Пол Кристофър
Златото на Кортес (27)

27.

Фин насочи лъча на фенерчето в отвора. Подът на цепнатината беше напукан и мокър — доказателство, че под него течеше редовно вода. Изглежда имаше и друг проход, като част от лабиринта, нисък заоблен тунел, който щеше да ги принуди да вървят приведени, ако изберяха да тръгнат по него.

— Пак ли дойде време да играем на „Опасност“? — попита Били, когато застана до нея. Откакто се присъедини към екипажа на „Еспаньола“, той стана голям почитател на Алекс Требек, който водеше това пристрастяващо предаване на въпроси и отговори. — Аз съм за царския път.

— Просто защото не искаш да се навеждаш — отбеляза Фин.

— Не е това — възрази нейният приятел, — а защото главният коридор е влажен. Доколкото си спомням, ние търсим вода, нали?

— Печелиш.

— Благодаря.

Фин светна в по-тесния отвор и пое след кръга светлина. Били я следваше отблизо, но преди да тръгне, остави още една светеща пръчка точно на входа, за да отбележи накъде са поели. Почти веднага обаче съжали за своя избор. Лигавите стени на прохода бяха само на сантиметри от раменете му. Щом се отклонеше от идеалния център на тунела, раменете му веднага опираха в стените. Всяко докосване му напомняше в колко тясно и клаустрофобично пространство се намира. Опитваше се да фиксира погледа си върху подскачащата светлина от фенерчето на Фин отпред, стискайки зъби, за да сдържи писъците на паника, които напираха да изскочат от устата му. Тесните пространства определено не бяха по вкуса му.

Докато напредваха, тънки ручейчета вода започнаха да се присъединяват към малкото поточе на пода. Те сякаш се появяваха от нищото, изскачаха от невидими пукнатини във варовиковите стени и тавана на процепа. След двайсет минути вече газеха до колене във вода, а Били запали поредната светеща пръчка и я пъхна в една по-голяма пукнатина в стената.

— Какво ще правим, ако водата стане по-дълбока?

— Ще плуваме — отговори Фин и се обърна, за да му се ухили, но той знаеше, че и тя е разтревожена.

Двамата продължиха напред. Били усещаше нарастващо напрежение и клаустрофобията му се засилваше.

— Опитай се да умножаваш наум. Това ще те разсее и откъсне от мислите ти — предложи Фин.

— Вече ти казах, че никога не съм си падал по математиката.

— Тогава спрягай латински глаголи.

— Amo, amas, amat, amamus, amatus, amant.

— Какво е това?

— Да обичаш.

— Опитай нещо друго.

— Ad praesens ova eras pullis sunt meliora.

— А това какво значи?

— По-добре яйце днес, отколкото кокошка утре.

— Врабче в ръката е по-добре от сокол в небесата?

— Нещо подобно.

— Тихо!

— Silentium.

— Не, наистина.

— Profecto.

— Млъкни и слушай!

Били най-сетне разбра. Застина на едно място и се заслуша.

— Какво?

— Ехо — обясни Фин с доловимо вълнение в гласа.

— Какво означава това?

— Че някъде напред проходът се разширява. Пещера, в която има езеро. Сигурно там се оттича цялата тази вода.

— Тогава да вървим — подкани я Били и те поеха напред.

След няколко метра процепът започна да се стеснява още, а студената вода вече ги блъскаше по глезените и дори под коленете. Били беше принуден да протегне ръце и да се вкопчва в лигавите варовикови стени за опора, защото се страхуваше да не бъде повален от бързото течение. Докато се спускаха надолу, стените сякаш започнаха да се приближават една към друга. В началото той помисли, че причината е в трескавото му въображение, което му играеше номера, измисляйки фантазии а ла Индиана Джоунс, обаче малко по-късно осъзна, че кошмарът е действителен. Стените наистина се спускаха върху му. След няколко минути вече не можеха да вървят нормално, а трябваше да се промъкват странично с носове само на няколко сантиметра от камънаците. Със стесняването на прохода водата естествено се покачи и сега се плискаше под мишниците им. Били знаеше, че не може да понесе още много. Зъбите му започнаха да тракат.

— Добре ли си? — подвикна Фин, обърна се към него и го освети с ярката светлина от фенерчето.

— Продължавай — изграчи той, налагайки си да не спира.

Секунда по-късно светлината изчезна и Били зяпна ужасен, че Фин може да е изчезнала в някаква невидима дупка пред тях. Секунда по-късно лъчът се появи отново и шумът на водата сякаш се усили хилядократно. Били залитна още една крачка напред и изведнъж излезе от стеснението и застана в голяма открита пещера, а водата се изливаше шумно от цепнатината зад гърба му, сякаш изскачаше от спукан водопровод. Фин плъзна лъча на фенерчето наоколо.

— Къде сме?

— В Рая? — отговори Фин с глас, изпълнен със страхопочитание.

Пещерата имаше размерите на голяма еднофамилна къща, на височина колкото триетажна сграда, чийто покрив отдавна беше изчезнал. Точно над тях се виждаше само черното нощно небе, звездите като трепкащи светлинки, а пред погледите им се откриваше цялото корито на Млечния път. Пред краката им може би на три метра под терасата, на която стояха, лежеше подземното езеро, а водата от цепнатината се изливаше в него като малък водопад. Точно пред тях, издигайки се от водата като тайнствените блестящочерни канари от „2001“ на Кубрик, лежеше масивна плоча от естествен обсидиан, черното вулканично стъкло, което изобилстваше в Юкатан. Маите и ацтеките са го ценили високо, защото от него са могли да правят оръжия, които не са се затъпявали. Плочата имаше диаметър най-малко шест метра и представляваше почти съвършен кръг, една изпъкналост от широкия варовиков пиедестал, върху който се издигаше в центъра на езерото. Дори от мястото, където стоеше, Фин можеше да види колко фино е обработена силно полираната рефлекторна повърхност на вулканичното стъкло, в което се отразяваше всяка звезда на нощното небе над тях.

— Гадателско огледало — каза тя, без да отмества поглед.

— Гадаене? — удиви се Били.

— Предричане. Гледаш в огледалото и виждаш бъдещето. Вероятно точно това е вършил нашият мъртъв крал по онова време. Повечето култури го правят под някаква форма. Дори мормоните имат своята разновидност. С подобно огромно огледало можеш да проследяваш звездите, да навигираш из въздуха, да предсказваш астрономически събития. Можеш да се превърнеш в бог в представите на обикновените маи от улицата.

Фин насочи светлинния лъч към стената зад тях. Там стоеше голям, груб, изсечен във варовика стол или трон, а зад него — чисто издълбано изображение на стената от същия материал. То представляваше графично представяне на звездното небе, същото като гравираното върху огромния естествен къс обсидиан.

— Седял е на трона и е гледал звездите — започна да размишлява на глас Фин. — Точно като днешните астрономи. — Това беше омайваща картина — двама астрономи с разлика от няколко хилядолетия, които се вторачват в нощното небе.

— Да, ама твоят крал звездоброец не е направил това — обади се Били и посочи към звездната карта. — Виж.

Фин насочи лъча на фенерчето към каменната карта. В основата й стоеше надпис:

Francisco de Ulloa Fecit

— Франсиско де Улоа направи това — преведе Бил. — Значи не е онзи човек в ковчега.

— Не — съгласи се Фин, чиято усмивка започна да става по-широка. — Не е той.

Тя плъзна светлината по изсеченото изображение на звездното поле. То беше твърде подобно на онова, издълбано върху обсидиановото огледало, но някак си различно. Усмивката й стана още по-широка.

— Карта на съкровище — каза тя тихо. — Истинска карта на съкровище.

— На какво?

— На начина да бъде намерено изгубеното съкровище на Ернан Кортес. Милионите в злато и скъпоценни камъни, които е скрил от Испанската инквизиция.

Били подскочи, когато нещо падна на земята на няколко метра от мястото, където стоеше.

— Мамка му, какво беше това? — Краят на въжена стълба се залюшка пред тях.

Миг по-късно Ели Санторо, ухилен от ухо до ухо, се появи пред удивените им погледи.

— Как ни намерихте? — попитаха и двамата в един глас.

— Очевидно нашият мексикански приятел не ни е имал пълно доверие, затова е скрил джипиес маяк в раницата, която ви даде. Всичко, което трябваше да правим, бе да го следваме.

— Проклет мошеник! — изръмжа Били.

— Какво стана с Гусман? — попита Фин. — А с бомбите?

— Един китаец му пръсна главата. Удивителен изстрел. Останали без водач, хората му се разбягаха из околните хълмове — обясни Ели невъзмутимо.

— А вие имахте ли някакви интересни приключения, докато ни нямаше?

— Едно или две — отговори Фин също толкова невъзмутимо. — Едно или две.