстройства на основата на непрекъснато увеличаващия се брой заболявания, включвани в Диагностичния и статистически справочник на психическите разстройства, наричан обикновено ДССПР. В неговото четвърто издание плахостта се беше превърнала в Социално тревожно разстройство, или СТР.

Всеки път щом поредният ДССПР споменеше някое ново заболяване, Ноубъл намираше лекарство за него или приспособяваше нечие друго. „Прозак“ и „Паксил“ се превръщаха в „Данекс“, „Золофт“ в „Антипан“, а „Галекса“ стана „Цитолофт“. Лекарствата под различни имена изкарваха милиони. През 2000 г. „Ноубъл Фармасютикълс“ вече беше осмата по големина фармацевтична компания в света, а нейният девиз „Ние усещаме вашата болка“ бе усвоен от „Късното шоу“ на Дейвид Летърман и пародирано редовно в „Събота вечер на живо“. Адвокатите на лекарствения гигант, които нямаха чувство за хумор, увериха Джеймс Ноубъл, че има основания да заведе дело, но главният изпълнителен директор им каза да не се правят на идиоти, тъй като това е безплатна реклама, и то в огромен мащаб.

Харисън Ноубъл, единственият син на Джеймс Ноубъл, беше само негово бледо копие и някои от клюкарските вестници твърдяха, че единственото, което е наследил от баща си, е квадратната брадичка и слабостта му към блондинките. Студент в Йейл и член на „Череп и кости“[3] единствено заради своя баща, Харисън Ноубъл нямаше някакви особени интереси, освен да харчи парите от попечителския си фонд. Другата му страст беше да провери с колко дебютантки може да преспи, преди да си легне с дъщерята на президента на Съединените щати и да успее да я забремени. Потушаването на скандала с бременността и нейното прекъсване доведе до ултиматума на баща му да направи нещо от себе си, което от своя страна предизвика създаването на „Ноубъл Венчърс“, привидно океанографска фондация, финансирана от „Ноубъл Фармасютикълс“, но всъщност целта беше да се предостави подходяща форма на няколко необмислени експедиции за търсене на съкровища, както и да се оправдае пристрастието на Харисън Ноубъл към гмуркането с акваланг и прехвърлянето му от остров на остров из Карибите. Цялото начинание отговаряше и на желанието на бащата да държи сина си извън политически опасните спални.

Връзката между Ноубъл младши и наркобарон като Анхел Гусман поведе аналитичния интелект на Макс Кеслер по няколко интригуващи магистрали, изискващи по-голямо внимание, особено ако, както бе предположил, синът действаше от името на бащата. По подобие на лепенките върху езиците на бравите в хотел „Вашингтон“, които доведоха до оставката на Никсън[4], Макс можеше да различи върха на айсберг, щом го види.

Бележки

[1] Авторът бърка. Става дума за филм на „Метро Голдуин Майер“, който слабо се придържа към сюжета на разказа „Завръщане във Вавилон“ (1931 г.) от Франсис Скот Фицджералд. — Б.пр.

[2] Излиза през 1950 г. с автор Елиът Пол. — Б.пр.

[3] Тайно общество в Йейл, основано през 1831 г. — Б.пр.

[4] На 17.06.1972 пазач в комплекса „Уотъргейт“ забелязва лепенка върху езика на една врата. Маха я, но след известно време вратата отново е обработена срещу заключване. Той вика полицията и тя арестува 5 души в главната квартира на Демократическата партия, след което избухва скандалът „Уотъргейт“. — Б.пр.