Пол Кристофър
Златото на Кортес (13)

13.

След като се върнаха в базата на подводницата в пробития корпус на парахода „Анджела Харисън“, следващата спирка на Аркади Крус беше кабинетът на бригадния генерал Едуардо Делгадо Родригес, началник на Дирекцията за разузнаване, или ДР, преди позната като Главна разузнавателна дирекция (ГРД).

Тя беше разположена на ъгъла на улица „Линеа“ и авеню „А“ в хаванския район Ведадо, толкова известна, че лесно можеше да се намери с помощта на „Гугъл“, и бе под непрекъснатото наблюдение на различни елементи от американските разузнавателни служби, включително сателитите на Националната агенция за сигурност и ЦРУ, Агенцията за военно разузнаване, Агенцията за борба срещу наркотиците, ФБР и Агенцията за вътрешна сигурност. Затова Крус и неговата информация бяха прехвърлени в Северноамериканската дирекция на ДР, която отдавна беше напълно изнесена от Куба. Сега се намираше в посолството в Отава, Канада, само на три часа удобен полет до Ню Йорк и леснодостъпна с преките полети от Хавана с престой в Торонто на „Еър Канада“ и „Кубана Авиасион“.

Първоначално посолството беше разположено на Чапъл стрийт в тих жилищен квартал на града. Обаче се оказа изложено на толкова американски и антикастровски терористични нападения от 1960 г. нататък, че бе принудено да се премести и накрая се превърна в подобен на крепост комплекс в крайградския район, известен като Южна Отава.

След като пристигна в Торонто, Крус нае кола, използвайки документите на украински бизнесмен на име Игнатий Гулка. Той пое към града от летище „Пиърсън“, остави наетата кола в дългосрочния паркинг на летище „Торонто Айлънд“ на брега на езерото Онтарио. Там се качи на един турбовитлов „Бомбардиър Кю-400“ на „Портър Еърлайн“ за едночасовия скок до столицата на държавата.

От летището в Отава нае друг автомобил, този път като Хавиер Мартинес, боливийски търговец на кафе, и подкара към центъра на града. Там си взе стая в „Лорд Елджин“ — голям и стар туристически хотел точно срещу шестоъгълната грамада на Националния център за изкуства.

След това Крус се спусна надолу по Елджин стрийт до цветарския магазин на ъгъла със Съмърсет стрийт и си купи червен карамфил за бутониерата. Десет минути по-късно един последен модел „Рейндж Ровър“ със затъмнени стъкла спря на светофара и Крус се качи на мястото до шофьора. Зад волана седеше йорубски негър в черен костюм и вратовръзка. Той огледа цветето на ревера на Крус и после се съсредоточи върху шофирането.

Петнайсет минути по-късно пристигнаха в посолството, голям, модерен, на два етажа и половина бетонен блок с тесни затъмнени стъкла като тези на джипа. Спуснаха се по автомобилната алея право в подземния гараж. Крус прекара няколко минути, удостоверявайки истинската си самоличност на гишето с охраната в гаража, и след това се качи сам с асансьора на последния етаж на посолството. Тръгна надолу по безличен коридор, покрит с мокет, и влезе в кабинета на бригаден генерал Рубен Мартинес Пуенте.

Пуенте имаше едро телосложение и посивели коси и можеше да проследи съучастничеството си с Кастро до младежките години и първите дни на революционната власт в Хавана. Сега беше началник на Чуждестранното въздушно разузнаване.

— А — подхвърли той иззад голямото си писалище, — Единствения.

Крус се усмихна. Беше чувал и преди този прякор. Единствения. Може би израз на почит към неговите способности, но по-скоро иронична антиреволюционна оценка за състоянието на кубинския флот и броя на подводниците в него.

— Генерале — отговори той. И двамата бяха цивилни, но въпреки това подводничарят застана мирно.

— Сядай — покани го Пуенте и посочи удобно на вид кресло, поставено под ъгъл към писалището.

Кабинетът беше хубавичък, макар и поовехтял. До едната стена стоеше диван с износена тапицерия, който не отговаряше на стила на останалите мебели. Килимът на пода беше персийски, но от онези, които англичаните са произвеждали в своите килимарници през двайсетте години, а не изтъкан в Иран или Афганистан преди повече от век. Затъмненото стъкло на прозореца гледаше във вечен изкуствен мрак към задните дворове на съседните еднофамилни къщи. Осветителните тела на тавана представляваха бръмчащи луминесцентни пури. Революцията на върховния водач беше още жива, но със сигурност боледуваше, както впрочем и той самият.

Крус седна и генералът отново заговори:

— Е, разкажи ми за това нещо, което си открил в джунглата.

Крус се подчини, като описа точно онова, което беше видял, както и обстоятелствата, при които се беше случило. По едно време се запита дали беше бил целия този път, за да докладва четвърт час нещо, което никой не искаше да повярва.

— Сигурен ли си за серийните номера?

— Да, другарю. Записах си ги.

Генералът кимна.

— Бяха потвърдени. Произведени са през 1960 година в завода „Пантекс“ в Амарило, Тексас.

Крус зачака. Генералът остана известно време вторачен в него, след това извади червен пакет с „Популарс“ от чекмеджето на писалището и си запали една с позеленял от старост „Ронсън“. Не предложи на Крус цигара.

— Притеснени сме — каза Пуенте.

— Разбирам — съгласи се Крус и макар да нямаше представа за кои „ние“ става дума, реши, че не е разумно от политическа гледна точка да попита. Днес в Куба никой нямаше представа кой към каква фракция принадлежи и степента на възможното престъпление, което може да последва от това. От мига, когато беше видял бомбите в джунглата, основната му цел беше да стовари отговорността върху нечии други рамене.

— Бомбите са били изгубени в навечерието на Коледа над Нончебуа през 1962 година.

— Ракетната криза — кимна Крус.

— По това време американците са имали всеки ден по общо сто и седемдесет и осем полета на Стратегическото въздушно командване. Всеки самолет е бил въоръжен с поне едно термоядрено устройство. Направо е било неизбежно да възникне някакъв проблем. Тактически или логистичен. Като се има предвид какво е било времето, не е изненадващо, че янките не са разгласили своето произшествие „Спукано гърне“. — Генералът дръпна дълбоко от цигарата и след това издуха дима шумно през носа си. — Вероятно са смятали, че самолетът е паднал по най-външната част от маршрута. Или в Юкатанския пролив, или в Мексиканския залив.

— Имало ли е издирване?

— В района вече е имало няколко бойни кораби, така че най-вероятно са го търсили. Не са могли ей така между другото да кажат на мексиканците, че са изгубили чифт водородни бомби, нали?

Крус разбра, че мъжът срещу него е започнал да мисли на глас.

— Не, генерале, не биха могли.

— Американците са мързеливци. Далече от очите, далече от сърцето, или поне си мисля, че така гласеше поговорката. Ако бомбите са паднали на сушата, това би представлявало голяма трудност, така че според техните сърца това не би могло да се случи. Нали така?

— Да, другарю генерал.

— Но се е случило.

Крус закима в съгласие.

— Доказателство е твоето съобщение. — Казаното прозвуча едва ли не като обвинение.

— Да, другарю генерал.

— И сега какво ще правим?

В по-раншните „черно-бели“ дни на революцията просто щяха „да изчезнат“ Крус, а заедно с него и проблема, но сега съображения от практическо естество правеха трудно подобно решение. А освен това оставаше неизвестната величина Гусман.

— Не зная — отговори Крус — какво можем да направим.

— Значи този Гусман, търговецът на наркотици, предполага, че може да ни продаде тези неща?

— Да, така мисли.

— Боже мили — възкликна Пуенте и поклати глава. Той загаси фаса в стъкления пепелник на писалището. — Тоя да не е луд?

— Да, другарю генерал — закима подводничарят. — Почти сигурно е. Смята, че щом ни даде оръжията, Куба ще стане негов съюзник. Иска да стане диктатор на Мексико. Нещо като Адолф Хитлер.

— Или Сталин, а? — ухили се генералът.

— Не мисля, че му пука кой от двамата.

— Капитане, знаеш ли как действа водородната бомба?

— Горе-долу.

— Все едно да използваш ръчна граната, за да взривиш бомба, сглобена от изкуствена тор. Ядреният взрив възпламенява плутониевата бомба. Деленето предизвиква синтез. Мръсна работа. Оръжията на B-47 от Стратегическото въздушно командване, които са патрулирали около Куба, са били със запалки, готови за действие. Знаеш ли какво означава това?

— Че са опасни.

— Точно така. Да се опиташ да превозиш две подобни устройства през джунглата и на борда на подводницата е чисто самоубийство.

— Тогава какво?

— Не ги искаме. Също така не искаме да са в ръцете на сеньор Гусман.

— Той предпочита да го наричат генералисимус.

— Сигурен съм, че предпочита. Във всеки случай не може да му позволим да ги притежава, а ние не ги искаме. Въпросът е какво да правим с тях?

— Да кажем на американците къде са?

— И на мен ми хрумна, но ще бъде твърде сложно. Решението на въпроса ще бъде извън нашия контрол.

— Има ли друга възможност?

— Смятам, че има.

— И каква е тя?

— Нашите китайски приятели.

След рухването на Съветския съюз Китай бе заел мястото му на основен военен съюзник на Куба най-вече в областта на събирането на разузнавателна информация чрез телекомуникационния център „Бехукал“, откъдето се подслушваше американският радио и сателитен обмен. Освен това бяха вкарали големи пари в развитието на кубинския крайбрежен петролен потенциал.

— Какво биха могли да направят за нас? — попита Крус, докато се чудеше каква ли може да е неговата роля в това.

— Могат да ни изпратят ядрени експерти и известен брой хора от специалните си части. Вече имаме малко от тях в Сиенфуегос. Ядрените експерти ще взривят бомбите на място.

— Моля?

— Първоначалният взривател на бомбата е някакъв вид силен експлозив. Като се махне тритиевото ядро, експлозивът може да бъде взривен без всякаква опасност. Една бомба без взривател беше възпламенена по случайност около Албакърки, Ню Мексико. Взривът издълба кратер с диаметър четири метра и уби една крава.

— На генералисимуса няма да се хареса, че ще обезвредите любимите му играчки — подхвърли Крус.

Пуенте се усмихна. Проблесна златен кътник. Останалите му зъби бяха пожълтели от прекалено много цигари.

— Що се отнася до мен, кон да му го начука в тъпия задник. За какво иначе са спецчастите?

— Той също има хора. Пази го цял взвод телохранители.

— Подкупете ги.

— Техният началник е братовчед на Гусман.

— Платете и на него.

— А ако не пожелае да се продаде?

— Капитан Крус, всеки може да бъде купен. Просто му дайте повече. Ако не вземе парите, свалете му главата.

— А каква ще бъде моята роля в тази работа?

— Да заведеш ядрените експерти и хората от спецчастите до лагера на Гусман и да забаламосаш генералисимуса.

— Как ще обясня присъствието на китайските другари?

— Кажи на Гусман, че са възможни купувачи. Накарай го да повярва.

— Генерале, ако това се получи така, както го описа, в нашата транспортна мрежа ще зейне огромна дупка. А тя изкарва доста пари за народната власт.

Пуенте се облегна удобно в креслото, постави върховете на дебелите си, но с добре поддържан маникюр пръсти на крайчеца на бюрото и се усмихна. Кътникът му отново проблесна.

— Капитане, ако трябва да се знае нещо за наркобароните, то е, че нямат свършване.

 

 

Макс Кеслер седеше на любимото си място до витрината със сладкишите в кафене „Лиополд“ и се наслаждаваше на любимата си закуска от белгийски сладки вафли с допълнителна порция сметана отстрани и второто си кафе с мляко по австрийски. Малко по-късно щеше да завърши закуската си с торта „Естерхази“ и може би дори още едно кафе. Той погледна навън през поредицата стъклени врати към павирания с тухли двор и се замисли за предстоящия проблем.

В интерес на истината, това не беше проблем, а по-скоро ситуация, и ако всичко, което бе открил, беше вярно, съществуваше възможност за голяма финансова печалба и значителна власт в областта на разузнаването. Кеслер, който рядко разговаряше с когото и да било, освен ако не беше по работа, никога не би описал своето занятие в отрицателни краски. В слабо вероятния случай, ако го помолеха да го стори, той щеше да се обрисува като рибар, който хвърля голяма мрежа и хваща най-различни риби, от които създава угощение за своите клиенти. Обаче от клинична гледна точка и в името на обективността би било по-добре да се опише като лаком паяк в средата на огромна мрежа, който забива острите си зъби в телата на своите жертви, втечнява вътрешните им органи и поглъща полученото.

В неговия случай мрежата се състоеше от информатори по цял свят, които го захранваха с късчета наглед несвързана информация, която той смилаше и после повръщаше в еднократно и изпълнено със значимост самопрочистване, при което неясните връзки се вкоравяваха в разбираемо цяло. Истинският талант на Макс Кеслер беше неговата способност да създава ясна картина от разбъркания информационен пъзел. Такъв беше и баща му преди него. Той нямаше тайни мотиви да крие своята оценка, така че картината, в която тя кристализираше, беше съвършено ясна и безпристрастна. Неговата единствена цел беше самата картина и нейното сглобяване.

Сега се намираше в онази част от процеса, когато беше относително сигурен, че притежава всички късчета от пъзела, като поне външните му очертания вече се бяха формирали. Останалите части също се събираха и просто чакаха да бъдат сглобени. Той потопи последното парченце вафла в малката купичка със сметана и го пъхна в устата си, като поля залъка с глътка ароматно кафе. След това махна на келнера. Беше време за десерта.

Пред него се появи парчето „Естерхази“ — многослоеста торта с бадемов пълнеж. Макс си гребна малко, възбуждащо очакванията парченце и го остави да се разтопи по средата на езика, докато в същото време подреждаше фактите и гледаше с празен поглед в пространството.

Първо, Харисън Ноубъл, посредствен ловец на съкровища, обикалящ Карибите, му иска информация за Анхел Гусман. Очевидно по нареждане на своя баща милиардер и производител на лекарства. Така се получава връзка между наркобарона Гусман и Ноубъл баща.

Второ, Фиона Райън и лорд Уилям Пилгрим, много по-добри търсачи на съкровища, които извършват проучване в Архива на Индиите в Севиля, са видени да бъдат следени от човек, свързван с кардинал Енрико Роси и неговата съвременна Инквизиция — Черните рицари. От това се получава връзка между Райън, Пилгрим и кардинал Роси.

Трето, същата двойка търсачи на съкровища е видяна в парижка антикварна книжарница малко преди нейният собственик да бъде убит от агента на Роси, и накрая Райън и Пилгрим са убити, докато старият Ноубъл играе голф само на няколко километра от Кат Кий. От това възниква неясна и слаба връзка между наркобарона Гусман, фармацевтичния крал Ноубъл, лорд Пилгрим и неговата приятелка.

Последното парченце от пъзела се получи едва снощи. Един от добре смазваните му източници в ЦРУ го информира, че представителството на агенцията в Куба е съобщило, че Аркади Томас Крус, единственият известен капитан на подводница на режима, за който се предполагало, че е придаден като съветник към Революционния военен флот, е видян да се качва на самолет на „Еър Канада“ с местоназначение Торонто. Единствената причина кубински флотски офицер да отиде в Канада е заповед от Главната квартира на военното разузнаване в посолството на режима в Отава. Вероятно този Аркади Крус е отишъл точно там. Кеслер никога не беше чувал за подводничаря, но от много години се носеше упоритият, макар и недоказан слух за „изгубената кубинска подводница“, скрита в търбуха на стар товарен кораб като във филм за Джеймс Бонд. На Кеслер това винаги му беше звучало налудничаво, но сега вече не беше толкова сигурен.

След скандала с наркотиците, който бе довел до екзекуцията на генерал Арналдо Очоа през 1989 година, не беше трудно да се направи връзка между кокаиновата и хероиновата армия на Анхел Гусман и кубинските военни. Внезапно използването на стара подводница за транспортирането на наркотици престана да бъде толкова налудничава идея. Интуицията му помогна да направи връзката между Крус и всичко останало, но нейната точност беше в основата на успехите на Кеслер.

Той набоде с вилицата си последните късчета от тортата, събра ги грижливо на купчинка, преди да ги пъхне в устата си. След това отпи глътка кафе и си кимна. Можеше да се направи едно-единствено заключение: изглежда в джунглата скоро щеше да настане суматоха.