Серия
Фин Райън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Aztec Heresy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019 г.)

Издание:

Автор: Пол Кристофър

Заглавие: Златото на Кортес

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 25.05.2010

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-121-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9427


Миналото

1.

Неделя, 15 юли 1521 г., сл.Хр.

Кайо Хуесо, Флорида

Брат Бартоломѐ де лас Касас от Ордена на братята проповедници, или с други думи, от Ордена на св. Доминик, чу огромната водна маса, преди да я види. Надигащата се девета вълна изскочи от мрака на разрушителната буря, подобна на виещо животно, безмилостно катерещо се нагоре, което изведнъж се появи зад натоварения със съкровище галеон „Нуестра Сеньора де лас Ангустиас“. Коремът на вълната беше толкова черен, колкото нощта около нея, огромните й бесни рамене бяха гадно зеленикави, а одърпаната й къдрава глава се белееше сред призрачните мустаци от пяна и пръски, блъскани от вятъра.

Тя се надигаше като падаща стена над кърмата на стенещия кораб, блъскайки галеона пред себе си като тресчица в пълноводна канавка.

Кипящата вълна се издигна, докато нямаше накъде повече, изпълни черното небе над уплашения монах и се протегна надолу към кораба като неприязнено виещ демон на океана. Брат Бартоломѐ знаеше без всякакво съмнение, че животът му скоро ще свърши.

Той безпомощно чакаше смъртта, свит в средната част на плавателния съд с останалите пътници, които се качиха на борда в Хавана. Включително момчето, дон Антонио Веласкес, син на губернатора, който пътуваше за вкъщи, в Испания, където трябваше да получи подходящото за младеж от благородно потекло образование. Неколцина от екипажа отчаяно се мъчеха да спуснат на вода спасителните лодки на „Нуестра Сеньора“, висящи на лодбалките над капака на основния люк на палубата, докато останалата част от хората се бяха струпали на палубата над моряшките помещения в предната част на кораба. Никой не беше останал долу в това отчаяно време. Независимо колко е ужасна, по-добре да гледаш приближаването на съдбата, отколкото да седиш, без да виждаш нищо, в пропускащия вода неосветен ковчег. Дъждът се изливаше като порой над тях и останките от стаксела и форсела плющяха от ужасния вятър, а такелажът барабанеше като градушка по разкъсания и съсипан брезент. Останалите платна бяха накъсани на парчета, а бушпритът беше строшен на късове и го нямаше.

Някъде дълбоко в корпуса сигурно имаше дупка, защото „Нуестра Сеньора“ бе започнала да се движи все по-мудно и по-мудно и да се пълни с вода откъм кърмата. Котвата й беше изчезнала, принуждавайки кораба да бяга пред вятъра, и от този момент всички остатъци от контрол напълно изчезнаха. Главната мачта охкаше и скърцаше, корпусът стенеше, а вълните безмилостно се стоварваха върху страните на галеона. Всички знаеха, че корабът няма да изкара и час, да не говорим за цялата нощ.

Брат Бартоломѐ обърна навреме глава, за да види смъртоносната, стоварваща се като тояга вълна, и имаше само миг на разположение, за да вземе мерки за спасяването на душата си и скъпоценния си товар. Без грам съзнателна мисъл той се просна по корем върху подгизналата палуба, обгърна здраво котвената верига, която лежеше между кабестана и кнехта, и я стисна на живот и смърт, докато чудовищната вълна го връхлиташе.

Водната маса се стовари с оглушителен рев, а от вътрешността на кораба се чу още по-ужасяващ звук: дълбокото пронизително скърцане, когато килът се плъзна по невидимия риф и заседна бързо и рязко на дъното, притиснат между скритите коралови челюсти. „Нуестра Сеньора“ застина неподвижно във водата. Тогава се чу могъщ пукот — рухна и главната мачта, повличайки рейките и рангоутите със себе си в бушуващите вълни.

Вълната безпрепятствено помете корабната палуба, погълна екипажа, разби спасителните лодки и погреба брат Бартоломѐ под тонове задушаваща вода. Продължи да бушува, засмука натежалото расо и опъна болезнено ръцете му, но той успя да не отслаби хватката си, докато зелената водна стена не мина над него. Тогава се надигна, за да поеме въздух, и за миг видя, че е единственият останал на палубата. Всички други бяха изчезнали с изключение на момчето, дон Антонио, който сега лежеше като счупена детска играчка, оплетен в релинга на фокмачтата. Главата му беше смазана и мозъкът му влажно се процеждаше изпод шапката. Очите му бяха широко отворени и вторачени в черното небе, без да виждат нещо. Явно нямаше да учи в Испания.

Брат Бартоломѐ погледна назад към кърмата, но видя само мрак. Опитвайки се с мъка да остане на колене, той започна да къса черното си расо, защото осъзна, че ако бъде запратен във водата, напоената тъкан ще го погуби, като го завлече на дъното. Успя да се освободи от тежката роба и точно тогава следващата вълна се стовари без никакво предупреждение.

Без котвената верига, за която да се хване, монахът веднага беше повлечен от водата, която го повдигна, завъртя го през глава и го запрати към оплетения такелаж на носа. Той си удари главата в релинга и почувства как нещо го убоде в гърлото, когато една дървена треска се заби в него. След това се озова отвъд борда и потопен толкова дълбоко, че усети кораловото дъно, което го блъсна в раменете и врата. Смазан от огромната тежест на водата, монахът се въртеше безпомощно във вълната по океанското дъно. Насили се да задържи дъха си и се стрелна към повърхността, размахвайки ръце като вятърна мелница, с вдигнато нагоре лице.

Най-сетне успя да се освободи от ужасяващата водна хватка и започна да пълни дробовете си с въздух, широко раззинал уста, като едновременно повръщаше морска вода. Тогава усети блъскането на следващата вълна, която отново го повлече напред и надолу, без да му остави достатъчно време да си поеме дъх, и потопът отново го погълна. Пак беше притиснат към дъното, грубият пясък и коралите раздраха кожата му и още веднъж, изтощен, задрапа към повърхността за следващото вдишване и повръщане.

Четвърта вълна го повлече, но този път вместо корали по спускащото се полегато надолу дъно имаше само пясък и почти не му се наложи да плува, за да излезе на повърхността. Краката му кървяха, но монахът се хвърли напред с последни сили и залитна, когато водата се отдръпна назад в течение, което засмукваше всичко на брега по пътя си и беше достатъчно силно, за да го повали на колене. Той запълзя, изправи се отново на крака и се хвърли напред, докато нозете му се подгъваха от отчаяние. В някакво ъгълче на съзнанието си знаеше, че още една вълна, силна като първата, все още може да му открадне живота, въпреки че спасението беше толкова омайно близо.

Той отново се запрепъва в предателските води, които го дърпаха за петите и едва не го събориха. Направи една крачка, после още една, примигвайки от биещия косо заслепяващ дъжд. Пред него в далечината се виждаше широката ивица на светлеещ бряг и по-тъмната линия на горичката от ветрилообразни и кокосови палми с извити от вятъра и силния дъжд стволове. Незрелите плодове се късаха и се стоварваха на земята като оръдейни гюлета. Монахът дишаше шумно и тежко, а краката му сякаш бяха пълни с олово, но поне беше вън от лудия сграбчващ прибой, който — сега зад гърба му — се стоварваше върху брега с оглушителен трясък.

Залитна нагоре по песъчливия хълм, достигна точка, която се извисяваше над корабните останки, и се обърна отново към морето. Изтощен се отпусна на колене. Беше гол, с изключение на късове от ленените му чорапи и долната риза. Все още беше много уплашен, но заплака от облекчение, докато гледаше втренчено във виещия мрак. По Божията милост и заради несекващите чудеса на най-тайните и страховити Божии кучета[1] той бе оцелял.

През дъжда можеше да вижда кипящото и надигащо се пенещо бяло, отбелязващо местоположението на рифа, на който се беше натъкнал корабът, но нищо повече. Някъде там, навътре в морето, „Нуестра Сеньора де лас Ангустиас“ умираше, разпадайки се под зъбите на кораловия бряг. Екипажът и капитанът й бяха понесли своята участ, оставяйки брат Бартоломѐ сам на това ужасно място. Когато изведнъж се сети, той зарови под останалото му облекло и опипом затърси увития в навосъчена хартия пакет и скъпоценното му съдържание, който за по-голяма сигурност беше запасан на кръста му. Изрева от разочарование срещу виещия вятър. Ръкописът и последната най-голяма тайна, останала от демоничния еретик и враг на Господа Ернан Кортес, маркиз Дел Вале де Оаксака, бяха изчезнали.

Бележки

[1] Авторът намеква за Светата инквизиция. — Б.пр.