Пол Кристофър
Златото на Кортес (18)

18.

Турбовитловият „Антонов Ан-26“, пременен в цветовете на „Кубана Еърлайнс“, бръмчеше в небесата над Мексиканския залив, поел по пряк курс към Мексико Сити. Часът беше три през нощта. Ставаше дума за редовен товарен полет и най-странното беше, че се движеше почти навреме, следваше точно курса, спазваше изцяло всички процедури и дори се свързваше на всеки трийсет минути с Мексиканския федерален център за въздушен контрол, за да се идентифицира.

Няколко години преди това Мексико беше станало част от Системата за широко пространствено увеличение (СШПУ), която представляваше съчетание от три сателита, джипиес проследяване и пет отделни наземни станции в Мексико Сити, Сан Хосе дел Кабо, Пуерто Валарта, Мерида и Тапачула.

На повърхността СШПУ представляваше опит за координация на контрола на въздушното движение в Северна Америка, но системата беше тайно свързана с американската военна система АУАКС чрез военновъздушната база „Еглин“ във Флорида и Агенцията за борба с наркотиците. Или както се изрази един шегаджия в „Еглин“: „Ако някоя чайка пръдне извън границите на Мексиканския залив, ние ще научим“.

Всички самолети, които летяха в тясната мрежа на СШПУ, трябваше да бъдат оборудвани с идентификационни джипиес маяци, които писукаха в системата. Ако нямаш маяк, значи си от лошите, и всеки подозрителен полет можеше да бъде проследен със съществуващите радари на височина до три метра и половина. Вече не беше възможно нисколетящи DC-3, реещи се на почти нулева височина, да изхвърлят бали с марихуана над субтропичните блата в Южна Флорида, известни като Евърглейдс. Ако руският самолет се отклонеше от посочения курс, алармени звънци за промяната щяха да зазвънят на дузина различни места. Полетите от Хавана и особено на самолетите руско производство бяха върховен приоритет.

Товарният отсек на застаряващия транспортен самолет беше наполовина пълен със стоки върху палети, които бяха избутани по задната товарна рампа и надолу по ролковия под до предната част, където бяха укрепени с мрежи и ремъци. В задната секция, която беше най-близко до рампата, имаше шестима мъже, разположени на сгъваеми седалки по протежение на двете страни на фюзелажа, а тежките им раници бяха струпани на централния проход между тях.

Шестимата бяха облечени в черни бойни униформи, а всяка оголена част от кожата им беше замаскирана със зелен камуфлажен молив. Петима от мъжете бяха членове на Групата за специални операции на китайската армия, Лонг Фей Ксинг, или взвод „Летящият дракон“. Те бяха Жан Шоу, „Обезглавителите“, специално обучени да издирват и убиват командната инфраструктура на всеки враг, като започнат от върха.

Споменатата група, оглавявана от прословутия Уонг Фей Хунг, имаше голям опит в боя в джунглата, тъй като бе действала успешно в по-голямата част от Югоизточна Азия, Филипините, включително половин дузина африкански държави. Шестият човек, седнал на сгъваемата седалка заедно с взвода „Летящият дракон“, беше Аркади Крус.

Планът, който го беше издигнал на пет хиляди сто и седемнайсет метра над залива вместо на двеста и петдесет метра под повърхността му, бе разработен от Отдел-1 на ДР в Хавана. Крус си помисли, че идеята е малоумна и плод на отчаяние, но след като се срещна с Уонг Фей Хунг и неговите хора, постепенно я прие. Едно обаче знаеше със сигурност: нямаше съмнение, че за разлика от въображаемите оръжия за масово поразяване на Саддам Хюсеин, Съединените щати биха могли с лекота да установят връзката между Куба и Анхел Гусман.

Ако наличието на термоядрени оръжия в ръцете на наркобарона бъдеше установено, това можеше да доведе до сблъсък с Куба, който щеше да накара ракетната криза от 1962 година да прилича на ученическа разправия и да се превърне в нужното извинение, което янките търсеха, за да нахлуят на острова.

И ето го тук, откъснат от своята среда, буквално готов да скочи в тъмното. Чу лек звън в шлемофона на главата си. Беше пилотът.

— Lampara verde. Зелена светлина.

Крус кимна на Уонг. Прошареният китайски ветеран кимна в отговор и се обърна към хората си, за да излае стегната команда.

— Jui zhu. Пригответе се.

Всички сграбчиха сгъваемите седалки. Крус внезапно изпита неприятно усещане в стомаха, сякаш се спускаше със скоростен асансьор, когато самолетът се гмурна надолу с хиляда метра. Изведнъж шлемофонът му се изпълни с бързия говор на пилота, който се бе свързал с невидимата наземна станция, обяснявайки на диспечера, че самолетът е попаднал на въздушна дупка. Разговорът беше заглушен от бръмченето на механизма на хидравличната рампа, докато задната врата на транспортната машина се отваряше, изпълвайки товарния отсек със свистенето на обратната тяга.

— Bao zhuang! — нареди Уонг. — Сложи раниците.

Петимата членове на екипа се надигнаха и започнаха да си помагат в слагането на големите обемисти раници, всяка от които тежеше малко повече от трийсет килограма. Крус веднага ги последва, премятайки през раменете сложната сбруя. Уонг застана зад него, когато той се обърна към спускащата се рампа. Сред рева на въздушното течение той чу зад гърба си слабия шум на самозалепващите се ленти, когато командирът на китайската спецчаст отвори задкрилките.

От този момент за Крус всичко вече се развиваше в областта на лудостта. Един от войниците отиде до предната част на товарния отсек и търкулна назад кръгла рамка от алуминиеви тръби, към която на къс шпиндел имаше закрепен пропелер с четири перки. Уонг нагласи шпиндела върху малкия вал, който стърчеше от раницата му, заключвайки рамата и пропелера. След това прехвърли контролен кабел през кръста на Крус и го закачи за китката му. На него имаше ключ с един бутон, който се намести под палеца на кубинеца. След като свърши това, китаецът прехвърли двете найлонови контролни въжета и техните ръкохватки през раменете на Крус.

— Натисни електронния стартер веднага щом се озовеш във въздуха — нареди Уонг за стотен път, откакто беше организирал кратък курс за кубинеца. Той му говореше на руски, единствения език, който и двамата знаеха. Плоското китайско лице без възраст и провлеченият руски с московски акцент бяха леко смущаващи. Уонг звучеше като призрака на Аркадиевия баща.

— За да завиеш наляво, дръпни лявото въже и се наклони наляво. За да завиеш надясно, дръпни дясното въже и се наклони надясно. Много просто. За да намалиш скоростта, натисни за втори път електронния стартов бутон. Двигателят ще спре и ти ще започнеш да се спускаш. Много просто. По време на полета двигателят може да бъде спиран и пускан колкото пъти поискаш. Фасулска работа. Разбра ли?

— Да — отговори Крус на майчиния си език. — Всичко разбрах.

— Чудесно — кимна Уонг. — Тогава ще тръгваме.

Сега започваше наистина безумната част от целия план. Крус никога не беше страдал от клаустрофобия. Очевидно човек, който командва подводница, не може да се страхува от малки затворени пространства. Нито пък страдаше от агорафобия. В края на краищата океанът предлагаше безкрайни изгледи, които често се простираха до хоризонта.

Да се плашиш от нищото обаче беше съвсем друга работа. „Луд“ беше единствената дума, с която можеше да се опише човек, готов да иде до ръба на товарната рампа на Ан-26 и да прекрачи в черната празнота на три хиляди и шестстотин метра от земята. Бог да му е на помощ, но той се готвеше да направи точно това.

Не ги наричаха „Летящите дракони“ просто така. Взводът беше изобретил концепцията за нахлуване в противниковата територия с помощта на задвижвани с мотори параглайдери. Екипировката, която се основаваше на италианска технология, копирана от китайските военни инженери в Националния университет по отбрана в Пекин, се състоеше от олекотен двигател с мощност двайсет и две конски сили и пропелер, добавени към съответния параглайдер.

С пряка предавка и шестнайсетлитрова горивна клетка целият комплект тежеше малко над трийсет килограма и имаше обсег триста трийсет и седем километра в продължение на шестчасов полет. Той можеше значително да се увеличи чрез нахлуване от голяма височина или икономисване на горивото с изключване на тихия двигател по време на полета.

Нахлуванията можеха да бъдат осъществявани с голяма точност, като за целта бяха нужни не повече от трийсетина метра свободна площ. Още по-полезно беше, че пуснатите от въздуха параглайдери можеха да излетят също толкова лесно и от земята. Те можеха да летят на височина от четири хиляди и осемстотин метра до не повече от метър над върховете на дърветата.

Старият Ан-26 лесно можеше да обясни внезапната си загуба на височина, стига да не се отклонеше от курса. Координатите на местоназначението в джунглата се намираха на не повече от сто и шейсет километра или на три часа крейсерска скорост от скока, като времето беше изчислено така, че да кацнат точно на разсъмване. Уонг, който носеше джипиеса, щеше да ги води с помощта на невидим от земята син маяк, монтиран на параглайдера му.

Със здраво стиснати очи и оглушен от вятъра, който виеше в ушите му, опрял палец в бутона за палене на двигателя, Аркади си проби път през съпротивата на въздушната струя, стигна до ръба на товарната рампа и прекрачи в нищото. Писъкът му на истински ужас и внезапният прилив на адреналин бяха заглушени от черния свистящ въздух.

— Мамка му! — изруга Аркади и се гмурна в бездънната утроба на нощта.

Фин Райън се беше вторачила в гаснещите клони на малкия лагерен огън и се питаше дали този път не беше отхапала по-голям залък, отколкото би могла да сдъвче. Със сигурност Гарза и неговите биячи бяха нещо повече от прости придружители на екип от археолози. Тя се зачуди дали по някакъв начин новината за открития от тях Кортесов кодекс не се беше разчула.

Четиристотингодишният пергамент беше истинско откровение и със сигурност дело на самия Ернан Кортес или поне възпроизведен с букви от неговия францискански преводач брат Жеронимо де Агуилар. Разказът на францисканеца беше удивителен и богато украсен с илюстрации в стила на маите.

Според кодекса Кортес се тревожел, че голямото богатство от злато и скъпоценни камъни, което натрупал при завоюването на Мексико, ще бъде конфискувано за испанската кралица по нареждане на Диего Веласкес де Куелар, губернатор на Куба и заклет враг на конкистадора.

Извинението за конфискацията щяло да бъде, че Кортес не бил отделил „куинто“, или една пета от богатството за короната, което всъщност си било самата истина. Ако това не станело, той знаел, че почти сигурно щял да бъде обявен за еретик от Инквизицията, с която семейството на Веласкес де Куелар имало близки връзки в Испания.

Кортес не само щял да бъде повикан да се върне в Испания, за да се изправи пред инквизиторите, но било твърде вероятно да бъде изгорен на кладата. Единственият начин да избегне тези две трагедии, бил да направи така, че богатството да изчезне.

След като си наумил това, той събрал богатството си и го изпратил по францисканския монах в джунглата, като му наредил да скрие златото и скъпоценните камъни, докато политическото му бъдеще бъде осигурено. Брат Херонимо бил съвършеният избор за тази задача. Преди години той претърпял корабокрушение пред бреговете на Юкатан, говорел езика перфектно и познавал обичаите на местните.

Според кодекса също така знаел и най-доброто място, където да скрие златното съкровище: в обрасъл и забравен храм дълбоко в джунглата. Като по чудо ръкописът посочваше ярки следи за местоположението на храма и около седмица след откриването му Фин и Били бяха почти сигурни, че знаят къде да търсят.

За разлика от Кортес те двамата бяха повече от готови да споделят ползите от своето откритие с правителството на Мексико, но присъствието на „д-р“ Гарза и неговите хора караха Фин да се чуди дали не се случва нещо друго. Обяснението на Гарза, че групата мъже с корав външен вид, които го придружават, е тук, за да се справи с кокаинистите и бунтовниците, които също биха могли да им навредят, беше съшито с бели конци. Наистина Юкатан беше опасно място, но джунглата, през която минаваха, не ставаше за отглеждане на опиумен мак или за база на някакви бунтовници. Поне тя не беше чувала подобно нещо.

Фин погледна ръчния си часовник. Почти три и половина. Ако не заспеше скоро, щеше да съжалява. Тя погледна над огъня. За войници, които уж трябва да защитават нея, Ели, Гуидо и Били от произшествия, те не си изпълняваха задълженията. В малкия район от другата страна на поляната бяха опънали малките си найлонови палатки с мрежа срещу мухи и доколкото Фин знаеше, целият шестчленен взвод се беше прострял в походните си легла и спеше.

Зад гърба си чу леко шумолене в джунглата, обърна се бързо, а сърцето й изведнъж започна да блъска в гърдите, защото й трябваше време, за да могат очите й да се приспособят към мрака, след като беше гледала малкия огън. Тя се изправи и напрегна очи да проникне в пъстрата вътрешност на джунглата. Още веднъж чу слабия шум, но сега вече по-близо. Почувства докосване по рамото и се извъртя, като малко оставаше да запищи.

— От тебе става чудесно куче пазач — каза нейният приятел и се усмихна. — Би могло да бъде и стадо слонове, ако питаш мен.

— В Мексико няма слонове — отговори Фин. — А ти какво се прокрадваш наоколо посред нощ?

— Първо, не е посред нощ, а почти сутрин. Освен това не се промъквах, а си пъхах носа.

Били се отпусна до огъня и Фин бързо го последва, като продължаваше да шепне.

— Къде си пъхаше носа?

— Във вражеския лагер?

— Какъв вражески лагер? — учуди се Фин.

— Знаеш много добре за какво говоря — изсумтя Били. — Ти също подозираш този шантав доктор, както и аз, затова не отричай.

— Пъхаше си носа за какво?

— За да намеря каквото и да било.

— И успя ли? — попита Фин.

Били бръкна в джоба на леката си риза във военен стил и й подаде един странен предмет. Беше от пластмаса, имаше скоба на гърба, а отпред екранче с размери пет на два и половина сантиметра.

Според малкия етикет на гърба уредът беше изработен на място, наречено „Американ Пасифик Нюклиър ъв Конкорд“, Калифорния. Фин знаеше много добре какво е това. Тя беше носила същия уред през дните си на аспирант и помощник — преподавател по физическа антропология.

— Имаш ли представа какво представлява това? — попита Били.

— Термолуминесцентен дозиметър — отговори тя. — Детектор на радиоактивност.

— Всички момчета на Гарза имат по един, закачен на раницата.

— За какво им е нещо подобно? — поклати Фин глава.

— Това е въпрос, на който и аз бих искал да получа отговор — измърмори Били. Внезапно изписка и скочи на крака.

— Какво има?

Той се наведе и вдигна крачола на панталона си. Сграбчи нещо, смаза го между палеца и показалеца си и го вдигна нагоре.

— Гад! — каза Негова Светлост. — Какво по дяволите е това? — Той протегна ръка така, че светлината от огъня да падне върху нещото. Приличаше на огромна безкрила оса, дълга около пет сантиметра, с червеникавокафява окраска. Челюстите й бяха огромни, а на задния край на сегментираното си тяло носеше страховито жило. Били се строполи на земята и изстена. — Кракът ми!

— Paraponera clavata! — веднага определи Фин. — Тропическа куршумена мравка — добави, видимо уплашена. Беше ги виждала и по-рано, докато пътуваше с родителите си, но никога толкова голяма като тази. Тя пъхна дозиметъра в задния джоб на джинсите си, обърна се бързо и отпускайки се на колене, зарови трескаво из раницата си.

— Какво търсиш? — попита Били и изстена, стискайки крака си. Глезенът му беше започнал да се подува силно, а по челото му изби пот. Беше пребледнял като платно.

— „Бенадрил“! — отговори Фин. — Антихистамин. Ще отнеме малко от болката.

— Бързай! — изплака Били.

След това започнаха стенанията. Адът бе допълзял на шест крака.